Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (5)

4.
Вера

— Ти си просто един завършен кретен! — чух да крещи Янис, докато бутах вратата на кантората.

Аз се втурнах вътре, Люк ставаше от стола си освирепял. Мъжът ми пристъпваше към него със свити юмруци.

— Какво става тук? — извиках аз на свой ред.

Без да чакам отговор, се отправих към Янис, който всеки момент щеше да удари брат ми. Янис беше избухлив. Аз сложих ръката си на гърдите му, за да го задържа. Той я погледна, преди да впери очи в моите. Болката, яростта, разочарованието, които лицето му показваше, ме ужасиха. Заболя ме заради него. Никога не го бях виждала такъв. Онова, от което се боях от толкова отдавна, без да искам да си го призная, беше на път да се случи.

— Янис, кажи ми.

— Брат ти е тъпанар!

Гласът му, обикновено нежен въпреки ниския му тембър, никога не е бил толкова рязък.

— Веднага започва да обижда и да се изхвърля — подсмихна се Люк. — Порасни малко. Бъди професионалист поне веднъж! И си помисли за едно нещо, аз може да съм тъпанар, но имам ум, за разлика от теб.

— Как можеш да кажеш това? — възразих му аз, продължавайки да удържам Янис все по-трудно.

— Вера, не се меси. Това е свързано с работата ни — ми отговори той грубо.

Усетих под ръцете си как мускулите на Янис се напрягат.

— Остави ме да уредя това — пошушна ми той.

Как бяха успели да стигнат дотук, без да намерят компромис? Двамата бяха като братя, наистина много различни, и понякога се спречкваха, но не дотам, че да се стигне до бой. Преди няколко дни Янис загатна за скрит конфликт между тях, но беше потушил скандала. Защо не беше ми разказал повече? От колко време са се влошавали нещата?

— Този проект ще ни отведе към провал — продължи Люк, без да се безпокои повече за мен. — Но ти, който умираш за почести, не виждаш нищо, не си даваш сметка за нищо! Ти си безотговорен, Янис. Винаги си бил, винаги ще бъдеш.

— А ти, ти какъв си? Един писарушка! Жалък и стиснат. Ти си неспособен да си отправяш предизвикателства, нито пък да проявиш въображение!

— Аз трябва да ръководя ателие и да плащам заплати, сред които и твоята!

— Отгоре на всичко си дребнав. По каква причина, смяташ, че работих като луд по проекта на Тристан? Няма да те лъжа, защото исках да ти покажа, че мога да го направя. Но най-важното беше ателието, защото това щеше да засили доверието в нас, да ни направи по-значими пред конкуренцията! Опитай да бъдеш малко по-далновиден! Както обикновено, сигурно си се задоволил само да хвърлиш едно око върху работата ми.

— Грешиш! Казах ти го, не е зле, но е неосъществимо. Правиш прекалено големи проекти!

— Страхливец! Прояви малко смелост! По дяволите!

— Смелостта няма нищо общо с това и при всички случаи аз никога не съм бил заинтересуван от онова, което иска от нас онзи тип.

— Тогава защо ме остави да се трудя върху това като откачен?

— Нищо не съм искал от теб. Но ти се въодушеви както винаги и не благоволи да ме изслушаш, нито да поговориш с мен, преди да се хвърлиш в тази история.

Янис отстъпи крачка назад, за да се освободи от прегръдката ми. Аз останах вцепенена, опряла трепереща ръка до устните си; мъжът ми и брат ми се избиваха взаимно пред очите ми, без да мога да направя нещо; това не ме засягаше, и единият, и другият ми го бяха заявили. Преживявах истински кошмар. Янис обиколи помещението със стиснати зъби, внимавайки да остане далече от брат ми. Грабна сакото си, прибра ключовете и телефона от бюрото си. После все така с безизразно лице се върна при мен и ме хвана за ръката.

— Да излезем от тук, задушавам се.

— Но…

— Не казвай нищо, ако обичаш.

