Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (17)

16.
Янис & Вера

Вера

В девет часа бях на леглото на Виолет с книга в ръка, заобиколена от трите си деца — по едно момче от всяка страна, на коленете дъщеря ми, чиято коса на моменти пречеше на четенето ми. Те рядко са били толкова спокойни, толкова послушни както тази вечер. Трябваше да се признае, че аз също бях по-спокойна, безспорно се чувствах по-лека и най-вече гледах с по-голямо доверие в бъдещето.

— Мамо… — прекъсна ме Виолет.

— Да.

— Хубаво е, когато татко е тук.

— Наистина — потвърди Ернест.

Аз се обърнах към Жоаким, погледът му, който отново беше нежен, говореше сам, той беше преоткрил баща си и ставаше отново малкото момче, което винаги е бил и което ми липсваше толкова напоследък. Той отпусна лицето си върху ръката ми.

— Съгласна съм, съкровища мои.

— Той ни липсва.

— На мен също.

Ернест се прозя, аз се усмихнах.

— Всички в леглата!

— И ти ли? — ме попита Жоаким.

— И аз.

Прегърнах всеки от тях, без да бързам, възползвайки се от тези спокойни мигове, исках удоволствието да продължи дълго. Когато всички светлини бяха изгасени, аз се върнах във всекидневната. Моят билков чай ме чакаше. Свих се на кълбо върху канапето, за да го изпия, мислейки за Янис. Макар проблемите ни далеч да не бяха уредени, още по-малко да бяха останали зад нас, аз все пак се чувствах щастлива за пръв път от много време насам. Никога не бих си помислила, че това е възможно, но аз се влюбвах отново в мъжа си, със свит стомах, силно биещо сърце, неконтролируема усмивка. Ако тази сутрин бях навлякла рокля и красиво бельо, то беше заради него, за момента, когато щеше да доведе децата от училище. Трябваше да му кажа да остане с нас, с мен тази вечер, тази нощ. Аз го преоткривах от няколко дни, той идваше на себе си, също като мен, впрочем. Ние бяхме настигнати от някакво извратено зло, което се беше промъкнало в нас и малко по малко ни беше разделило, но днес бяхме на път да го преборим. Трябваше аз да се разболея, за да тръгнем по пътя на оздравяването. Тялото ми най-накрая беше изплюло тази отрова, това зло, което ме разяждаше, което ни разяждаше, което ни разделяше.

Ние ще се възстановим, дълговете бяха без значение, ще намерим някакво решение. Янис непрекъснато повтаряше, че ще се бори. Занапред нямаше вече да се сражава сам. Аз постоянно се питах защо го бях оставила да стигне до дъното, защо не казах нищо, това не бях аз, това не ми беше присъщо. Не отричах, че бях ядосана и гневът ми беше основателен, но не разбирах прекомерната си и радикална реакция. Защо му бях затворила всички врати, пречейки му непрекъснато да ми обясни станалото? Защо не му повярвах преди, когато той ми крещеше, че работи? Днес важното беше само ние да съумеем отново да започнем да си говорим и нашата любов, която далеч не е угаснала, да излезе по-силна от това изпитание. И благодарение на упоритата му работа, продължавайки да си стягаме колана, ние ще върнем дълговете си и ще го направим заедно.

След като сложих чаша в мивката, поех с джиесема в ръка към нашата стая. По средата на стълбата спрях, за да му напиша есемес: „Отивам да си лягам, мисля за теб с нашата музика в главата, целувам те.“ Едва успях да се кача и Янис ми отговори: „Приятни сънища, музиката никога не е спирала да звучи в главата ми, целувам те както одеве.“ Аз се усмихнах и макар да бях уморена, бях готова да танцувам с него. Скоро. Не смогнах да започна да се разгримирам, когато се чу иззвъняването на телефона. Незабавно помислих за Янис и как да му кажа да дойде сега, да се прибере вкъщи, да спи с мен тази нощ и всички следващи. Така че бях много разочарована, откривайки името на Тристан.

— Добър вечер, Тристан — казах с безизразен глас.

— Добър вечер, Вера, изглежда нещо не е наред?

— Напротив, всичко е много добре. А ти?

— Аз съм долу, дойдох да разбера как си.

Нямах никакво желание да го виждам. Имах нужда от въздух. Снощи вече бях отказала да мине, изтъквайки като предлог, че вече съм си легнала. Не можех да повтарям, може да го обидя. Но на мен само ми се искаше да се пъхна на топло под завивката, да притисна възглавницата на Янис в обятията си, мислейки, че следващата нощ той ще бъде с мен.

— Децата спят ли? Мога ли да се кача?

— Разбира се.

Затворих с въздишка, после слязох, за да му отворя.

 

 

Янис

Сигурно съм изглеждал съвършено глупаво, втренчен в екрана на телефона си, препрочитах за хиляден път есемеса от Вера, представяйки си я заспала, свита на кълбо под завивката ни.

— Янис! — ме призова към ред Люк. — Това е много сладко, щастлив съм, като виждам, че вие с Вера се сдобрявате, дори и да не съм се съмнявал особено. Междувременно аз не мога да се ориентирам в твоята каша! Намери ми последните фактури и бона за доставка на строителния обект.

— Окей! Окей! Прав си!

Той седеше на бюрото ми пред планина от папки. Аз го зареждах с уиски, нещо небезопасно, защото чашата му стоеше нестабилно върху купчина документи, които той класираше един след друг. Беше много старателен, изключително сериозен, с физиономия, която преди бих нарекъл от лошите дни. Но сега това ме устройваше.

