Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (13)

12.
Вера

Шест месеца по-рано, преди Янис да заработи самостоятелно, преди всичко да ми се изплъзне, преди да престана да разбирам каквото и да било, тази вечер щеше да бъде една нормална вечер. Днес тази вечеря представляваше истинско събитие, защото петимата бяхме на масата. Янис ни оказа честта с присъствието си. Е, трябваше да кажа по-скоро с телесната си обвивка, понеже той отваряше уста само за да преглътне проклетото си вино. Аз правех всичко по силите си, за да разсейвам децата от вече обичайното мрачно настроение на баща им. Макар да бяха объркани, те продължаваха да се опитват да привлекат вниманието му. Обаче това продължаваше вече доста време. До края на строителните работи по шоурума аз бях се насилила, не бях казала нищо, убеждавайки себе си и опитвайки да убедя децата също, че невероятно странното му поведение се дължи на стреса. Аз бях сигурна, че положението ще се върне към нормалното след този прием. Той се беше състоял преди повече от две седмици, това беше истински успех от професионална гледна точка. Обаче положението вкъщи се беше влошило. Към обидчивото настроение се добавиха вече пасивност и вялост, които според мен не му бяха присъщи. Той създаваше впечатлението, че се влачи, че не прави вече нищо, че вече няма желание за нищо. Никога не го бях виждала такъв. Опитвах да го разговоря, да го накарам да изплюе какво му тежи, той винаги се измъкваше, казвайки ми, че всичко е наред, че няма никакъв проблем, че е претоварен и капнал от работа. Обаче аз усещах, че има нещо друго. Само като го гледах как вечеря, виждах ясно, че не беше добре, не се хранеше, задоволявайки се да рови съдържанието на чинията си с вилицата.

— Татко — го повика плахо Виолет.

— Какво? — й отговори той, без да я погледне.

— Можеш ли да ми прочетеш една приказка тази вечер, моля те?

Аз сдържах дъха си. Янис вдигна лице от чашата си и благоволи да я погледне. Той направи гримаса, която би могла да мине за усмивка. Защо се чувства толкова зле, толкова тъжен? На мен непрекъснато ми се струваше, че би предпочел да бъде другаде. И вечерите, които прекарваше, така да се каже, в гарсониерата, бяха доказателство за това. Как можех да повярвам, че работи там, когато вече не ми говореше за нито един от своите договори, нито за своите проекти?

— Не тази вечер, уморен съм. Може би утре, ако съм тук.

Дори това вече не можеше или не желаеше да направи. Стомахът ми се сви. Той стана с чаша в ръка и отиде да отвори прозореца. Големите очи на Виолет се насълзиха.

— Не се безпокой, кукличке, аз ще ти прочета приказката.

Аз долових как Жоаким погледна баща си, очите му бяха като истински автомати.

— Не, мамо — намеси се той властно. — Аз ще й я прочета.

Аз стиснах юмруци, слисана, че сме стигнали дотук.

— Благодаря, момчето ми. Допийте си млеката и после ще си лягате.

Усетих миризмата на цигарен дим и скочих от табуретката си.

— Ти какво правиш, Янис? Можеше все пак да почакаш, когато те са си легнали, за да запалиш цигарата си! Или пък искам прекалено много от теб?

— Окей! Стига, не се нервирай.

Той загаси цигарата си в пепелника на ръба на прозореца и отиде във всекидневната. Аз разчистих масата прекалено вбесена, за да произнеса и дума. После придружих децата, без той изобщо да понечи да дойде да ми помогне да ги сложа да спят. След миенето на зъбите се настанихме четиримата на леглото на Виолет и Жожо ни почете, а аз трудно сдържах сълзите си. Когато той свърши, Виолет го прегърна горещо, за да му благодари.

— Мамо, мислиш ли, че мога да отида да потърся татко? — ме попита Ернест. — Няма ли да ми се кара?

Дори нашата малка луда глава започваше да се страхува от реакциите на Янис.

— Аз отивам, вие лягайте, връщам се с него.

Щеше да му се наложи да се размърда. Какво се случваше на семейството ни? Вече нищо не разбирах.

— Янис! — извиках аз.

— Ъхъ… — измърмори той.

— Децата ти искат да дойдеш да им пожелаеш лека нощ. Може би това нарушава спокойствието ти?

— Идвам.

Той се надигна от канапето, сякаш това беше свръхчовешки подвиг, и пристъпи към мен, влачейки крака. Внезапно замръзна и извади от джоба вибриращия си джиесем. Погледна втренчено екрана с трепереща ръка.

— Кой ти се обажда по това време? — попитах аз, приближавайки се към него.

— Никой.

Той изключи телефона така, все едно го пареше, прибра го в джоба си и мина покрай мен, без да продума, без да помръдне ръка. Докато пожелаваше приятни сънища на децата, аз останах напълно неподвижна, сърцето ми беше разбито, болеше ме, поемах си дъх през устата с усещането, че се задушавам. Чух гласа му: беше на някой непознат.

— Те те чакат — ми каза той след няколко минути, отправяйки се към кухнята.