Той ме дръпна към вратата, аз погледнах през рамо: Люк се връщаше към бюрото си със сериозна физиономия. Янис отвори вратата, но точно преди да излезе, спря и се обърна към брат ми:

— Ако имаш и най-малкото уважение към работата ми и сътрудничеството ни през всичките тези години, остави си още два дни за размисъл.

Брат ми, чийто поглед отчаяно се мъчех да привлека, поклати глава разочарован.

— Ти нищо не си разбрал — измърмори през зъби, преди да ни обърне гръб.

Продължавайки да ме държи за ръка, Янис ме поведе към колата. Той отвори вратата ми и грубо ме накара да се кача. Аз не свалях очи от него: докато заобикаляше нашето волво, за да стигне до шофьорското място, на пътя му се изпречи един контейнер за смет, който той размаза с ритници.

После най-накрая седна зад волана. Потегли, без да каже и дума. Вече ставаше непоносимо.

— Кажи нещо. Моля те, говори ми…

— Не мога…

Той пое към гарсониерата. Очевидно беше отгатнал, че там всичко е готово за нашата вечер. Донякъде това беше добре дошло. Там ходехме да празнуваме радостните си преживявания, там ходехме да превързваме раните си. И беше по-добре децата да са предпазени от тези тревоги поне за една вечер и една нощ.

 

 

След по-малко от двайсет минути паркирахме близо до сградата. Щом Янис дойде при мен на тротоара, той ме хвана за ръката и я стисна. Без да ме пуска, отвори вратата към двора, а после и тази на гарсониерата. По-рано същата вечер, преди да отида да го взема, бях минала, за да приготвя всичко и да се преоблека. Дори бях оставила някои лампи запалени, за да бъде уютно като пристигнем. Високите чаши за шампанско ни чакаха на ниската масичка, която бях разположила отново в средата на помещението, канапето беше почистено от прах, масата беше подредена със старите ни разкомплектовани съдове. Нашето легло, сложеният направо на земята матрак, беше подготвено за любовната нощ в нашето гнездо. Тази вечер трябваше да бъде празник, а ние бяхме там, без да сме в състояние да разменим две думи, Янис — готов да удря каквото и да било, аз — обезоръжена пред раната, която моят брат му нанесе току-що. Той ме пусна, свали си якето, обувките и запокити всичко в един ъгъл. Обиколи мястото, преди да отиде да отвори вратата на хладилника, откъдето взе бутилката с шампанско. Той гръмна тапата и напълни чашите ни.

— Брат ти ми вгорчава живота в работата, тъпотията му няма да ни развали вечерта.

Аз се приближих към него. Без да ме чака, той чукна чашата си в моята, която още беше на масата, и изгълта шампанското си на един дъх. Наля си втора, която изгълта също така на екс. Накрая се отърси, стиснал силно очи. Аз го погалих по бузата и той ме прегърна, скривайки главата си във врата ми.

— Прощавай, не исках да ставаш свидетел на това.

— Не се извинявай, по-добре стана, че бях там.

— За да ме опазиш да не сменя физиономията на Люк?

— Не, защото мисля, че можех да участвам в обезобразяването.

Той сподави смеха си, а това ми достави безумно удоволствие. После се изправи и хвана лицето ми в двете си ръце. Погледна ме в очите.

— Какво бих правил без теб? Ако ти и децата не бяхте тук, аз щях да съм едно нищо.

— Не говори глупости.

— Толкова искам четиримата да сте горди с мен.

— Ние сме… Как можеш да си представиш обратното?

Той се отдалечи и започна да обикаля помещението като лъв в клетка.

— Аз все пак не ви давам много поводи за това. Следващата година ще стана на четирийсет, а ти можеш ли да ми кажеш какво съм направил в живота си досега?

— Нас — прошепнах аз, по-обидена отколкото го показвах.

— Очевидно! — отвърна ми той раздразнен. — Но не става дума за това.

— Знам.