Накрая изрових онова, което ми искаше, и му го подадох. Той отметна ново квадратче в списъка, който беше направил за всички работни места в шоурума и в който нанасяше всяка фактура и всеки разход.

— Можеш ли да ми обясниш защо правиш това?

— Задължително е да се изчисли отново колко е струвал този строителен обект!

— Ти искаш отговор, ето го: прекалено скъпо по моя вина. Аз не съм способен да управлявам бюджет, ти винаги си ми го казвал, това е доказано просто както А+В. Добре, сега аз приех, че съм слабоумен, няма нужда да продължаваш да го натякваш.

— Млъкни. Трябва да се съсредоточа.

Той стана от стола си, за да отиде да порови в джоба на палтото си, откъдето извади калкулатор. Спестих си уточнението, че моят беше много добър и батериите му бяха като нови, имайки предвид, че почти не съм го използвал. Той изпука един по един с пръстите си, изпразни на екс чашата си и заби отново нос в бумагите. Като го наблюдавах, ми се струваше, че пред мен седи командос, който подготвя план за битка. Той редовно смръщваше вежди, мърморейки. Мълчанието му започваше да ме потиска, той не продумваше. Аз крачех напред-назад, палейки цигара от цигара, за да не пия прекалено много. Когато имах неблагоразумието да се приближа до него, за да се наведа над рамото му, той вдигаше ръка като някой главен сержант, за да спре придвижването ми. Неизбежното последствие, от което беше, че стресът ми се засилваше. Ама какво търсеше той в крайна сметка? Може би след час и половина сериозно обмисляне Люк стана най-накрая от стола си, мърморейки. Той отвори вратата, за да проветри малко, е, така си представях аз до момента, когато той излезе на двора, където се разхожда напред-назад пет минути. Аз умирах от желание да му се разкрещя… но щеше да направи много лошо впечатление да събудя съседите. Накрая той се върна при мен.

— Да му се не види! Ама какво става? — го попитах аз, разкъсван от безпокойство.

Той ме погледна много сериозно, но на мен ми се стори, че не ме вижда.

— Това е невъзможно.

— Мамка му! Кое е невъзможно? Кажи ми, че ще полудея.

— Почакай, остави ме да проверя още веднъж за последен път. Не искам да направя гаф.

— Ама за какво говориш? — настоях аз, започвайки да си скубя косата.

С това темпо щях да оплешивея накрая.

— Още малко търпение, Янис. Знам, че е трудно, но…

Той ме заобиколи, наля си още едно питие и зае пак мястото си на бюрото. А аз запалих нова цигара, започвайки отново да крача напред-назад. Трябваше да се сдържа да не се обадя на Вера, искаше ми се да чуя гласа й, да й разкажа, че може би в момента става нещо, че нейният брат се е върнал отново в живота ни. Но тя сигурно вече спеше от известно време, исках да си почива. Вече оставаше малко.

— Янис — ме извика изведнъж Люк.

Аз се обърнах към него. По физиономията му разбрах, че моментът е сериозен.

— Седни — ми каза той. — И пийни едно. Онова, което трябва да ти обясня, далеч не е лесно.

Без да разсъждавам, му се подчиних и се отпуснах тежко на канапето.

 

 

Вера

Бях вперила очи в Тристан, който стоеше прав с чаша в ръка и гледаше през прозореца. След като се беше осведомил за здравето ми, той беше млъкнал. От него се излъчваше нещо необичайно, разстройващо. Напомняше ми за Тристан от времето, когато се срещнахме, но още по-загадъчен и помрачен. Напоследък все пак ми изглеждаше по-добре. Тази вечер беше точно обратното, не мисля, че го бях виждала досега толкова бледен. Обаче не усещах да се колебае, изобщо нямаше такова нещо, никога не ми беше изглеждал толкова силен. До него аз се чувствах дребничка, почти незначителна. Несъмнено това идваше от факта, че той ме беше видял в доста гадно състояние и не беше се посвенил да подчертае слабостта ми. В отражението на стъклото забелязах, че ме наблюдава.

— Янис коректен ли е с децата за училището? — ме попита той, без да се обърне.

Тонът му ми вледени кръвта, без да разбера защо. Мисълта за Янис и новото му сближаване с децата ми достави удоволствие и аз едва забележимо се усмихнах.

— Да, чудесен е, бих казала дори както преди. Това е окуражаващо.

— А…

Усетих потребност да го защитя, но моят ум ми диктуваше да внимавам какво говоря. Откъде се появи тази внезапна подозрителност? Откъде се появи този студ, който пронизваше костите ми?

— Разказа ми за работата си, той напредва — продължих предпазливо. — Виждал ли си го напоследък?

— Преди няколко дни.

Струваше ми се, че стъпвам като в минно поле.

— Как ти се стори?

— Поскарахме се малко по повод бъдещето.

— И това сериозно ли е?

Той въздъхна от отегчение.

— Янис е много изнервен, неконтролируем дори.

Като се има предвид състоянието на юмрука му, не бях учудена. Все пак Тристан беше споменал току-що бъдещето, не можеше да става дума за друго, освен за работа и за пари. И не беше следствие от неуместното ми изказване по повод някакво псевдосъстезание между тях.

— Трудно възприема съвети — продължи той.