Проследих го и го видях да си взима пак чашата и да си налива уиски. Още едно. Наистина, Янис винаги си е пийвал добре, но вече повече от месец прекрачваше границите на поносимото. Направих му забележка, че трябва малко да ограничи алкохола, а той ме прати по дяволите. Зареден с дозата си, той застана пред кухненския прозорец, запали си цигара и се загледа в далечината. Беше съвършено ясно колко му се иска да бъде другаде! Във всеки случай не с нас. Но умът ми се бореше, за да не повярва в онова, което ми се въртеше в главата, което ме преследваше. Не на нас. Невъзможно. И все пак…

— Мамо!

Децата ме спасиха. Аз си поех дъх така, сякаш току-що се бях давила и задушавала в дълбока мътна вода, преди да отида да ги видя.

 

 

Бях легнала от повече от два часа, когато Янис дойде в стаята. Само по шума от стъпките му познах, че залита. Съблече се на тъмно и се строполи на леглото. След като мина доста време, през което усещах, че все още не спи, аз се обърнах към него. Беше вперил поглед в тавана с крайно изопнато лице. Така беше всяка нощ.

— Кажи ми какво не върви — прошепнах аз.

— Няма нищо, Вера, казах ти го вече. Остави ме да спя.

Той ми обърна гръб, както всяка нощ от откриването насам. Доближих ръка до рамото му, исках да го докосна, да се сгуша в обятията му, за да ме успокои, да ме стопли, да ми каже, че си съчинявам какво ли не, че ме обзема параноя. Очаквах да ми каже: „Не, няма никой друг. Как можеш да си представиш подобно нещо?“, да ми каже също така, че все още чува нашата музика в главата си, да ме целуне, да ме погали, да ме люби. Седмици наред не ме беше докосвал. Ние вече само се целувахме, и то винаги по моя инициатива. Той избягваше всякакъв контакт с мен. Човек можеше да си помисли, че го отвращавам. Ръката ми падна, без дори да го докосне. Първите ми съмнения се бяха появили на онзи скапан прием, съживявайки безпокойството, усетено, когато ни беше изоставил по време на почивката. Сърцето ми се беше свило болезнено, когато го видях да важничи сред всички онези хора, които не познавах, видях го да говори с разкошни жени, той ги разсмиваше, очароваше, наливаше им шампанско. А те, те изпиваха с очи моя Янис, моя мъж. Тристан беше осъзнал безпокойството ми и беше направил всичко възможно, за да ме успокои, но това не беше помогнало, а самият той ми се беше сторил все пак объркан от поведението на Янис. Тази вечер толкова хора се бяха въртели около него, за да го поздравят, за да се запознаят с него, някои, за да изразят желанието си да сътрудничат с него. Започвах да си казвам, без да успея да го приема, че той се е изгубил сред всичко това. Може би беше забравил какъв беше преди и беше открил, че иска още повече. В крайна сметка това беше започнало с работата, с яростния му стремеж към независимост. След повече от четири месеца може би възнамеряваше да промени напълно живота си, да се отърве от семейството си. Неговата криза на средната възраст може да се превръща в желание за смяна на партньора. Но дали той вече беше прекрачил границите? Като си представих, че е могъл да докосне с ръцете си друго тяло, а не моето, ми се прииска да изкрещя от болка и аз захапах възглавницата си. Всеки ден си обещавах, че ще го притисна, така че да не може да ми се изплъзне. Страхът ми пречеше да го направя, аз бях ужасена от мисълта да открия, че съм била права, понеже дълбоко в себе си знаех, че може да бъде само това. Нищо друго не можеше да бъде толкова сериозно, за да обясни такава промяна в поведението. Чувствах се толкова самотна, нямах с кого да си поговоря.

 

 

Трябваха ми повече от два дни, за да се реша да набера този телефонен номер. Възползвах се от обедната си почивка, за да му се обадя. Той отговори на първото позвъняване.

— Да — рече.

— Ъъъ… Добър ден, Тристан, Вера е. Извини ме, ако те безпокоя.

— Добър ден, Вера, ти никога не ме безпокоиш. Какво мога да направя за теб?

— Виждал ли си Янис напоследък?

— Успях да го мерна завчера, изглежда много зает. Защо?

— Ъъъ… не, нищо… всъщност…

— Какво става?

— Как ти се стори той?

— Във форма, макар да му е малко тъжно за обекта на шоурума, адреналинът е спаднал, но освен това изглежда добре. Е, така смятам… Проблем ли има?

— Не, нищо, не биваше да ти досаждам с това.

— Вера, знаеш, че ти можеш всичко да ми кажеш. Усещам, че си загрижена. Можем да се видим, ако предпочиташ да не говорим за това по телефона.

— Не, не. Всичко е наред. До скоро.

Затворих, без да му оставя време да отговори. Беше тъпо от моя страна да се обърна към него, защото гарван гарвану око не вади. Тристан беше единственият приятел на Янис и той никога нямаше да го предаде. Оставаше ми да направя само едно нещо, да събера смелост, да се подготвя за най-лошото и да поговоря искрено и откровено с Янис. Откога се страхувах да говоря с мъжа си? Наистина трогателно.

В края на деня, докато приемах една клиентка, телефонът ми не спря да вибрира. Редовно поглеждах към сложената в краката си ръчна чанта, сякаш тя щеше да ми каже кой ми звъни така. Обзе ме лошо предчувствие. Накрая не издържах.