— Даваш ли си сметка, че на моята възраст аз все още работя за брат ти, който ме цени понякога още по-малко, отколкото някой стажант. Не получавам никакво признание в професионално отношение от него, той нищо не ме оставя да ръководя. Мислех си, че с Тристан нещата ще потръгнат, но не, още веднъж ми отрязва крилете, поставя отново под въпрос моята компетентност. Задушавам се!

Той удари силно стената, аз се сепнах. От колко време живееше той толкова потиснат? Не вярвах, че е могъл да стигне почти до точката, от която няма връщане. Той прикриваше своята неудовлетвореност с постоянната си жизнерадост. Аз мислех — доста глупаво, признавам, че двамата с Люк се допълват. Янис внасяше зрънце лудост в строгостта на брат ми и обратното, мъжът ми печелеше спокойствие от пунктуалната организираност на Люк. А то било точно обратното… Току-що ясно видях колко зле е положението. Сърдех се много на себе си, че досега не бях забелязала нищо. Всъщност си бях заравяла главата като щраус. Сега съжалявах.

— Вие бяхте нервни и уморени тази вечер — му казах нежно. — В понеделник сутринта може би всичко ще бъде наред, вие ще успеете да си поговорите… Не смяташ ли?

— Надявам се — измърмори той, разтърквайки лицето си. — Ако той не се успокои… аз повече не бих могъл да издържа. Това, че Люк ти е брат, няма да промени нищо. Нали разбираш, а?

Приближих се към него и го привлякох към себе си.

— Аз съм с теб, винаги съм била и винаги ще бъда. Люк го знае, ако те изгуби, изгубва мен, изгубва и децата. Много добре знаеш, че аз имам доверие в теб, ти ще вземеш правилното решение.

Той ме целуна по косата.

— Да сменим темата. Не ми се мисли повече за това.

Отиде да вземе бутилката с шампанско и чашите ни. Аз още не бях докоснала моята. Той си наля третата, преди да се настаним на пода до ниската масичка. След като поговорихме малко за децата, за това как са прекарали деня си и за програмата през уикенда, Янис се върна дори без да се усети на документацията, която беше събрал за своя клиент Тристан. Докато приключваше старателно първата бутилка шампанско, преди да отвори втората, той предъвкваше спречкването с Люк, въодушевлението си от едно сътрудничество с Тристан. През цялата вечер не се намесих, той задаваше въпросите и отговаряше, аз го оставих да се разтовари. Той очакваше от мен просто да остана в обятията му. Никога не го бях виждала в такова състояние. Беше се променил, във всеки случай изрази много ясно желанието си да направи нещо по-голямо. Напразно изказах на глас надеждата си, че нещата ще се уталожат, но ако исках да бъда честна със себе си — сериозно се съмнявах в това. Янис и Люк бяха еднакво вироглави. И когато брат ми вземеше някакво решение, той рядко го преразглеждаше. Впрочем, последните му думи в момента, когато ние си тръгвахме, не можеха да се разбират като стремеж към подобряване. В мен растеше тревогата, придружена с безмълвен гняв, насочен срещу Люк, и аз вече почти нямах какво да направя.

На другия ден бяхме събудени от телефона на Янис, който звънеше на другия край на гарсониерата, а аз изпитах лошо предчувствие.

— Мислиш ли, че това може да е заради децата — измърмори той.

— Шарлот първо щеше да се опита да ми се обади.

Той с нежелание се измъкна от завивката и си взе джиесема, който се търкаляше на ниската масичка.

— Тристан е — съобщи той със задгробен глас.

Изправи се и накара врата си да изпука, преди да отговори.

— Здравей, Тристан — поздрави го той с глас, който трябваше да изглежда весел. — На какво дължа толкова ранното ти обаждане в събота сутрин?

Аз седнах в леглото, докато той вече започна да крачи напред-назад из гарсониерата.

— Какво? — изкрещя внезапно, стискайки свободния си юмрук. — Кога ти е изпратил имейла?

