Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (9)

8.
Вера

Бях изтощена. Съвършено изтощена. Изнервена. Нямах физическа възможност да се съпротивлявам. Търпението ми беше изчерпано. Никога не съм мразила толкова лятото. Целия месец юли бях прекарала в тичане между отиването до и връщането от лагера на децата, поддържането на домакинството и туристическата агенция, където се бях оказала сама за трите седмици отпуска на колежката ми. Вкъщи също бях сама! Издържах само, вкопчвайки се в надеждата, че ще мога да си поема дъх по време на отпуската си. Но когато излязох в почивка, очакванията ми бяха излъгани, защото децата не бяха забравили моето обещание за разнообразни занимания, които да компенсират факта, че не заминаваме. Ежедневно се проклинах за това неуместно изказване, защото бяхме навън от сутрин до вечер. Сутрешното излежаване до късно беше забранено. Заради умората си не отварях очи, когато Янис ставаше в ранни зори, за да върви на работа, но винаги имаше някой от трите ми смешковци, който да поеме грижата да ме събуди, скачайки като на батут по леглото ни. Никога не бих могла да си представя, че това може да бъде толкова тежко. Почти с нетърпение очаквах връщането на работа и подновяването на училищните занимания. Нервирах се за нищо, крещях на децата, тъй като не бях в състояние да се справя с раздразнението си, с нарастващия гняв, изпитван към Янис, който вече почти никога не беше с нас. Спречкванията с Шарлот не ме правеха по-малко раздразнителна. Извинението с децата ми позволи да се измъкна почти от всичките ни обеди. Но всеки път, когато й се обаждах, за да отменя срещата, тя ругаеше Янис, упрекваше ме, че правя превалено много за децата. Аз мърморех срещу нея, тя не се спираше, а заговаряше за Люк, тогава аз се нервирах още повече, за да се защитя от мъката, че изгубих брат си; тя въздишаше от раздразнение, когато имах неблагоразумието да произнеса името на Тристан и аз затварях вбесена. Във всеки случай това ми даваше оправдание, защото тя не можеше да разбере, че понякога човек просто няма възможност да отдели време за себе си. И за щастие тя не знаеше, че социалният ни живот се свежда до множество вечери в компанията на Тристан, в противен случай щеше да излезе от кожата си! Можеше да ми извърти някоя сцена на ревност. Въпреки резервите ми по отношение на Тристан, трябваше да призная, че беше приятно да се общува с нови хора, това разширяваше хоризонта ни. И да бъдем наясно: неговата заслуга беше, че е мил с нас и че изобщо не ни упреква за начина ни на живот. Без да броим, че не спираше да подтиква Янис да се развива и нищо да не си забранява. Но аз не можех да се преборя с това и продължавах да изпитвам недоверие — беше ми станало втора природа. Който и да се приближеше до мъжа ми, можеше да му навреди по един или друг начин. Ежедневно се борех с желанието си да го закрилям, припомняйки си, че той е голямо момче и че това е напълно безсмислено. Не повдигах повече проблема с него, защото той не би разбрал, а аз не исках да го тревожа излишно. Защото той също беше изтощен. На строителния обект непрекъснато се появяваха повече или по-малко тежки непредвидени събития, той винаги успяваше да уреди проблема, но на каква цена! Работоспособността му ме впечатляваше. Аз наистина бях удивена от онова, което мъжът ми изграждаше в момента, въпреки трудностите и последиците за семейството. Моите грижи изглеждаха наистина дребни в сравнение с онова, което той предприемаше, затова запазвах всичките си упреци, всичките си тревоги дълбоко в себе си. Едновременно с това той се занимаваше с търсенето на други клиенти, тъй като не можеше да се задоволи само с един договор. Подготвяше преписките, чертаеше неотложни планове. Неговата борбеност започваше да носи плодове — той вече беше подписал два договора и имаше други, в които се целеше. Все добри причини да се пие шампанско. Той разведряваше обстановката, създавайки поводи за празници в живота ни. И отгоре на всичко това подобряваше положението ни. Тревожеше ме, че беше бледен, той, който обикновено беше толкова загорял. Беше и отслабнал, а придобитата по строежите мускулатура, с която беше толкова горд, се топеше видимо. Под очите му вече имаше не тъмни кръгове, а торби! Той се променяше, но тази нова уморена, наранена страна само засилваше харизмата му и го правеше още по-привлекателен за мен. Когато вечер си лягахме, се задоволявахме само да се целунем, защото нямахме сили за повече. Намирахме начин да се посмеем над това, обещавайки си да наваксаме, когато всичко се успокои. Ние просто бяхме щастливи, че сме заедно, въвлечени и двамата в едно голямо приключение.