— Извинете ме — казах на клиентката. — Колежката ми ще се погрижи за вас. Люсил!

— Да.

— Би ли се погрижила за госпожата, ако обичаш.

— Какво става?

— Не знам още — й отговорих аз, заровила вече глава в чантата си.

Намерих телефона си, който звънеше отново: от училището. Защо ми се обаждаха? Беше четвъртък, денят, в който Жоаким ходеше на урок по тромбон. Те трябваше да са тръгнали отдавна.

— Ало!

— Добър ден, госпожо.

— Да не е станало нещо с децата? — попитах аз, без да се церемоня.

— Мъжът ви не дойде да ги вземе.

Аз скочих от стола си.

— Какво? — изкрещях. — Но това е невъзможно.

Вече обличах сакото си.

— Съжалявам, но те са пред мен и чакат. Не можем да се свържем с мъжа ви. Занималнята затваря скоро и аз предпочетох да ви предупредя.

— Добре сте постъпили. Кажете на децата, че пристигам. Ще дойда възможното най-бързо.

Аз затворих, заобиколих бюрото си. Люсил ме повика:

— Какво става?

— Много съжалявам, трябва да вървя, за децата е.

Тръгнах, оставяйки вратата на агенцията широко отворена. Затичах се като луда по улицата в посока към метрото, блъсках всички, краката ми може и да докосваха асфалта, но аз сякаш падах в някакъв бездънен кладенец. Опитах се да се свържа с Янис, той не отговори. Оставих му задъхано съобщение: „Къде си? Децата, забравил си децата?!“.

 

 

След час и половина бутнах вратата на апартамента с все още разплаканата Виолет в обятията си и Ернест увиснал на ръката ми с измъчено от тъгата лице. Жоаким, с изкривено от гняв лице, се втурна към калъфа на тромбона си — Янис трябваше да дойде да го вземе следобед — грабна го и го зарита. Това усили плача на Виолет и страха на Ернест, който се скри зад краката ми.

— Никога повече няма да свиря, мамо! — извика като луд Жоаким. — Край с музиката!

Той изчезна в стаята си, като затръшна вратата. Искаше ми се да направя като него, да се скрия под завивката и да се опитам да забравя. Само дето щях да спра да се правя на щраус, Янис несъмнено беше на път да унищожи двойката ни, но аз нямаше да го оставя да унищожи децата ни. Ако има любовница, това е мой проблем, не беше работа на Жоаким, Ернест и Виолет да възстановяват щетите. Янис можеше да ме накара да страдам, мен, но не и тях.

— Мамо, къде е татко? — попита Виолет.

Аз я целунах по челото, не знаех какво да й отговоря. Трябваше да се овладея заради тях, такава беше моята роля на майка.

— Той забрави ли ни? — продължи Ернест. — Вече не ни ли обича?

— Ама не! Той ще ви обича винаги, обаче сигурно е имал някакъв проблем в работата, това е.

Заведох ги направо в банята, за да вземат душ. Жоаким отказа да излезе от бърлогата си. Аз го оставих на мира, той беше прекалено голям, за да мога да го залъгвам с измислици. Посветих малкото енергия, която ми беше останала, за да опитам всичко възможно, с цел да развеселя Ернест и Виолет, да ги накарам да мислят за нещо друго, като ги пръскам с вода, гъделичкайки ги. Нищо не можеше да се направи, лицата им продължаваха бъдат тъжни, разтревожени. Те се вслушваха и в най-малки шум в апартамента, надявайки се повече от всичко на това, че баща им ще пристигне всеки момент, ще ги прегърне, ще им каже, че ги обича повече от живота си. Когато бяха по пижами, ги настаних пред телевизора, приготвих вечерята и отидох да се затворя в тоалетната. Не исках да ме чуят как говоря по телефона. Първо се обадих отново на Янис, никакъв отговор. Не оставих съобщение. После телефонирах на портиерката, за да я попитам дали дъщеря й е свободна да гледа децата. Тя щеше да дойде у нас след час. Без да се надявам, че ще отговори, се обадих отново на Янис. Гласова поща: „Пак съм аз. Не се прибирай тази вечер, ще дойда при теб в гарсониерата.“ Продължавайки да седя на тоалетната чиния, аз подсмърчах, треперех, беше ми ужасно студено, бях изтощена. Прокарах ръце по лицето си и излязох от своето скривалище. Ернест и Виолет се бяха свили един до друг на канапето, аз ги виждах наистина за пръв път да не се разправят за програмата, бих дала какво ли не, за да си дърпат косите, крещейки. Отидох да почукам на вратата на стаята на Жоаким. Никакъв отговор.

— Влизам, Жожо, миличък.

Открих го седнал на бюрото с купчината си партитури, всичките на парчета. Настаних се на леглото на Ернест.

— Може да си починеш малко от тромбона и да започнеш пак, когато поискаш.

— Не!

— Защо?

— На татко не му пука.

Аз си поех дълбоко въздух.

— На мен ми пука. И мога да те водя на уроци, ако искаш.

— Ти си на работа.

— Ще се оправя.

— Без татко не искам.

Виждах как раменете му се вдигат в ритъма на неравномерното му дишане.

— Ела да седнеш до мен, Жожо.

Той стана и ми се подчини с наведена глава. Аз го притиснах до себе си и се настаних по-удобно на възглавницата. Той се сгуши в обятията ми.