Аз станах, увивайки се с чаршафа, без да свалям поглед от Янис. Той беше с гръб към мен. Отидох да се притисна към него, обгръщайки с ръка кръста му, с глава, опряна между лопатките му. Разбрах, че гадният ми брат го беше предал двойно, като не беше благоволил да отдели четирийсет и осем часа за размисъл и се беше направил на шеф. Тристан беше получил имейл през нощта, който го уведомява, че Люк няма да даде ход на проекта. Тристан изискваше отговори, тъй като не разбираше този рязък обрат в положението. Янис се сдържаше, мъчейки се да вдъхва доверие. Той се извини, обеща му да помисли за познати, които биха могли да поемат работата. Тристан настоя Янис да остане в течение на нещата, защото вярваше само в неговия проект. Дадох си сметка колко болезнено е за мъжа ми да намери приемливи аргументи за внезапния и преждевременен край на това сътрудничество. По необяснима за мен причина Янис беше привлечен от този тип, уважаваше го и мнението му имаше голямо значение за него, макар че се познаваха едва от няколко седмици, а и това изглеждаше взаимно.

— Съжалявам, още веднъж — му повтори той. — Да… Ще поддържаме връзка. До скоро.

Той захвърли джиесема си. После въздъхна, галейки ръката ми, която все още беше вкопчена в него.

— Този път наистина прекали — прошепна той. — Нанесе ми удар с нож в гърба.

Посланието беше ясно.

— Ти няма да можеш повече да работиш с него.

— Не, и още по-малко за него. Вземи колата и иди да прибереш децата — ми каза той, отдръпвайки се от мен. — Ще се срещнем вкъщи после.

Той тръгна към кухничката и сложи да заври вода за кафеварката ни с бутало.

— Защо? А ти какво ще правиш?

— Ще мина през офиса.

— Не съм сигурна, че това е добра идея.

Той едва забележимо се усмихна, въпреки че очевидно беше тъжен.

— Не се безпокой. Няма да го набия, той дори няма да е там, защото взима близнаците тази сутрин. Имам просто две-три дреболии да уредя. Ела тук — ми каза той, разтваряйки обятията си.

Отидох да се сгуша до него.

— Първо ще пием кафе.

 

 

След час проникнах през защитата на сградата тип бункер, в която живееше Шарлот. След като минах през четири врати и набрах три различни кода, пристигнах най-после пред нейната врата.

Тя ми отвори след няколко минути и ме посрещна увита в дълъг пеньоар от черен сатен, обута с чехли на ток с кожа отгоре. Видът й ме накара да се усмихна. В замяна на това тя се намръщи.

— О, какви тъмни кръгове! Като ти види физиономията човек, сигурно сте вършили страхотни лудории с телата си през цялата нощ. Аз можех да гледам вашите изтърсаци още няколко часа. Защо не остана по-дълго в леглото?

Аз забелих очи.

— Заблуждаваш се грубо… черпи ме едно кафе.

Тя вече не гледаше предизвикателно.

— Нещо не е наред?

— Донякъде. Без въпроси пред децата, ако обичаш.

Тя се отдръпна, за да ме пусне да вляза в нейния музей. Шарлот живееше в ултрамодерен апартамент, пълен до пръсване с произведения на изкуството, които според мен бяха едно от друго по-ужасни и крещящи. Тя обичаше онова, което блести, което се забелязва, колкото по-златисто и ярко беше, толкова повече лудееше по него. Открих децата си да се въргалят на канапето, залепени за телешопа. Шарлот пак беше играла на кукли с Виолет, чиито нокти бяха лакирани; беше я превърнала в свой клонинг, а единствената разлика се състоеше в това, че черното от пеньоара беше розово за дъщеря ми. След задължителните прегръдки след дългата раздяла оставих децата си да тъпеят пред телевизионния екран и отидох при Шарлот на кухненския й балкон. На масата ме чакаше кафе. Строполих се на един стол.

— Какво става, скакалецо? Вие не се карате почти никога с Янис. Това няма да трае дълго, това никога не трае дълго при вас.

— Не, не е това. Моят брат е тъпанар, не мислех, че може да бъде до такава степен вреден и завистлив.

