Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (12)

11.
Янис

Току-що бях затворил безшумно входната врата и облегнах чело на нея, въздишайки. Цел: да не събудя никого. Беше един часът през нощта и аз бях успял да стигна до апартамента, без да се пребия с мотора. За да не всявам паника вкъщи, бях изиграл ролята си на баща около започването на учебните занимания. После много бързо бях започнал да ги избягвам. Бяхме в началото на октомври и това продължаваше вече повече от месец. Още една вечер, в която направих така, че да не видя нито Вера, нито децата. Не исках да срещам погледите им и да ме разобличат.

Щом си свалих обувките, влязох във всекидневната и запалих само лампата на кухнята, което ми беше напълно достатъчно. Отворих прозореца, защото като пусна да влезе въздух, можеше да ми се стори, че не съм толкова гаден. Чувствах се мръсен, вонящ. Започнах да обикалям из помещението, а погледът ми се спираше навсякъде: ученическите чанти на децата, ръчната чанта на Вера, очукания тромбон на Жоаким, разхвърляните възглавнички върху канапето, снимките от почивката, които тя беше разпечатала преди няколко дни, легото на момчетата, диадема на принцеса… Потта се стече по гърба ми, ръцете ми се разтрепериха. Всички тези дреболии ме предизвикваха, напомняха ми, че съм на път да разруша всичко. Бутилката с уиски до телевизора ми намигна; от една чаша нямаше да ми стане по-зле. А и кой знае? Може би най-после щях да мога да поспя? За да отложа още малко момента, когато ще се кача при нея, изпуших една последна цигара на прозореца. Все пак се налагаше да отида да си легна, Вера притежаваше нещо като радар и беше способна да се събуди, защото не ме усеща до себе си в леглото. Едновременно с това нямаше ли да се почувствам по-добре, ако тя беше слязла? Щеше да ме види, щеше да ме попита защо изглеждам толкова гадно и аз най-накрая щях да й призная всичко. Щях да спечеля някаква форма на свобода. Преди да се кача, минах да видя децата в стаите им, и тримата спяха спокойно дълбоко. Бих дал какво да е, за да бъда на тяхно място, защото от детските глупости няма такива последствията като от тъпотиите на възрастните. Когато стигнах до нашата стая, се съблякох безшумно. Ирония на съдбата — откакто се прикривах постоянно, открих, че мога да бъда дискретен. Приближих се до Вера и застанах така, че лицето ми да е точно над нейното — тя беше безметежна, дишането й беше спокойно. Боже мой, колко беше красива! Как можах да й причиня това? Какво ми стана, та я предадох така? Как беше възможно тя да не си даде сметка за нищо? Толкова голямо доверие ли ми имаше, за да не види злото, което й причинявах на нея, както и на децата? Най-накрая се пъхнах под завивката, оставайки в своя ъгъл. Трябваше да стоя възможното най-далече от нея. Само дето шибаният й радар се задейства:

— Янис? — измърмори тя. — Прибра ли се?

Тя се прилепи към гърба ми, прехвърляйки ръката си около кръста ми. Аз не заслужавах да ме докосва.

— Как си? Доволен ли си от деня си?

Аз стиснах юмруци, когато тя целуна нежно гърба ми и погали корема ми настойчиво. Насилих се да я отблъсна нежно.

— Всичко е наред.

Тя въздъхна и се обърна.

— Толкова по-добре. Заспивай бързо, защото ще бъдеш като пребит.

— След две минути няма да има никого.