— Няма да те лъжа, не знам къде е татко. Но ще го намеря, искам да знам какво е станало. Каролин ще дойде да ви гледа тази вечер.

Той ме погледна паникьосан.

— Защо? Не тръгвай, мамо!

— Ще отида да видя дали татко е в гарсониерата и се връщам след това, обещавам. Но не искам да ме чакаш, за да заспиш. Съгласен?

Той поклати глава.

— Ще те помоля за нещо, Жожо миличък. Имам нужда от теб, имам нужда да ми помогнеш с брат ти и сестра ти. Те също са много тъжни, много разтревожени. Знам, че не е честно, съжалявам.

— Ще ти помогна, мамо.

Красивите му сини очи, същите като на Янис, преливаха от сълзи. Притиснах го още по-силно.

— Поплачи си, момчето ми, не се сдържай.

 

 

След много прегръдки и целувки аз успях да тръгна към осем часа. Осъзнавах, че след този ужасяващ следобед да налагам на децата отсъствието си беше за тях изпитание, допълнително страдание, но нямах избор. Не бях в състояние да остана на канапето цялата вечер, звънейки на Янис на всеки четвърт час, за да разбера къде е. Аз трябваше да действам, да науча какво става. Положението се влошаваше прекалено отдавна. На мен ми беше все така студено и това нямаше нищо общо с есенните температури на приключващия октомври. В метрото успях да седна на едно допълнително столче. Макар че бях бясна, краката едва ме държаха и ми се виеше свят, аз облегнах глава на стъклото и се вгледах в тъмния тунел. Рядко се бях страхувала толкова. Страхувах се от онова, което щях да открия в гарсониерата, страхувах се от последиците от истината. Никога не бих могла да си представя, че Янис ще се отчужди толкова. Как е могъл да забрави децата ни, да ги изостави, да ги застраши? Нима животът ни се разпадаше? Присвих се, държейки се за корема, толкова болезнена беше за мен тази мисъл. Усещах се така безпомощна, защото не разбирах, имах чувството, че от седмици съм потънала в нечий чужд живот, а не в моя. Как бяхме успели да се сринем от съвършеното щастие до ада? Какво не бях забелязала? Как да обясня на децата, че вече нищо няма да бъде както преди? Бях ли в състояние да се справя без него?

 

 

Тичах от метрото до сградата. Като бутнах вратата към двора, видях, че гарсониерата е потънала в мрак. Все пак това не намали мъчителната ми тревога. Пресякох двора с ключовете в ръка, черпейки дълбоко в себе си енергията, необходима за стълкновението. Беше заключено, аз отворих с моя ключ. Две неща ме изненадаха: нямаше никого и гарсониерата беше в ужасно състояние. Миризма на бар, смесица от алкохол и застоял цигарен дим, ме отврати. Запалих лампите и открих размера на щетите. Гарсониерата никога не беше приличала толкова много на бойно поле. Придвижих се бавно сред съсипията — преливащи от фасове пепелници, празни бутилки от бира, купчини хартии, неотворени писма, рула с чертежи, по-голямата част от които повредени, цял тон мръсни съдове в мивката. И после забелязах транспаранта ни, изненадата, която бях подготвила с децата, за да го поздравим — беше оставен неразгърнат в един ъгъл — човек можеше да си помисли, че той е направил всичко възможно, за да го скрие, сякаш отказваше да го вижда. Заболя ме заради Жоаким, Ернест и Виолет, които бяха вложили в него цялото си сърце. Гарсониерата беше се превърнала в сметище, противоположното на скривалище за забранени любовни връзки. Мисълта, че Янис ми изневерява, вече не беше толкова натрапчива, обаче това не ме успокои все пак. Точно обратното. Аз се строполих на продъненото канапе. Машинално поставих една възглавница на мястото й и открих джиесема му отдолу. Можех да продължа да му звъня още дълго! До този момент изобщо не се бях сетила да ровя вътре. Тъй като Янис странеше от мен и ме избягваше, аз се поддадох на изкушението. Включих телефона и екранът му светна. Незабавно видях неприетите си обаждания, онези от училището, от преподавателя по тромпет, после поне десетина от банката му, и то само за днешния ден. Оставих джиесема до себе си, без да изслушвам съобщенията. Станах като автомат и се втурнах към онова, което по едно време беше неговото бюро. Проверих всяка хартия, на която попаднах, търсейки и най-малката улика. Скоро намерих. Започна с напомнящо писмо от един майстор — на пръв поглед той очакваше да му бъде платено от средата на август и съвсем не беше единственият. Всички фактури и напомняния се отнасяха до строежа на шоурума. После открих извлеченията от сметката за последните месеци, сметката, която Янис беше открил за фирмата си. Отворих едно и от непокритата сума ми се зави свят. Беше толкова голяма, че дори вече не можеше да се нарече непокрита, шестцифрено число. Сума с шест цифри! Олюлях се и се строполих на колене насред всичките доказателства за финансовата катастрофа, до която ни беше докарал Янис. Погледът ми се задържа на една папка, скрита под ниската масичка. Приближих се да я взема, влачейки се по пода. Онова, което открих, ми вледени кръвта: той беше подписал от името на двама ни няколко потребителски кредита. Беше стигнал дотам, че да подправи подписа ми, за да ги получи. Задлъжнели бяхме до шия. Хванах с две ръце главата си, облакътявайки се на ниската масичка. Цялото ми тяло трепереше, всичко ме болеше, а мускулите на крайниците ми бяха схванати заради силното им напрягане. Янис ме мамеше от седмици, може би дори от месеци за постиженията си, за работата си. Ние живеехме в лъжа. Но от кога точно? Наистина женското ми его беше опазено, той не ми изневеряваше, но бях стигнала до точката, когато от това не ми пукаше, толкова чудовищно беше предателството му: лъжата, фалитът, несигурността, самотата. Той беше провалил живота ни. Рефлекс на повече от пет години ме накара да грабна една цигара и да я запаля. Гледах втренчено дима, който се виеше над мен, напълно изгубена и изостанала зад планината от неприятности, която се издигаше пред мен. Щеше да се наложи да преосмисля начина ни на живот, да скатавам всяко евро. Ние никога не бяхме живели в разкош, обаче не ни се случваше често да имаме трудности в края на месеца. В сравнение с други се справяхме добре. Положението току-що се беше променило изцяло. Щяхме ли да можем да запазим апартамента? Ние дължахме на банката еквивалента на многогодишната ми заплата. Освен на банката дължахме онази космическа сума на Тристан. Боже мой! Тристан беше поръчител на компанията на Янис. Глупостите на Янис щяха да му се стоварят на гърба.