— Люк? Той е неспособен да нарани дори муха.

— Груба грешка. Дръж се.

Разказах й най-подробно събитията до момента на събуждането ни. Когато спрях да говоря, тя въздъхна и се отпусна във фотьойла си.

— Виж какво, не мога да повярвам в това, което ми разказваш. Не говорим за един и същи човек. Той сигурно има някакъв проблем, трябва да се е нервирал с вещицата. Не може да бъде другояче.

— Не, изобщо няма такова нещо! Всъщност от месеци отношенията между него и Янис са обтегнати. Той е непоносим. Кълна ти се, не знам какво ме задържа да не отида да му кажа в очите какво мисля за него или пък да подпаля скапаното му ателие.

Тя ококори очи, ужасена от думите ми.

— Чакай, ама ти схващаш ли какво казваш? Пожелаваш на собствения си брат да му се случи нещо лошо?!

— Да, защото предаде Янис, изкара го като някакъв глупак пред Тристан.

— Това не може да бъде причина. Тази история е смахната… Между впрочем кой е пък този Тристан?

— Негов клиент!

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Янис трябва да се успокои, той е прекалено избухлив.

— Не разчитай много на това — отвърнах й аз напрегнато.

Рязко се изправих. Изобщо не ми хареса реакцията на Шарлот. Какво й ставаше? Не можех да я позная. Бях убедена, че ще застане на наша страна.

Тя, която според последните новини не понасяше Люк, беше готова почти да го защити и да изкара Янис отговорен за положението. Бяха ми достатъчни разправиите засега и преди всичко не желаех да се карам с най-добрата си приятелка.

— Не кипвай, Вера!

Тя ме познаваше прекрасно, затова не бях учудена от забележката й.

— Не кипвам, трябва да вървя. Янис ще ни чака вкъщи.

За по-малко от двайсет минути децата бяха облечени и казаха „довиждане“ на Шарлот.

— Ще обядваме ли във вторник? — ме попита тя предпазливо.

— Разбира се.

— Сигурна съм, че ще имаш да ми съобщиш добри новини.

— Зависи.

Въпреки безпокойството и усещането, че имам някакъв товар върху раменете си — който не се кани да падне — аз се насилих и надъних музиката до дупка във волвото за голямо съжаление на пращящите колони. Щях да накарам децата да се смеят и едновременно с това да се разтоваря. Никога не ме е избивало на детски песни и броилки, принципно смятах, че трябва да се заема с музикалното им образование от най-крехка възраст и стържещият глас на анимационния Чупи не съответстваше на вкусовете ми. Това скандализираше някои. Особено, когато разказвах охотно, че песента, с която приспивах и успокоявах Жоаким в колата, когато беше малък, беше „Supermassive Black Hole“ на рокгрупата „Мюз“. Още от първите ноти той спираше да си дере гърлото и преди края на първия припев спеше със съня на праведните. Беше някакво чудо. Колко пъти неудържимо сме се смели с Янис? Днес това вече не го успокояваше, още по-малко брат му и сестра му, но нашият Жожо се отпускаше. Трите ми деца пееха в хор, без да разбират текста, а аз клатех главата си като някоя девойка на първия си рокконцерт.

Музиката предизвика очаквания резултат и децата бяха в много добро настроение, а аз не толкова изнервена, когато бутнах вратата на апартамента ни.

— Хей! Чаках ви — извика Янис и се втурна напрано към децата, които скочиха върху него.

Янис, напълно спокоен видимо, дойде да ме целуне с Ернест и Виолет на ръце.

— Липсваше ми — пошушна ми на ухото.

— Добре ли си?

— Да…

Той остави товара си и пристъпи напред във всекидневната. Ние го последвахме и аз се изненадах безкрайно, откривайки насред стаята десетки навити на рула чертежи и огромна купчина папки.

— Какво е…

— Какво ще кажете да отидем да видим морето? — измъкна се той, обръщайки се към децата. — Времето е хубаво и на мен ми се ядат миди с пържени картофки. А на вас?