 

 

Тази вечер се бях отпуснала на канапето като истинско мекотело. Бях облечена само с една лека туника, пригодена към горещото време, която не скриваше много-много от тялото ми. Всички прозорци бяха отворени, за да стане течение. Децата бяха превъзбудени целия ден, търсеха баща си, недоволстваха от мен и от скапаните ми занимания. При всички случаи дори и да ги бях завела при Мики, те щяха да кажат, че е гадно! Неблагодарността им ме дразнеше. Вечерята беше преминала сред викове. И тримата се бяха настанили в стаята на момчетата, за да гледат анимационен филм на таблета, ценното, на което беше, че ми осигуряваше кратък миг тишина, ако преговорите относно избора на програмата не се проваляха. Нямаше новини от Янис, а беше почти девет часът и аз се надявах, че той все пак няма да закъснее много повече. Снощи се беше прибрал по никое време. Както и предишните вечери. Въздъхнах от раздразнение, хвърляйки озлобен поглед към телефона си. В момента, когато се готвех да му се обадя, входната врата се отвори. Стори ми се, че той беше още по-прегърбен от последните вечери, лицето му беше непроницаемо, за да не кажа загрижено. Незабавно се ядосах на себе си.

— Хей! — извиках. — Как си? Не изглеждаш добре.

Той се обърна към мен, усмихна се, откривайки как съм се излегнала, и се приближи към мен, влачейки пресилено крака. Комичното му поведение ме успокои — аз пак бях видяла бедата там, където я нямаше. Като пристигна пред канапето, той се строполи до мен и постави лице върху гърдите ми. Аз прокарах ръка през косата му и извадих малки гипсови парчета. Той вдигна глава.

— Здравей!

Той ме целуна. Аз смръщих вежди.

— Пак ли си лапал бонбони?

— Зависим съм.

— Намери нещо друго, мразя това!

Той се засмя. После замръзна, когато чу децата да крещят в стаята. Аз въздъхнах.

— Така ли бяха през целия ден? — попита Янис.

— И сега е все пак приемливо — му отговорих аз, повдигайки вежди.

— Ега ти! Отвратително!

Той се надигна от канапето и някакъв прилив на сили му позволи да се завлече до тяхната стая, чиято врата отвори внезапно.

— Вие ще се успокоите и ще спрете да ревете! — извика.

Това беше достатъчно, за да ги накара да млъкнат. Той винаги е имал склонност по-скоро да ги възбужда и да вдига врява с тях, много рядко им повишаваше тон, трябваше наистина да са го докарали до крайност. В дадения случай аз се съмнявах, че тази вечер две минути са били достатъчни да го накарат така да излезе от кожата си. Тъй като продължаваше да ги упреква, че не са послушни, че ми вгорчават почивката, че никога не са доволни, аз почувствах, че скоро те щяха да бъдат виновни, ако има проблем на строителния обект, и реших да се намеся. Обаче, Господ Бог знае, че бих си го спестила. Само дето сега той наистина прекаляваше. Като пристигнах на прага на стаята, огледах сцената поразена: Янис, мъртвешки бледен с капки пот по челото, Ернест и Виолет с течащи по бузите им едри сълзи и Жоаким, чийто син поглед предвещаваше буря, поставил ръка на рамото на сестричката си, за да я защити.

— Добре, хайде, сега в леглата! — намесих се аз. — Татко е уморен.

Мама също…

— Но, мамо!

Аз вдигнах ръка.

— Стоп! Без но, Жожо! Ако обичаш!

Синът ми ме уби с поглед.

— Аз ще ги сложа да спят — каза Янис.

— Не, не, аз ще се заема с това — отвърнах, избутвайки го. — Иди да вземеш душ, това ще ти се отрази добре. Жегата е убийствена. Не е хубаво за нервите.

— Ъхъ.

После погледна децата ни по-нежно, но тъжно.

— Лека нощ — каза.

Въпреки че се поколебаха, те не се възпротивиха, когато той ги целуна. Щом баща им изчезна, си отдъхнаха. Стана ми тъжно, като ги видях облекчени, че са се отървали от Янис. Побутнах ги кротко, но уверено към банята. Миенето на зъбите протече сред впечатляваща тишина до момента, когато Виолет не издържа:

— Защо е лош татко?