 

 

Тъкмо бях загасила втория фас, когато входната врата се отвори. Янис ме откри незабавно и се вкамени. Той вече не приличаше на човек; очите му бяха налети с кръв, очертани с дълбоки черни кръгове, лицето му — изпито, гърбът превит. Грабнах телефона му и му го хвърлих силно. Той не го хвана, рефлексите му не бяха в особено добро състояние. Но това го накара да реагира. Затвори вратата и пристъпи напред, внимавайки обаче да не се приближава до мен. Той се опря на стената срещу ми и се плъзна тежко до пода. Останахме дълго така, гледайки се в очите. Беше той, но и не беше, изпразнен от цялата си същност.

— Жоаким спира да ходи на тромбон — съобщих аз студено.

Лицето му се сгърчи, той затвори очи и удари с юмрук по стената. После хвана главата си с ръце и присви колене към гърдите си. Беше толкова нещастен, че се люлееше напред-назад, стенейки от болка. Аз започнах да дишам по-бързо, издигнах около себе си броня, за да не реагирам на страданието му, нямах право. Трябваше преди всичко да защитя децата си. За момента само това можех да направя.

— Кога започна всичко това? — попитах грубо.

— Не разбирам какво стана. Кълна ти се. Но аз ще се оправя, Вера, обещавам ти, че ще се оправя — изхлипа той с все така скрито лице.

— Как? Ти вече не правиш нищо! Кога? — настоях аз, повишавайки тон. — Отговори!

Той само поклати глава. Пасивността му ме накара да изляза от кожата си, аз станах рязко и го засипах с въпроси:

— Повтарям, Янис, кога ни вкара в тази бъркотия? Откога разиграваш комедията, преструваш се на човека, който преуспява във всичко, докато всъщност всичко е пълен провал? Как ще се измъкнем от затрудненото положение? Можеш ли да ми кажеш? Не, ти не можеш нищо да кажеш, ти затъваш в онова, което си надробил, в твоята безотговорност! Ти лъжеш всички! Ти ми се подиграваш, не поглеждаш повече децата, по-зле, ти ги забравяш!

Той се смаляваше при всяка моя атака.

— Ще отида да им се извиня — прошепна, показвайки ми набразденото си от сълзи лице.

— И дума да не става! — изкрещях аз. — Ти няма да ходиш при тях! Не желая да се приближаваш до тях и до мен!

Той пребледня още повече, ако това беше възможно.

— Какво?

— Много добре ме чу! Голямата загуба! Те заслужават хиляди пъти повече от това! В момента се страхуват от баща си, вече ти нямат доверие. Аз също вече ти нямам доверие. Ти си една развалина! Неспособен си да реагираш пред едно изпитание! Къде си? Виж в какво си се превърнал, Янис! Дори твоята сянка би изглеждала по-добре от онова, което виждам пред себе си!

Всички тези думи, изречени под влиянието на гнева, бяха като остриета на бръснач, обаче не можех да се спра. Може и да бяха истини, но бяха чудовищни така произнесени, дори и само това, че изпитвах всички тези неща към Янис, беше болезнено.

— Даваш ли си сметка, че вече няма нищо от онова, което бяхме изградили двамата! Как можа да ни причиниш това? Ти ни изостави! Къде си? Какво се случи с теб?

Не можех да остана повече. Заобиколих ниската масичка и си прибрах чантата, зарязана до входната врата.

— Какво правиш, Вера? — извика той с изпълнен с мъчителна тревога глас.

Аз се обърнах. Видях го да се подпира на стената, за да се изправи, после направи няколко крачки към мен.

— Вера, моля те, не ме оставяй сам, няма да се справя без теб.

— Трябваше да помислиш за това преди.