— Аз успях да го успокоя и да го накарам да чуе моята гледна точка. Надявам се, че ще издържи…

Значи наистина става дума за сделки. Но безпокойството в мен нарастваше. Тристан допи чашата си и я остави безшумно както винаги. После, след като разхлаби вратовръзката си, се върна бавно към мен. Гледаше мрачно и в очите му видях зъл проблясък. Изведнъж ми се стори, че връщам назад нишката на историята на бързи обороти и преживях отново всички събития от последните месеци: нахлуването на Тристан в живота на Янис, после в моя, притесненията на Янис в работата, раздялата с Люк, после с Шарлот, постепенната ни изолация, почивката, през която ние е Янис бяхме разделени, съмненията ми относно моя мъж, неговото рухване, вратите, които аз му затворих, обърканият, изгубен Янис, който не разбираше какво става с него, нарастващата ми зависимост, неспособността ми да взимам решения самостоятелно. При всеки болезнен спомен имаше един общ знаменател: Тристан. Спомних си предупрежденията на Янис; през последните дни той непрекъснато ми казваше да се пазя, да внимавам, но без да ми разкрива естеството на заплахата, която той познаваше. Бях доловила, че говори за Тристан, но видях в това само легендарното собственическо чувство на мъжа ми. Вече не бях толкова сигурна. Това не отиваше ли по-далече? А ако Янис, хванат в капан по неизвестна за мен причина, се опитваше по един или друг начин да ми предаде съобщение да държа Тристан на разстояние, за да ни защити? А аз като последната идиотка го пуснах да влезе у нас, когато Янис мислеше, че спя, благоразумно заключена и когато бях оставила телефона си на леглото ни. Страхът обхвана цялото ми тяло, внезапно ме обзе силното желание да отида да взема децата, за да избягам далече от тук, далече от него. Дали не полудявах?

Тристан дойде до мен, пъклената гримаса, разтегнала устните му, ме обезпокои за пръв път, той седна на ниската масичка срещу мен, коленете му докоснаха моите.

— Вера, пази себе си и децата.

Аз преглътнах, за да се опитам да прокарам топката, която растеше в гърлото ми.

— Спомни си, че Янис вече ни манипулира и двамата съвсем наскоро, гледайки ни право в очите, за да ни увери, че при него всичко е наред.

Той беше прав, нямах никакъв довод, с който да му възразя.

— Какво се мъчиш да ме накараш да разбера? — го попитах с треперещ глас.

— Много се страхувам, че той продължава да се самоунищожава и че се опитва да те повлече със себе си към пропастта. Не се оставяй да те погълне неговата лудост, не му отваряй и най-малката вратичка, защото това би било прекалено опасно за теб и децата.

Аз поклатих глава, отказвайки да приема онова, което той ми казваше.

— Много съжалявам, че ти налагам това, Вера. Аз съм най-засегнатият. Обаче Янис вече не е човекът, когото си познавала, нито онзи, когото аз срещнах миналата пролет. Никога не съм те лъгал, винаги съм ти казвал истината и го правя още веднъж.

Бях уморена от всичко това. Всички тези думи, всички тези приказки, всички тези внезапни обрати ме разстройваха, вече не знаех какво става. Кой кого манипулираше в края на краищата? Исках това да спре. Затворих очи, сълзите се изтърколиха по страните ми.

 

 

Янис

Страхувах се от онова, което щеше да ми съобщи Люк. Дали това беше краят на всичко? Наистина ли нямаше никакъв начин, който да ми позволи да се спася от Тристан? Бих дал какво ли не Вера да е до мен, тя щеше да ме успокои. Накрая той седна срещу мен, прокара вяло ръка през косата си и ме погледна уморено.

— Янис… ти си успял…

— А?

— Ти си успял.

— Какво искаш да кажеш?

Широка усмивка се очерта на устните му, рядко можеше да се види Люк да изразява така ясно чувствата си.

— За шоурума, бил си в предвидените рамки. Информацията стигна бавно до мозъка ми.

— Чакай, чакай — изрекох аз. — Това е невъзможно.

— Напротив, уверявам те, пресметнах всичко десетина пъти. Е, да, малко си надвишил бюджета, но нищо наистина тревожно, като се има предвид големината на строежа. Това впрочем са разходи, които клиентите ти биха могли да поемат без проблем нито за теб, нито за тях. Не се страхувай да съобщаваш за излишък, всеки има право на това, ти все пак трябваше да го знаеш! Е, следващия път искай пари, особено когато са толкова малко.

Аз сънувах или пък той ми даваше напътствия, за да се науча да искам пари от клиентите си, сякаш бях професионалист.

— Ти ми се подиграваш! Как искаш да има следващ път? Аз съм потънал в дългове, Люк. Дискредитиран! — Скочих от мястото си и закрачих напред-назад из помещението. — Аз си изкопах гроба с шоурума, а сега ми казваш, че съм успял да се вместя в бюджета. И ти си се смахнал като мен!

Застанах неподвижно срещу него, той продължаваше да се усмихва широко като смахнат. Уискито му беше прегорило невроните!

— Не, Янис. Кълна ти се, не бих си губил времето да ти казвам това, ако не беше истина. Преди да ти съобщя останалото, исках да знаеш, че си спечелил облога си. Ти си бил прав от самото начало. Способен си, дори повече от това, страшно си надарен. Не вярвам на очите си, Янис, наистина… Аз проучих проектосметната документация, фактурите, ти си успял да свалиш цените, за да се изправяш на крака всеки път. Нещото, което те е объркало малко, е скапаната ти палма, която ще пукне след три месеца.