Чу се хорово „да“. Без моето, аз изобщо не продумах. Янис впери очи в моите и ми се усмихна уверен в себе си.

— Ще се оправим. Днес да се забавляваме. Без черногледство! Окей?

Преструваше ли се? Пресилваше ли нещата? Изобщо не бях наясно, но синият му поглед ме умоляваше да се включа в играта му, да повярвам в нея и да позволя да ни понесе с децата течението на деня и на нашите желания.

— Добре. Ще ни отпуснеш ли време да се преоблечем?

— Колкото поискаш.

Жоаким навлече моряшкия, а Ернест — пиратския си костюм, Виолет си избра един от тоалетите си на принцеса, а аз — бяла рокля със слънчогледи за малко светлина и веселие.

За да допълни тоалета ми, когато минаваше покрай „Монсо Фльор“^[1], Янис спря, слезе от колата за няколко минути и се върна с красива паричка, която ми подаде. Аз отчупих стъблото и забодох цветето в косата си. Обожавах да го правя, той го знаеше, и обожаваше аз да го правя.

 

 

Денят на нормандския бряг беше магичен. Всички се насладиха на мидите с пържени картофки, а ние с Янис гаврътнахме бутилката си с бяло вино без капка чувство за вина. Следобедът на плажа ни позволи да изтрезнеем, тримата ми мъже изобретиха играта футбол на морски камъчета, докато Виолет поспа в обятията ми, което ми даде възможност малко да се попека. После на Янис му се прииска да поплува, той беше луд. Аз бях зиморничава, не понасях да се къпя в морето, ако водата не е по-топла от двайсет и три градуса, така че Ламаншът в края на май: чиста фантастика. Виолет ме предпази от атаките на баща си, който искаше на всяка цена да отида с него. Синовете му го последваха. Видът на тримата — по долни гащи за бащата и слипове за малките, ме разсмя, а дъщеря ми им изръкопляска. Когато те се появиха след петнайсет минути по часовник, Янис, горд със себе си, се направи на местен гларус и гол до кръста със стичаща се по гърдите солена вода отиде да вземе палачинки със захар за цялото семейство. Толкова ни беше добре, че се разбрахме само с един поглед. Плажните неща бяха прибрани. Късметът беше с нас, понеже ни отне по-малко от час, за да намерим стая в квартира, която можеше да ни приюти. Беше направо разкошно, защото имахме две свързани стаи, всяка със собствена баня. Когато Янис излезе триумфално от къщата за гости, той отвори багажника и измъкна от там две пътнически чанти, една за децата с пижами, гащи за смяна и плюшена играчка за всеки, и една за нас без пижама за мен, но с фино бельо и синьо-зелена рокля и подходящите велурени сандали на ток. Той беше планирал удара си.

— Благодаря — му пошушнах развълнувана.

— Исках да си наваксаме за провалената вечер… Заслужаваме го, нали?

Янис беше безразсъден, умееше да преборва грижите с лекота и увличаше цялото семейство със себе си. Което беше прекрасно, това беше неговият начин никога да не се оставя да бъде повален. Сутринта можеше да разруши от ярост всичко по пътя си. Сега беше импровизирал уикенд на морския бряг за петима ни. Никой, освен мен не би могъл да си представи, че може да има грижи. И още, той успяваше дори да ме накара да ги забравя.

— Аз ще се заема с децата — ми каза, щом се настанихме в стаите си. — Не бързай.

Той докосна устните ми със своите. После грабна нещата си от чантата и отиде при децата в тяхната стая. Потопена във вана, преливаща от пяна, ги чувах зад преградата да се смеят, да пеят, да се пръскат: те също си взимаха вана. Още веднъж се уверих, че семейството ни беше по-силно от всичко, ние ще спечелим всички битки.