Той се приближи още повече към мен с насълзени очи, умолявайки ме да не го напускам. Протегна ръце към мен, аз отстъпих. Трябваше да се махна много бързо. Отворих рязко вратата и бързо прекосих двора. Виковете му щяха да ме преследват много дълго. Току-що си бях ампутирала доброволно една част от самата себе си, може би най-важната от живота ми, онази, върху която се бях осланяла досега доверчиво, чувствайки се в безопасност.

 

 

Докато се прибирах вкъщи, ми се стори, че не усещам повече земята под краката си, стори ми се, че тя ще се изплъзне и че аз ще падна още по-ниско, не чувах добре шумовете, думите около мен, ушите ми бучаха, не виждах ясно, не различавах добре хората във вагона на метрото, беше истински кошмар.

Пред нашата врата си поех дълбоко въздух, молейки се децата да спят, защото исках да отсроча неизбежния разговор до сутринта, дори и само за да обмисля онова, което щях да им кажа. Намерих бавачката да си подготвя уроците на дивана. Тя стана засмяна.

— Как мина? — прошепнах аз.

— Много добре, макар Жоаким да заспа трудно.

Най-важното е, че спи.

— Хубаво.

Порових в портфейла си, разбирайки, че научаването на истината ми струваше доста скъпо за новите ми оскъдни средства. Докато й подавах онова, което й дължах, ръцете ми се разтрепериха.

— Добре ли си, Вера? — попита тя.

Аз изпуснах парите.

— Уморена съм и ми е студено. Това е. Приятно прибиране. Лека нощ.

Почти я избутах към вратата, докато тя изумена ме гледаше втренчено. Обаче аз исках да остана сама. „Поздрави на Янис“ бяха последните й думи, които чух, преди да се барикадирам в дома си, и можех да мина много добре без тях. Обиколих машинално апартамента, изгасих всички светлини и влязох в стаите на децата. Виолет спеше дълбоко с палец в устата и с вкопчени в любимата й плюшена играчка ръце. Колкото до момчетата, Ернест направо се беше свил на топка под завивката си — беше му навик, когато нещо го плашеше — Жоаким пък беше плувнал в пот и макар да спеше, не спираше да ръкомаха. Можех да прекарам нощта, сновейки между двете стаи, дори и само за да ги гледам, за да се уверявам, че са добре, надявайки се присъствието им да ме успокои, но не исках да рискувам да ги събудя. Докато спят, са все още защитени. Ето защо се качих в нашата стая. Както всяка вечер почистих лицето си, измих си зъбите, облякох си нощницата и се пъхнах под завивката на моето място, от моята страна, изобщо, без да погледна занапред празното място на Янис. Нагласих будилника си малко по-рано от обичайното и потопих помещението в мрак. Прекарах нощта, гледайки как се нижат минутите на будилника. От време на време заспивах по четвърт час. Стреснах се по едно време с усещането, че се задушавам, че се давя, но сърдечният ми ритъм бавно се нормализира. Стори ми се, че съм изгубила способност да чувствам. Беше ми студено, бях непреклонна, парализирана. Щом в ума ми се появяха картините с Янис, рухнал на пода в гарсониерата като ранено животно, аз ги прогонвах, мислейки за децата, за парите, които дължахме, за онова, което щях да направя утре, вдругиден и през всички следващи дни. Трябваше да държа далече от сърцето и ума си болката от загубата на Янис.

 

 

Четиримата бяхме седнали на масата за закуска, децата пиеха топлия си шоколад. Аз преглъщах трудно кафето си, защото от разтревожените им физиономии гърлото ми беше свито. И продължавах да треперя, студът, който бях започнала да усещам от вчера, изглежда не можеше да бъде преодолян. Жоаким явно сериозно беше инструктирал брат си и сестра си, защото никой от тримата не си отваряше устата. Обаче аз виждах въпросите в паникьосаните им и изпитателни погледи. Насилих се да отпия глътка кафе, после се осмелих:

— Докато вие бяхте с Каролин, аз се видях с татко.

Три чифта очи, в които се четеше безизходица, се втренчиха в мен.

— Той се извинява за вчера.

— Защо той самият не ни го каза? — изкрещя Жоаким.

— Той къде е? — продължи Ернест.

— В гарсониерата.

— Искам да видя татко! — проплака Виолет.

— Кога ще се прибере? — пожела да научи по-големият ми син.

— Не знам.

— Той няма ли да си дойде?

— Чуйте, деца, татко не е във форма, има много работа и не може да се занимава с вас в момента.

— Какво ще правим? — осведоми се Ернест.

— Аз съм тук и винаги ще се грижа за вас.

И тримата наведоха глави. Изобщо не можех да се оправя с тях, нямах никаква идея какво да им кажа. Въпреки гнева ми — студен като тялото ми — не се виждах как съсипвам Янис пред очите им, но същевременно не исках да ги оставя да мечтаят за връщане към нормалното положение. Нищо вече нямаше да бъде както преди, техният свят, онзи, който познаваха открай време, току-що се беше срутил. Как да кажа това на децата си?