Той избухна в смях, нервен, почти истеричен смях, който щеше да ми хареса безумно при други обстоятелства. Не можех да повярвам в казаното от него, може би не бях неудачник, може би не бях се скъсал от работа залудо. Все пак продължавах да съм объркан. Невъзможно беше да забравя обажданията от банката, огромната дупка в сметката ми, дълговете, които продължаваха да растат с всеки изминал ден. Аз не бях сънувал. Слизането в ада го преживявах от месеци.

— Ама къде са се дянали тези скапани мангизи? — изкрещях аз.

Люк веднага се успокои. Той стана, наля ни по една нова порция алкохол и ми хвърли пакета с цигарите.

— Ми ти къркаш повече от мен! — отбелязах аз.

— Повярвай ми, имаме нужда.

Той чукна чашата си в моята.

— За твое здраве, Янис. И за твоя успех!

Това беше по-силно от мен, аз най-после се отпуснах и се усмихнах. Истински.

— Добре, сега да минем към останалото.

— Слушам те.

— Искам да ти задам един въпрос. Само една сметка ли си открил за фирмата си?

— Ами да, нямах нужда от повече.

— Много добре. Предполагам, че Тристан има пълномощно за разпореждане с нея?

— Трудно можех да постъпя другояче, той ми беше гарант. Каква връзка има?

— Ами добре, той я е използвал и е злоупотребявал с нея. Чисто и просто.

Аз преглътнах ужасен.

— Тоест?

— Ти си получил първата вноска от клиентите си в средата на юли, фактурите вече са започнали да пристигат. От този момент парите са влизали и са излизали от твоята сметка, без да ги контролираш, предполагам.

— Не особено, наистина. Става ясно колко добър управленец съм.

— Тристан не ти ли каза да си вземеш счетоводител?

— Аз му казах за това в началото, обяснявайки му, че не се чувствам способен да го правя.

— Какво ти отговори той?

— Че мисли точно обратното, обвини те, че си подкопал самоувереността ми. Аз му повярвах, прости ми…

Той отхвърли извиненията ми, като махна с ръка и ме насърчи да продължа.

— Посъветва ме да почакам, за да избегна това да ми гълта прекалено от хонорарите, уверявайки ме, че ще ми намери човек за приключване на сметките в края на годината.

— Използвал е слабото ти място, Янис. Той много бързо е разбрал, че ти ще успееш, а това не е съвпадало с плановете му. Тогава, тъй като е схванал, че не си много организиран, че не си от хората, които отмятат платените на майсторите суми в извлеченията от банковата сметка, той е изчакал да ти се стоварят първите фактури, ти си започнал да попълваш чекове, малка сума тук, голяма сума там, както става на всеки строителен обект. И по средата благодарение на пълномощното, без да забележиш нещо особено, имайки предвид, че си затъвал все повече, той редовно е взимал пари чрез безналично плащане, както и с чекове. Сигурно е и фалшификатор на всичко отгоре. Точно той те е убил, той те е разорил.

Това ако не беше изненада, значи отгоре на всичко Тристан беше и изпечен мошеник.

— Мръсник!

— Да. В замяна, и това е лошата новина: невъзможно е да се стигне до него, нямам нито едно доказателство, само предположение. Това може да се обърне срещу теб и да те обвинят в присвояване на средства.

— Аз никога няма да издържа сравнението с него. Той винаги ще намери начин да прехвърли вината върху мен, сигурно всичко е предвидил.

Той ми беше откраднал успеха, искаше да ми открадне и живота. Как да спра тази дяволска машина и да направя така, че Вера и децата да са в безопасност?

 

 

Вера

Аз продължавах да плача мълчаливо със затворени очи. Във всекидневната се чуваше само шумът от моето и на Тристан дишане, той не беше помръднал от мястото си. Не чувах дори звуците от улицата. Бях уморена от всичко; дълбоко в себе си знаех, че трябва да се доверя на Янис, на него и на никой друг. Но интелигентността и търпението на Тристан ме объркваха, особено когато се замислех отново за помощта, която му беше оказал и която беше предложил и на мен. Идването му в живота ни може и да съвпадаше с началото на нашите проблеми, но той беше успял да стане незаменим. Всичко това не можеше да бъде напълно фалшиво. Сетих се за нещо, казано от Янис по времето, когато аз се съмнявах в намеренията на Тристан към нас: „Съществуват мили хора.“ Аз бях признала неохотно, че да, сигурно. Каква изгода би имал той от това да ни причини зло? Усетих ръката на Тристан върху челото си, той отмести назад кичура ми коса, както Янис би го направил. Аз примигнах, различих лицето му през сълзите си, все така мрачните му очи ме гледаха втренчено. Той постави студената си ръка върху бузата ми.

Искам това да спре, Тристан. Искам да си върна живота.

— Аз мога да го направя, Вера. Аз мога да ти го върна този живот.

— Как?