 

 

Нашият избор за вечеря се насочи към една почти празна пицария. Децата бяха изтощени, изгладнели, но не и нервни. Пиците и сладоледите бяха погълнати с наслаждение. Ресторантьорът предложи близалки на малките и диджестив на големите. Този ден и тази вечер приличаха на истинска малка ваканция. Струваше ми се, че бяхме излезли от апартамента преди много дни. Чувствах, че това придаде нови сили на всеки член от семейството и децата ни бяха предпазени от конфликта с вуйчо им.

— Не мисли за това — ми пошушна Янис.

Аз обърнах лице към него. Той ме познаваше прекрасно, само като ме погледнеше, проследяваше пътя на размишленията ми. Той погали носа ми.

— Да не би да си изгоряла?

— Може би.

— Да ги слагаме да спят.

Ернест ме задържа за ръката, след като изгасих осветлението в тяхната стая. Жоаким четеше с помощта на нощна лампа, а Виолет вече спеше с палец, готов да попадне в устата й. Главата на втория ми син се подаваше над завивката и той с мъка ме гледаше през притворените си очи.

— Беше хубаво, мамо, днес.

— Да, бебчето ми, чудесен ден.

— Ще го направим ли пак?

— Разбира се. Приятни сънища, обичам те.

— Аз също, мамо.

Станах и срещнах погледа на първородния си син, който ми се усмихна широко, преди да зареже книгата си и да изгаси на свой ред. Затворих много леко вратата им. В нашата стая беше запалена само една нощна лампа. Янис застана зад мен и сложи ръцете си върху корема ми. Той целуна рамото ми.

— Те спят ли?

— Виолет, да. За Жоаким и Ернест е въпрос на секунди…

Ръцете му изчезнаха, за да се промъкнат по гърба ми и той свали бавно ципа на роклята ми. Тя падна в краката ми. После ме повдигна в обятията си, за да ме положи върху леглото. Свали обувките ми и дълго ме оглежда.

— Ела — му казах най-накрая.

Ние познавахме всяка частица от телата си, знаехме кой жест, коя ласка ще накара другия да потрепне и въпреки това всеки път, когато се любехме, изследвахме някой нов аспект, някое ново удоволствие. Ние преоткривахме онова, което знаехме за другия и за неговите желания. Ръцете на Янис, съчетаващи мазоли и нежност, винаги ме караха да потръпвам, да треперя, а целувките му предизвикваха винаги музика както в главата, така и в сърцето ми. Той гледаше едновременно с обожание и с възхищение тялото ми, белязано от трите бременности. Коремът ми, който никога повече няма да бъде плосък, по-широкият ми ханш, няколкото стрии и не толкова обемни откакто станах майка гърди ме бяха направили още по-привлекателна в неговите очи, по-секси. Той ме правеше красива.

Заситени с любов, сънливи, прегърнати, ние се борехме със съня. Сякаш за да накараме магията на деня да продължи. Все пак най-накрая му зададох въпроса, който изгаряше устните ми от сутринта.

— Какво е всичко това, което си донесъл?

— Малка любопитка!

— Ще поговорим отново, след като мине уикендът, колко съм глупава, това ще развали всичко.

— Няма. А и на мен ми се струва, че моментът е по-скоро подходящ, за да поговорим за това. Първото нещо, което трябва да ти съобщя: брат ти ще намери на бюрото си в понеделник сутринта моята оставка.

Което би паникьосало друга жена, но аз изпитах гордост заради него. Винаги съм знаела, че това ще завърши така.

— После, това, което донесох вкъщи, са моите чертежи и няколкото преписки, по които съм работил сам, не са много, но няма да му оставя всичко това. Не искам Люк да заграби и проектите ми за Тристан. Макар че няма да ги използвам никога, не мога да му отстъпя свършеното от мен и някой ден той да го оползотвори.

— Постъпил си правилно.

Аз се изправих и се опрях на гърдите му, загледана в него.

— Какво ще правим сега?

— Е, ти — нищо особено. Аз съм този, който трябва да търси решение и най-вече да си намеря пак работа.

— Янис, ние сме в една лодка, щом като ти имаш грижи, значи и аз имам грижи.

Той погали бузата ми усмихнат.