Неминуемо човек взима решение, без да разсъждава, без да помисли за последиците; майчиният ми инстинкт за закрила — който ме беше накарал да напусна снощи Янис — им причиняваше болка, караше ги да страдат, което досега винаги ми се беше струвало невъобразимо. Бих се заклела, че двамата с Янис сме непобедими, че връзката ни е по-здрава от всичко, бях сигурна в това, бих си заложила главата, живота дори. Той се беше провалил, Янис — силният, непобедимият мъж, беше пропаднал и беше стигнал до това положение сам, без да сподели грижите си с мен, без да потърси решение, за да уреди онова, което можеше, той ме беше изключил от живота си и едновременно с това беше изключил децата си. Това, че не се бореше, ме объркваше и разочароваше. Толкова беше болезнено да открия, че повече не можех да разчитам на човека, върху когото се базираше целият ми живот. Какво беше станало? А аз носех ли отговорност? Защо бях затваряла очи? През последните седмици си бях заравяла главата в пясъка, за да не виждам, че той вече не е същият, че се е отчуждил. Бях се запънала на първата идея, която идва в една женска глава: подиграва ми се, изневерява ми, предпочита друга пред мен. Нищо подобно. Но това не правеше предателството и лъжата му по-малко сериозни. Безотговорността му ни беше откраднала бъдещето, плановете, всичките мечти за децата, за образованието им. На нас нямаше да ни стигне животът, за да върнем дълговете си, и ние нямаше да можем да тръгнем отново от нулата, защото това не беше позволено в положение като нашето. Аз вече имах само децата си, те винаги са били моята движеща сила. Занапред щях да им посветя цялата си енергия, за да се опитам да облекча мъката им, да направя така, че да остане малко слънце и усмивки в ежедневието им. Като гледах красивите им, нещастни, объркани лица си казвах, че никога няма да мога да простя на Янис, задето ги накара да страдат така.

— Хайде, деца! Време е да тръгваме за училище! — им съобщих престорено весело.

В момента, в който затварях вратата на апартамента, Жоаким дръпна ръката ми, за да ми каже нещо на ухото.

— Тъй като татко вече го няма, аз ще се грижа за теб, мамо.

Аз под никакъв предлог не биваше да им натрапвам болката, която изпитвах. Щях да я накарам да замълчи, да я заровя възможното най-дълбоко, да откажа да чувствам каквото и да било с риск непрекъснато да ми е студено. Ако исках да се преборя, нямах избор.

— Аз съм голямо момиче, не се безпокой за мен.

 

 

След като приключих с училището, оставих съобщение на Люсил, за да я предупредя за закъснението си и да се извиня. С това приключих със задълженията, свързани с работното време, защото не можех да си позволя да остана без работа. После по пътя за метрото набрах същия номер като снощи. Изглеждаше ми толкова далече това обаждане на Тристан, когато исках да го разпитам умело за предполагаемата изневяра на Янис.

— Вера, как си? — ме попита той все така чаровен, щом отговори на позвъняването.

— Предложението ти от вчера да си поговорим валидно ли е още?

— Разбира се, но какво става? Безпокоя се за вас, не мога да се свържа с мъжа ти.

— Можем ли да се видим сега? Къде си?

— Още съм вкъщи.

— Идвам.

Затворих, без да му оставя време да отговори, и ускорих крачка.

След по-малко от четирийсет и пет минути аз звънях на вратата му. Той ми отвори след десет секунди.

— Добър ден, Вера.

Предвид облеклото му — с черна вратовръзка — той беше готов да тръгне за работа, значи идвах в най-лошия момент. Но това не можеше да чака.

— Тристан, много мило, че ме приемаш така без предварителна уговорка.

— Моля те, явно е важно.

— Така е.

Той отстъпи, за да ме пусне да вляза.

— Да взема ли палтото ти?

Аз се увих още по-плътно в дрехите си.

— Не, благодаря.

Той наведе глава настрани видимо разтревожен и се помъчи да срещне погледа ми, но аз го избягвах.

— Настанявай се — ми каза, когато бяхме в салона.

Приседнах на края на канапето, имах само едно желание: да избягам и да забравя. Но нямах избор.

— Струва ми се, че едно кафе ще ти се отрази добре, ти изглеждаш премръзнала.

— Така е.

Той изчезна в кухнята, аз чух шума от машината за еспресо. Невъзможно беше да спра треперенето на ръцете си, бях ужасена от мисълта за онова, което щях да му съобщя. Той ми подаде чашата след няколко минути. Аз отпих една глътка, която изобщо не ми помогна. Той се облегна на масата в трапезарията и ме погледна въпросително.

— Не съм притеснен с времето, Вера — насърчи ме. — Не бързай. Но се тревожа за теб.

Аз оставих чашата си на ниската масичка и повдигнах лице към него. Той беше изключително сериозен.

— Ъъъ… не знам откъде да започна… Снощи… снощи… аз… Янис… По дяволите!

Стиснах юмруци. Треперех като лист.

— Какво става?

Стиснах с всички сили очи, а краката ми заподскачаха.

— Открих нещо снощи във връзка с Янис. И…

Разтърках лицето си, подсмръкнах, после се осмелих отново да го погледна.

— Това се отнася директно до теб, много съжалявам.

Той смръщи вежди. Аз си поех дълбоко дъх.

— Той ни лъже съзнателно от седмици и месеци.