Погледът му проблесна тържествуващо. После той се наведе към мен, аз усетих как едрото му тяло ме смазва. Стана ми ясно на мига какво ще направи той, без да го разбирам, без да мога да реагирам. Той притисна устните си към моите, повтори го многократно, без да помръдна, да му отговоря по същия начин, без да го отблъсна. Допирът му ме сковаваше и ме ужасяваше. Той стана и сграбчвайки ме за кръста, ме накара да се плъзна по канапето, а тежестта му ме притискаше. Чувствах се като парцалена кукла. Устните му намериха отново моите по-грубо, езикът му си проправи път в устата ми. Натрапването му в моето тяло ме остави без дъх. Онова, което отказвах да смятам за целувка, ми се стори притворно, извратено. Нищо общо с тази на Янис отпреди няколко часа, която беше истинска, искрена, заредена с ярост и любов. Този спомен ме накара да потръпна от срам и отвращение под гнусните атаки на Тристан. Немислимо. Той изтълкува реакцията ми като насърчаване и се разпали още повече. Ръцете му тръгнаха да изследват тялото ми, той повдигна роклята ми, без да спира да обсажда устата ми, после ме хвана здраво за бедрото и се постара да свали дантелените ми бикини, смазвайки ме още по-силно. Ерекцията му предизвика възмущението ми. Аз успях да отдръпна лицето си и да откъсна устните си от неговите.

— Стига, Тристан!

Вече можех пак да си служа с ръцете и се опитах да го отблъсна.

— Правя онова, което ти поиска от мен — ми отговори той равнодушно.

Спогледахме се враждебно, студенината му ме парализира.

— Не, не! — отговорих аз обезумяла. — Не става дума за това, ти не си разбрал. Отдръпни се.

— Ти искаш да си върнеш предишния живот, аз ти го давам, и то по-добър — увери ме той, сигурен в себе си.

Устните му се спуснаха отново към устата ми, лишавайки ме от възможността да му отговоря, още по-малко да се освободя. Все по-агресивните му ръце задържаха лактите ми, карайки ме да изстена от болка. Когато той се опита да освободи гърдите ми от роклята, аз се присвих от ярост.

— Пусни ме! — извиках.

Ръката му се стовари върху устата ми, за да ме накара да млъкна.

— Помисли за децата, Вера. Нали не искаш да ни видят в това положение, не и толкова скоро. Да им го спестим в началото.

Отворих широко очи, ужасена от ситуацията.

— После всичко ще бъде наред, те ще разберат, че аз съм много по-заслужаващ доверие баща от Янис. Сега ще бъдеш благоразумна.

Аз поклатих решително глава в знак на отказ. По бузите ми пак се изтърколиха сълзи. Той освободи устата ми, за да мога да дишам.

— Ти никога няма да бъдеш Янис. Аз не те обичам, Тристан.

— Кой ти говори за любов? Никога не е ставало въпрос за това, аз искам само живота му. Останалото ще дойде по-късно.

Тялото ми се разбунтува още повече. Тристан хвана ръцете ми и ги блокира от двете страни на лицето ми. Отвратителната му гримаса ме предизвикваше. Тристан току-що се беше преобразил в чудовище. Аз повече не можех да го позная. В действителност открих неговото истинско, страшно лице, което можеше само да ме отблъсне. Изпълних се цялата с омраза. Той ме беше подчинил напълно.

 

 

Янис

Загасих поредната си цигара за вечерта, макар да беше късно, умората не можеше да ме пребори, нито пък Люк. Той ми показа всички доказателства за интригата на Тристан; пред очите ми беше потвърждението на моя успех в шоурума и причината за необяснимите изтичания на пари. Решителността на Тристан да ми навреди, да ме съсипе нямаше граници. Докато е организирал всичко, той ни беше залъгвал, приласкавал, беше ни посрещал с отворени обятия, беше се занимавал с нашите деца, беше ни приютил под покрива си. Беше прекарал почивката с Вера, оставайки винаги на достатъчно разстояние, без да стъпи нито веднъж накриво, беше раздавал щедро съвети, беше правил така, че на нас винаги да ни се струва, че сами взимаме решенията си. Той притежаваше такова самообладание… Беше ръководил играта, в която ние сме били пионките, беше нагласил всичко до най-малките подробности, убеден, че планът му няма слабо място. Но имаше едно нещо, което той не знаеше, за което никога не бях му разказвал в действителност. Което беше доста странно впрочем. Аз отметнах назад глава, за да си поема дъх. Изведнъж започнах да дишам по-леко.

— Трябва да успея да върна дълговете, които не са мои. Без това никога няма да бъда свободен по отношение на банката.

Потиснат, Люк се отпусна тежко на канапето, докато аз обикалях из помещението, питайки се защо не бях се сетил за това по-рано. Може самият аз да бях забравил за тази възможност? От много повтаряне, че нямам нищо, че съм разорен, бях повярвал в това. В главата ми никога не е било мое. Поне несъзнателно винаги го бях смятал като нашата застраховка „Живот“. Ако искаме да изживеем старостта си заедно с Вера, трябваше да се извади това оръжие. И то веднага. Тъй като сигурно не можеше да прецени, че в положението настъпва рязък обрат, Люк продължи:

— Това е очевидно. Но как можеш да покриеш всичко това, докато той идва да ти прибира всичките хонорари, според онова, което ми казваш? И ти не можеш да го накараш да повярва, че повече не работиш, той ще научи, че лъжеш.

Усещането за победа се засилваше, но аз се заставих да запазя спокойствие. Щях да го ликвидирам, да му поставя капан на свой ред, да си възстановя живота.

— Да, и във всички случаи няма да разправям небивалици на Вера и да й казвам, че не пипам нищо — отговорих машинално на Люк. — Най-после си възвръщам доверието й, тя няма да ми прости, ако помисли, че не напредвам, и ще бъде права.