— Имаш ли вече някакви идеи в главата? — го попитах аз.

— Не, не съвсем.

Трябваше да му предложа нещо, което ме преследваше от снощи. Желанието да бъде независим разяждаше отвътре Янис, най-после го бях разбрала — отне ми време — той беше надарен, работлив, притежаваше всичко, за да успее. Знаех, че ще пусна бомба, но тъй като нямах никаква представа какво му се върти в главата, трябваше да рискувам.

— Защо не започнеш да работиш самостоятелно?

Той въздъхна; не беше учуден от въпроса ми.

— Обмислям го, не спирам да го обмислям. Ако знаеш от колко време разсъждавам върху това.

Значи бях уцелила.

— И какво, имаш ли желание да го направиш?

— В нашето положение това не е възможно.

— Защо го казваш? Не се страхувай, сигурна съм, че ще успееш.

— Толкова силно ли вярваш в мен?

— Дори повече и ти го знаеш. Какво ти пречи да се хвърлиш във водата?

Той обърна лицето си към мен, усмихнат.

— В действителност, честно казано, задържат ме парите.

— Обясни ми.

Аз незабавно помислих за тайната си касичка за четирийсет годишнината му и десетте години от сватбата ни. Ако трябваше да му я дам, за да рискува, нямаше да мисля много дълго. Имахме цял живот пред себе си, за да пътешестваме.

— Колко ти трябват, за да започнеш?

— Много. Проблемът е, че нямаме заделен нито сантим, нямам налични, за да подсигуря преходния период. Никоя банка няма да ме одобри. За някои строителни обекти ще се наложи да платя авансово работата вместо клиентите си и следователно да създам дефицит, който понякога би могъл да бъде от няколко десетки хиляди евро.

С моята касичка можех само да си седя в ъгъла.

— Толкова много? — задавих се аз.

— Само толкова… и нямам визитна картичка, нито слава, която да ме изпреварва, защото винаги съм работил за твоя брат. Остава ми само да започна да играя на бинго или на покер!

Той може и да се смееше, но аз усещах колко силно е разочарован.

— Не се безпокой. Аз бързо ще си намеря работа, а и да не открия място в някое ателие, ще се върна да работя по строежите.

— Но…

— Шт… това за мен не е връщане назад. Ако се наложи да си изцапам ръцете, това не ме безпокои, обичам го. Нали го знаеш?

— Да…

Обърнах се по гръб, позволявайки си да въздъхна дълбоко; отново бях обзета от гняв, толкова се сърдех на Люк за онова, което беше направил и за чиито последствия още не можеше да си даде сметка. Той току-що беше разрушил семейството ни, връзките ни с него, петнайсетгодишната дружба с Янис.

— Не се нервирай. Няма никаква полза от това. Знам, че на теб и децата ще ви бъде трудно заради този разрив, съжалявам, но нямам избор. Той отиде твърде далече…

— Не ти се сърдя. Съгласна съм с теб, вече ти го казах. И… за теб също няма да бъде лесно, Люк е най-добрият ти приятел…

— Беше повече от това, аз гледах на него като на брат. Но смятам, че братята не постъпват по този начин помежду си. Ако Жоаким или Ернест се държат така, когато пораснат, мога да ти обещая, че ще си имат работа с баща си и че два хубави шамара ще върнат нещата по местата им.

— Не мисля, че ще имаме подобен проблем… е, надявам се.

— Не се обезсърчавай, моля те. Ще се измъкнем от затрудненото положение.

— Не се съмнявам — му отговорих, прозявайки се.

— Може би е време да спим, не смяташ ли? Нещо ми подсказва, че ще имаме нашественици утре сутринта!

Аз се засмях, после го целунах. Обърнах се настрани, Янис се прилепи към гърба ми и ме притисна към себе си.

— Благодаря за уикенда — му казах почти заспала. — Презаредихме батериите.

— Ще имаме много други импровизирани кратки разходки.

— Все още чувам нашата музика в главата си, Янис.

— Аз също.