Посветих следващия четвърт час, заеквайки, да му разкажа подробно за това колко голяма е катастрофата, за сметките на червено, на които той беше поръчител, за потребителските кредити. Той ме изслуша мълчаливо, остана сериозен, привидно безчувствен към онова, което му съобщавах. Но аз вече започвах да го познавам достатъчно, за да знам, че студенината му беше само знак за изключителна съсредоточеност. Когато спрях да говоря, той не продума. Долепи ръцете си до лицето, затваряйки очи. Дали се сдържаше, преди да избухне? Как да му се сърди човек? Той имаше всички основания да се ядоса безумно и аз щях да си изпатя вместо Янис. Сякаш нямаше достатъчно неща, които трябваше да понасям. Накрая престанах да го гледам, вперих празния си поглед в пода в очакване на присъдата. Тристан въздъхна дълбоко, аз все пак останах с наведена глава.

— Не му бях добър приятел, не пожелах да видя, че той има проблем. Изоставих го.

Аз вдигнах толкова рязко лице, че почти ми се зави свят. Какви ги разправяше той? Нали нямаше отгоре на всичко да му намери извинения и да се самобичува заради глупостите на Янис.

— Той е този, който ни изостави! Той ни излъга. Но от банката не те ли предупредиха?

— Аз наистина налях повторно пари в един момент, но тогава Янис ми каза, че очаква вноска от клиентите си и аз не се разрових повече, защото му имах доверие. Точно затова не поисках повече обяснения. — Той въздъхна с покрусен вид. — Манипулирал ни е, теб, мен, банката. Знаеш ли, Вера, когато човек вече няма изход, той е способен да извърши най-лоши неща, мога да го разбера.

Думите му ме смаяха.

— Ти… ти му прощаваш? — изхълцах аз.

— Не казвам това, но аз не съм в твоето положение.

Той се изправи с ръце в джобовете и отиде да застане пред френския прозорец на салона. Тази сцена вече я бях преживявала, но през нощта, няколко секунди преди Тристан да предложи на Янис да му стане гарант.

— Къде е той?

— В гарсониерата или някъде другаде. Нямам представа.

Той ме погледна през рамо изненадан.

— Как така нямаш представа?

Избегнах погледа му. Усетих, че се приближава към мен.

— Струва ми се, че схващам какво искаш да кажеш — прошепна.

Аз си поех дълбоко въздух, разтрих ръцете си с длани, после вдигнах лице към него. Стори ми още по-висок от обикновено.

— Какво ще правиш? — попитах аз, за да избегна други въпроси за мен и Янис.

— Ще отделя време, за да помисля за положението, ще направя отново всички изчисления, ще се обадя в банката и ще отида да видя Янис.

Той си пое дълбоко въздух.

— Благодаря, че ме предупреди.

— Стори ми се, че това е нормално. Добре, ще те оставям, вече доста съм закъсняла за работа.

Аз станах рязко, защитните ми механизми се разпадаха.

— Как са децата? — ме попита той, докато аз се отправях към вратата.

— Сложно е — се чух да отговарям с неособено сигурен глас.

— А ти?

Спрях се.

— Аз съм много добре.

— Ти не умееше да лъжеш, Вера.

— Нямам избор, Тристан, не мога да рухна, да плача, да крещя.

— С децата не можеш, права си, с мен е друго нещо.

Треперенето ми се усили рязко, усещах как кранчетата се отварят. Очите ми се напълниха със сълзи въпреки усилията ми. Усетих, че Тристан се приближава към мен. Защо бях толкова слаба? Сепнах се, когато той сложи ръката си, която ми се стори премръзнала, върху рамото ми и го стисна.

— На кого ще се довериш? На Шарлот?

Аз поклатих глава.

— На Люк?

— Не — отговорих със слаб гласец.

— Те ще ти четат конско, ще ти кажат, че са били прави още от началото за Янис и вече те познавам достатъчно, за да отгатна, че това няма да ти помогне да се изправиш срещу тях.

Какво можех да му отговоря, след като беше прав за всичко? Той се приближи още повече към мен, тялото му ме докосна.

— Толкова ми е зле без него, Тристан. Той ме излъга, това е непоносимо и изобщо не му е в стила…

Аз закрих лицето си с ръце, изгърбвайки се. Той ме остави да плача дълго, без да каже нищо, само студената му, но закриляща ръка остана на рамото ми.

— Ще те закарам с колата в туристическата агенция.

Дори не се опитах да възразя.

— Благодаря.

Изминахме пътя в мълчание. Когато почти пристигахме, Тристан наруши тишината:

— Ако мога да ти помогна с каквото и да било, не се колебай.

Чувствах се все така зле, но присъствието му все пак ме успокояваше, бях се опасявала, че ще трябва да изтърпя гнева му, а той не ме изостави.

— Ти вече правиш толкова много… Как бих могла да се осмеля да поискам каквото и да било от теб, след като ще ти се наложи да платиш за последиците от безотговорността на Янис?

— Вера, нека нещата да бъдат ясни веднъж завинаги, няма да повтарям повече! Аз няма да ви изоставя, нито единия, нито другия. Без значение е какво става между вас. Пази се и закриляй децата, това е най-важното.

Авторитетът, който той излъчваше, не оставяше място и за най-малкото възражение. Колата спря неправомерно във втора колона пред работата ми.

— Тогава те моля само за едно нещо — прошепнах. — Грижи се за него.

Слязох от колата и затръшнах вратата.