— Янис, спри да обикаляш, ще ме побъркаш.

Аз спрях и се обърнах към него. По физиономията ми той разбра, че имам още една карта, която да изиграя.

— Някаква идея ли имаш?

— Ъхъ — отговорих аз горд от себе си.

Странно усещане е това гордостта, аз бях забравил какво беше усещането.

— Ама кажи ми, де! — загуби търпение Люк.

Аз си поех дълбоко въздух, решението ми беше взето, дори и да се отказвах от нещо, на което и двамата с Вера държахме най-много от всичко. Това нещо бяхме ние, това нещо беше наследството на моите родители.

— Продавам гарсониерата.

— Какво?

— Трябваше да помисля за това по-рано. Или пък не, впрочем, защото Тристан щеше да намери начин да ми вземе и нея. С парите връщам дълговете си, няма да имам повече нужда от гаранция, анулирам пълномощното, което той има за моята сметка, и започвам от нулата. Изглежда толкова просто изведнъж… почти прекалено.

— Янис, ти току-що намери решението с главна буква, това е сигурно, но остава един проблем.

— Какъв?

— Срокът. Аз не казвам, че няма да продадеш бързо гарсониерата, такъв имот не се среща под път и над път. Но ти ще получиш парите от продажбата едва след няколко месеца. Какво ще правиш междувременно?

 

 

Вера

Той беше все още върху мен, отпуснал цялата тежест на тялото си върху моето, стискайки силно китките ми. Лицето му се наведе, аз се подготвих да изтърпя нова атака. Борех се напразно, за да се отърва от хватката му.

— Ти няма да ме имаш никога — изрекох тихо. — Никога няма да бъда твоя, децата също.

Започнах да се боря все по-ожесточено. Той ме приклещи още повече, допирът на тялото му, извратеното му желание ме омърсяваха. Той превзе насила устата ми. Моето тяло все по-трудно устояваше на неговата сила, обхващаше ме слабост, докато ужасът се засилваше. Внезапно спрях да усещам тежестта му, без да ме е пуснал или освободил.

— Готов съм да ти оставя няколко дни за размисъл. Ако мога да избирам, бих предпочел да получа удоволствие, когато те обладавам. Но много съжалявам, задето трябва да ти съобщя, че ако искаш да спасиш кожата на Янис, трябва да отстъпиш.

— Какво по-лошо от това можеш да му направиш?

— Лесно е. Аз имам възможност да го накарам да задлъжнее още повече, мога без никакво затруднение да съсипя репутацията му, да го превърна в неизряден, несериозен платец, на когото не може да се разчита, който не доизкарва до края договорите и планове си, ще използвам дори неговото напускане на работата в кантората на скъпия ти брат, това ще придаде тежест на историята ми. Той ще изгуби всичките си клиенти един по един, аз няма да му бъда повече гарант в банката. Стига ми да завъртя няколко телефона и работата е уредена.

— Не! Ти не можеш да направиш това!

Той докосна устните ми със своите.

— Ти решаваш, Вера — прошепна той. — Ти ще дойдеш при мен сама, това ще бъде още по-хубаво.

После отпусна хватката си и се изправи елегантно, сякаш нищо не се беше случило. Самообладанието му, контролът му над себе си, но най-вече последните му думи ме вкамениха. Зави ми се свят.

— Тристан, ако някой мъж направи това на някоя от дъщерите ти…

Той се изсмя, отмятайки глава назад.

— Бедната ми Вера, значи не си разбрала! Дъщерите ми! Аз нямам дъщери.

— Как?

— Знаех, че ще спечеля по-лесно доверието ти, ако си мислиш, че съм глава на семейство, още повече, ако изиграя картата на разведен, объркан и разделен с децата си баща. Трябваше само да извадя отново снимките на децата на една жена, с която имах връзка преди няколко години. Винаги съм знаел, че това ще ми бъде полезно. И ако искаш да знаеш всичко, аз никога не съм бил женен…

Той беше горд от себе си, горд от измислиците си, горд от болката, която причиняваше.

— Ти си въплъщение на дявола.

— Сладко, Янис ми каза същото.

Едва успях да седна отново, свита на другия край на канапето, възможно най-далече от него. Треперех като лист. Въпреки всичко продължавах да го гледам, да се изправям пред лицето на злото.

— Защо? — го попитах накрая с глас, който не можах да позная.

— Защо… Защото Янис е онова, което винаги съм мечтал да бъда.

— Ако искаш да си като него, започни с това да бъдеш добър човек.

— Веднага с големите думи! Да бъдеш добър човек… Това не знам как се прави, Вера.

— Май не си се опитвал много.

— Няма значение! — ми отвърна той раздразнен.

— Но, Тристан, трябва да разбереш, че да, аз ще отстъпя заради Янис, ти ще можеш да ме обладаеш, както казваш, няма да се противя, защото няма нищо по-важно за мен от него. Обаче знай, че аз принадлежа само на него до края на дните си.

Лицето му се напрегна.

— Ако моята жертва ми позволи да го спася, да стане така, че той да продължи да живее по един или друг начин, ще го направя. Но ти ще обладаеш едно мъртво тяло и никога няма да бъдеш Янис. Никога няма да имаш неговия живот. Защото аз повече никога няма да бъда щастлива, децата също. Янис е нашият дъх, нашата енергия, нашата светлина, ти, ти ще бъдеш нашият ад, нашият мрак.