Усещах, че това щеше да се случи най-накрая. Клекнах пред нея.

— Татко не е лош, не искам да говориш така. — Обърнах се към братята й. — Същото се отнася и до вас. Разбрахте ли? Татко е уморен, аз също, впрочем. Знам, че не ви е лесно, но правим каквото можем.

Те наведоха глави. Първо сложих Виолет да легне, тя лапна палеца си и си потърка носа с плюшената играчка, а големите й очи още бяха насълзени. Тя настоя за повече милувки от обикновено, преди да ме пусне да си тръгна. Аз затворих леко вратата — неспокойна и най-вече много тъжна. Намерих двете си по-големи деца седнали със скръстени ръце един до друг на долната част от двуетажното легло. Сърдити като мен.

— Направете ми място.

Те се разместиха с нежелание и аз успях да седна между тях.

— Добре! Ако не ви се спи, можете да играете или да четете. При условие че не ви чувам, без разправии. Обещавате ли?

— Да, мамо — ми отговориха двамата.

— Ще дойда да ви видя след малко.

Целунах ги един след друг по косата, после ги оставих на спокойствие. Янис беше в кухнята по бермуди, още мокър след душа. Тъкмо си беше отворил една бира. Изпи я набързо и си отвори друга.

— Искаш ли?

Без да дочака отговор, ми подаде една. Присъединих се към него, за да приготвя вечерята и отпих глътка бира.

— Гладен ли си? — попитах.

— Не, не особено.

— Гръцка салата добре ли е?

— Няма значение, много добре.

Той отиде да се облегне на отворения прозорец.

— Извини ме, че се разкрещях на децата — каза след няколко минути мълчание. — Не трябваше да им се нахвърлям така.

— Необуздани са, няма да те убеждавам в обратното, аз също много се нервирам с тях… но ти попрекали.

— Откровено казано, Вера, аз не знам как се справяш с тях по цял ден.

— Нямам избор. Не мога да приема те да прекарат цялото лято в лагера само за да ми бъде малко по-удобно.

— И аз съм ти признателен за това.

Отидох при него. Пъхнах се между краката му и след като го погалих по гърдите, поставих ръце около врата му. Той ме прихвана през кръста.

— Знаехме, че ще бъде трудно през тези два месеца — казах аз. — Но каузата е добра.

Той остави бирата си на ръба на прозореца и ръката му докосна нежно страната ми.

— Чух се с Тристан по телефона днес.

Аз смръщих вежди, изобщо не разбирах какво общо има Тристан с разговора за децата.

— Да, и?

— Той пак ми предложи да отидем за няколко дни у тях.

— Ти какво му отговори?

— Че ще говоря тази вечер с теб за това.

— Не знам какво да ти кажа… Това все пак ме притеснява.

Силово завръщане на недоверието.

— Никога не сме били използвачи… По изключение и ние да можем да прилапаме нещо…

Забележката му ме накара да се усмихна.

— През уикенда е петнайсети август^[1], понеделник не се работи, няма да има никого на обекта. Утре е петък, ще мина там рано сутринта, за да проверя всичко и после тръгваме на път. Четири дни, хайде по-точно, три и половина, за толкова няма да могат наистина да ни упрекнат, че се присламчваме към чужди софри!

Той беше готов да жертва работни дни заради нас. Притежаваше умението да се постарае да навакса. Но усилията му ми доставиха удоволствие, няма да твърдя обратното.

— Ама ти си помислил за всичко!

— Съвсем честно казано, ако не бях се разкрещял на децата така, все едно ме колят, нямаше да помисля отново за това. Но ние трябва да глътнем чист въздух, това ми се струва наложително. Погледнах прогнозата за времето, в Париж ще бъде задушно този уикенд и прекрасно на нормандския бряг.

Аз въздъхнах дълбоко, избягвайки погледа му. Бях хваната в капан, не можех нищо да му кажа, освен ако не исках да му предам параноята си. Което ми се струваше все по-смешно!

— Предпочиташ ли да потърся стаи в частна квартира? — предложи той.

— Би било тъпо… най-вече за да се окажем на петдесет метра от неговата къща!

— Ти го каза. А и това е повод да опознаеш по-добре Тристан, това ще те успокои.

Иронично усмихнат, той повдигна вежда. Подозираше нещо.

— О, не се безпокой, нямам нужда да бъда успокоявана.

— Хайде сега! Да не мислиш, че не видях физиономията ти!

— Ама не…

Избухнахме в смях. Решението беше взето: отиваме във вилата на Тристан.