Погледът му се премрежи, той изглеждаше объркан. Дали не беше на път да изгуби контрол?

— Аз ще ви направя щастливи — както той. Ще се държа като него — изрече с глас, който ми се стори прочувствен. — Вие ще свикнете.

— Не, заблуждаваш се, няма да можеш — възразих грубо. — Като се сетя пак за последните седмици, виждам добре, че ти се опита да правиш като него, да бъдеш Янис, това не сработи. Видя ли ни щастливи нас, мен и децата, или такива, каквито сме обикновено, откакто сме разделени с Янис?

Тялото му се вкамени.

— Спомни си първия път, когато ни видя всички заедно тук, в това помещение — продължих аз.

Болка премина по лицето му.

— Аз вече ви бях виждал — прекъсна ме той.

— Кога?

За миг той не беше тук, а някъде далече, тъжна усмивка, която не ми беше позната, се появи на устните му.

— Няколко седмици преди това, в деня, в който животът ми се преобърна, в деня, в който се натъкнах на Янис. Срещнах ви теб и децата на тротоара пред фирмата на брат ти, вие дори не ме забелязахте. Аз бях под въздействието на очарованието, което излъчваше Янис, а ти и децата ме довършихте. Започнах да ви следя и много бързо ти влезе в помещенията, наблюдавах ви дълго, скрит в полумрака. Разбрах, че не бих могъл повече да живея без него. Янис се превърна във фиксидея за мен, вие се превърнахте във фиксидея за мен, в рак, който ме разяжда непрекъснато.

Бях ужасена от думите му, които той придружаваше с юмручни удари по главата си със затворени очи. После той ме погледна отново.

— Малко като музика в главата — каза иронично.

Той омърси дори това изречение от най-съкровеното ни лично пространство.

— Остави ни на спокойствие, ако обичаш. Излез от живота ни.

— А парите?

— Ще продадем апартамента, ще ти дадем всичко, предпочитам дори да спя под мостовете, ако изчезнеш и ни забравиш.

Погледнах го възможно най-убедено, решението ми беше взето, още на другия ден ще обявим апартамента ни за продан; плодът от работата на Янис ще ни спаси от хватката на Тристан. Стори ми се, че го видях да се поколебава вътрешно. После пристъпи към мен, високата му слаба и мрачна фигура се движеше тихо. Липсваше ми смелост да започна нова битка с него, не издържах повече. Дали щеше да поиска дължимото си сега? Когато застана пред мен, аз вдигнах умолително лице към него, той впери очи в моите, погледът му беше смутен, студената му и потръпваща от спазми ръка отмести кичура от челото ми. Аз се сковах.

— Аз никога няма да ви забравя, Вера.

Той отстъпи няколко крачки, изгаси светлината и тръгна. Входната врата се затвори съвършено безшумно. Аз останах сама в полумрака, разсъждавайки върху последните му думи.

 

 

Янис

Ние нямаше да издържим много месеци, това беше очевидно. Полудявах от това, че не бях помислил за гарсониерата по-рано.

— Аз ще ти помогна — съобщи ми Люк много сериозно.

— Ти вече свърши много, откривайки размера на измамата, не виждам какво повече можеш да направиш.

— Слушай, Янис, ако аз не се бях заинатил толкова с теб, ти нямаше да стигнеш дотук и още щеше да работиш с мен.

Той направи кратка пауза и се вгледа в мен, преди да започне пак с усмивка:

— Или не…

Аз му се усмихнах.

— Пред очите си имам доказателството, че човек може напълно да ти се довери за работата, въпреки онова, което може да съм казвал преди. Липсва ти само някой, който да управлява счетоводството ти. Аз мога да те науча, ако искаш.

— Какво искаш да кажеш в края на краищата?

— Още утре ще отидем заедно в банката ти, ще висим пред вратите, докато някой съветник ни приеме. Ти ще анулираш пълномощното на Тристан. Аз ще ти стана гарант, докато продадеш гарсониерата, дори и с риск да ипотекирам канцелариите си при тях.

— Не, и дума да не става! Не мога да искам от теб да направиш това.

— Ти не го искаш, аз ти го предлагам, различно е. После ти ще бъдеш на ход, за да продължиш започнатото.

— Но…

— Не ти оставям избор.

Люк стана и се протегна, преди да грабне палтото си.

— Тръгваш ли?

— Да, прибирам се, Шарлот сигурно се чуди какво правим. И преди да си легна, ще подготвя папките си за утре, срещаме се в десет часа пред банката, удобно ли ти е?

— Ъхъ — отговорих аз зашеметен.

Той измина разделящото ни разстояние и ми подаде ръка. Аз му я стиснах. Но накрая се прегърнахме, потупвайки се по гърба.

— Приключи, Янис. Измъкна се от кашата.

Той се отдели от мен и ме погледна право в очите.

— Мислиш ли, че ще ни остави на спокойствие после? — попитах аз.

— Той няма да може да направи повече нищо срещу вас, вече нищо няма да ви свързва с него.

— Ще му телефонирам утре, за да се присъедини към празненството.

— Добра идея, пред свидетели той ще има доказателството, че ти си станал недосегаем.

Люк се обърна и изчезна. Дълго време останах насред гарсониерата, без да мога да реагирам. После се реших да направя онова, което умирах от желание да направя от часове, облякох якето си, грабнах каската и телефона. Заключих гарсониерата и изтичах до мотора. Преди да потегля, изпратих на Вера съобщение: „Идвам.“ В мига, в който то тръгна, аз получих едно: „Ела.“

 

 

Вера

Изпратих съобщение на Янис: „Ела“. В мига, в който то тръгна, аз получих едно: „Идвам.“ С насълзени очи гледах нашето легло, където щеше да се присъедини към мен скоро. Кошмарът щеше да свърши. Имах нужда само от него и исках да забравя последните часове, последните седмици, последните месеци. Отвратителните миризми от парфюма на Тристан, запечатал се по моята кожа, достигнаха до носа ми и на мен ми се прииска да изкрещя. Разкъсах роклята и бельото си. После изтичах до банята, където пуснах топлата вода да тече дълго по кожата ми. Познатият аромат на душ гела ни прогони миризмата на Тристан от мен. И аз си обещах никога, в никакъв случай да не разказвам на Янис за случилото се току-що. Това щеше да му причини прекалено голяма болка, щеше да го подлуди и да предизвика верижна реакция. Той можеше да стигне до най-лошото. Щях да се насиля да забравя. Той, Янис, щеше да ме накара да забравя стореното от Тристан. Аз исках да защитя мъжа си от това. Изстрадахме достатъчно, трябваше да обърнем нова страница, дори и да се наложи това да мине през моето мълчание. Щом си сложих пижамата, смених чаршафите, за да изтрия спомена от нощта, която Тристан прекара до мен, не желаех да мисля какво е могъл да направи през няколкото часа, когато бях под неговата власт. Слязох в кухнята, за да изхвърля чашата, от която той беше пил, после се качих пак в стаята ни. Всички следи от пребиваването му бяха изчезнали. Аз се пъхнах под чистата завивка, за да чакам Янис. Исках да бъда само с него.

 

 

Янис

Исках да бъда само с нея. Исках да я освободя, да й обясня всичко, да я помоля отново да ми прости за последните месеци, исках да й кажа, че тя щеше да си върне своя брат, Шарлот и предишния си живот. Разговорът ми с нея щеше да ми помогне да разбера случилото се. Аз се прибирах у дома.

Едва затворил вратата, смъкнах обувките и чорапите си както преди. Апартаментът беше потънал в мрак. Аз обиколих всекидневната, кухнята, може и да бях идвал за по малко, но ми се струваше, че преоткривам всичко — битпазара на децата, ученическите чанти, зарязани насред прохода, разхвърляните по канапето възглавници, закачените на хладилника снимки. Преди да се кача, минах през детските стаи. В момчешката седнах на земята и загледах двете ми малки хлапета — големият, който прояви такава смелост, който след като ми се беше разсърдил до смърт, беше готов да ми помогне, за да измъкнем майка му от ноктите на Тристан. Какво го накарах да изтърпи само? Как да му върна невинността, която беше изгубил? След доста време отидох в стаята на Виолет. Дъщеря ми беше толкова крехка, че очите ми се насълзиха, но и заради приликата й с нейната майка. Целунах я по челото, после я оставих в страната на сънищата. Поех си дълбоко въздух в подножието на стълбите ни.

 

 

Вера

Като разпознах стъпките на Янис, не можах да сдържа сълзите си от щастие: той се прибра у дома, ние бяхме в безопасност. Когато влезе в стаята ни, аз затворих очи, слушайки само неговите шумове, вратата, която не затвори напълно, шумоленето на дрехите му, падащи на пода. После матракът се слегна. Топлите му ръце се плъзнаха около кръста ми и ме притиснаха към него, вече не ми беше студено. Той допря лице до врата ми, целуна ме нежно, аз стиснах ръцете му около себе си. Искаше ми се да се слеем един в друг и никога да не се разделяме.

— Трябва да ти разкажа нещо, Вера — прошепна той.

— Слушам те.

Не го прекъснах нито веднъж по време на целия му разказ. Нищо от онова, което ми съобщи, не ме изненада, бях видяла лудостта на Тристан тази вечер, бях разбрала до каква степен се беше постарал да му навреди, да ни унищожи. Сърцето ми преля от гордост, когато разбрах, че Янис е успял въпреки всички пречки.

— Трябва да се освободим от финансовия му натиск — казах накрая аз.

— Да, и…

— Ще продадем апартамента, Янис, ще наемем нещо малко, няма страшно, при положение че той изчезне от живота ни.

— Не, гарсониерата ще продадем. Оставаме у нас.

— Боже мой, бях забравила, че сме нейни собственици! — признах с разтреперан глас.

— Аз също, Вера, погледни ме.

Аз се обърнах в обятията му, краката ни се преплетоха. Той се постара да улови погледа ми в полумрака, после отмести кичура ми коса, проблясък от случилото се преди малко ме вледени от ужас. Янис го усети.

— Какво става? Кажи ми.

— Нищо, не се безпокой.

— Не изглеждаш много изненадана от онова, което ти съобщих току-що.

— Задавах си все повече въпроси за Тристан от известно време. Вече не успявах да му се доверя. Присъствието му ме притесняваше.

— Това ли е всичко? Заклеваш ли ми се? Нали не те е наранил? Никога няма да си го простя, ако те е докоснал.

Поех си дълбоко дъх.

— Не. Абсолютно нищо. Време беше ти да се прибереш у дома. Кой знае какво е способен да направи той през следващите дни? Но не искам да говорим повече за него, не искам да чувам повече името му. Искам да го забравим.

Топлите му, силни и нежни устни откриха отново моите, разбрах, че ние ще оздравеем.