Вера веднага заспа. Моите лъжи пак свършиха работа, тя си ме представяше как доизкусурявам в гарсониерата плановете на бъдещи договори, за да наваксам закъснението, което натрупвах през деня, докато контролирах довършителните работи в шоурума. Действителността беше съвсем друга, аз наистина бях в гарсониерата, но за да поркам, с цел да се опитам да забравя в какво гадно положение бях и без да напредна нито за миг. Въпреки онова, което поглъщах методично, оставах трезв: аз вървях право към пропастта. Досега се заблуждавах, но вече не можех. Завършването на строителните работи по шоурума ми предоставяше идеални извинения, за да избягам от апартамента, да избягам от нея и да избягам от децата. Това нямаше да продължи дълго. След седмица щеше да се състои откриването. Сигурно беше, че тази вечер аз ще направя впечатление, шампанското ще се лее в изобилие, ще идват да ме видят, ще ме ласкаят, ще се въртят около мен, както ми го бяха обещали шефовете на шоурума, които смятаха да ме представят на разни хора. Аз ще се перча, ще важнича, накратко ще правя всичко, което очакват от мен. Рискувайки да бъда разобличен. Кой ще бъде там? Кой ще отиде там, за да се изправи пред мен? В ресторант-бара на партера, където ще протече събитието, всички щяха да открият дванайсетметровия махагонов бар, който аз бях начертал или пък палмата, която растеше насред сградата, достигайки остъкления таван с алуминиеви рамки, който беше заменил изцяло покрива. Най-щастлив бях от това, че клиентите ми умираха за почести, а аз бях отговорил на очакванията им, и то още от първия ден. Това беше причината да подпишат договора с Тристан. През последните три месеца те изпадаха в екстаз при всяко свое посещение и искаха все повече. А аз като последния слабоумник подхвърлях идея след идея, уверявайки, че нищо не представлява проблем, че всичко е изпълнимо. Самоизтъквах се, перчех се… Само ако знаех… Аз ги ощастливявах, благодарение на мен щяха да имат шумен успех, ми повтаряха те непрекъснато. Не бях в състояние да сваля качеството на материалите и щом установявах, че нямаме от луксозния вид, го сменях, поръчвайки по-добрия вариант. Ако някой майстор ми предложеше по време на работа подобрение, гарантиращо още по-усърдна работа за сметка на удължаването й, аз приемах. А имаше и не особено добросъвестни, които бяха свършили работата си зле, но аз не бях намерил време да контролирам, защото тичах навсякъде, защото обектът беше огромен и аз не можех да следя всичко съвсем сам. Многократно се беше налагало да намирам фирми, които могат да свършат отново работата навреме. Това задължително струваше по-скъпо. Аз завиших рязко бюджета, парите изчезваха невероятно бързо, без да разбера как. Успехът на обекта ме предпазваше, криеше скапаната действителност, в която се бях набутал. Някои ме бяха разкрили… Аз все още правех така, че да действам както обикновено, да бъда онзи Янис, когото всички са познавали винаги… Все пак се бях променил много. Бях станал кралят на комбинациите, за да избегна това да стигне до ушите на Вера. Сутрин, щом тя си обърнеше гърба, аз изключвах стационарния телефон в апартамента, за да не намери тя вечерта някое съобщение на секретаря. Моят апарат беше пълен с пропуснати обаждания от моите мъчители, аз вече дори не ги броях. Веднъж седмично след много бири се осмелявах да им се обадя и да се изправя срещу тях. За да забавя възможно най-много момента, когато Тристан ще бъде уведомен, аз съчинявах измислици. Не се осмелявах да си представя какво ще да стане, когато той открие всичко. Как можах да го предам така? Него, който ми беше поднесъл всичко на сребърен поднос: неизменното си приятелство, абсолютното си доверие. Всяка нощ гледах как се нижат часовете на будилника, блъскайки си тъпата глава, за да намеря решение, защото трябваше да се оправя.

 

 

— Янис! Янис! С нас ли си?

Аз вдигнах глава. Очите ми, без съмнение оцъклени и налети с кръв, попаднаха на Вера, която ме гледаше напрегнато и явно се питаше какво става с мен. Безсънието и ежедневният махмурлук започваха наистина да се усещат.

— А? — изръмжах аз.

— Ти спа ли тази нощ или не?

— Ъхъ… Какво искаше да ми кажеш?

— Спомняш ли си, че днес Тристан е у нас на вечеря?

— Разбира се! — отговорих аз, макар напълно да бях забравил.

По дяволите! Пак ще трябва да се преструвам. Изобщо не ми даваха да си отдъхна. Тя смръщи вежди, а аз й се усмихнах колкото можах.

— Уплаших се за миг — въздъхна тя. — Оставям те ти да купиш виното на връщане. Това няма да ти обърка нещата, нали?

Имам запас в гарсониерата.

— Да, да, ще се погрижа. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не забравяй да отидеш да си вземеш костюма за откриването, вчера се върна от поправките.

Аз преглътнах при мисълта, че ще се наложи да използвам целия си актьорски талант, за да не се издам. Тъй като трябваше отгоре на всичко да поддържам легендата, когато Вера ми предложи да похарча едни пари за нов костюм по повод откриването, за да бъда на висотата на събитието и клиентите си, аз не намерих никакво извинение, за да се измъкна. За да не й пусна мухата, купих един от най-скъпите, без да забравя обувките — и най-вече новата рокля на принцеса, която й подарих едновременно с това. И продължих да затъвам все повече.

— Ще го направя.

Аз плеснах с ръце, ставайки, като се преструвах на радостен.

— Деца, готови ли сте?

Да ги закарам на училище сутрин и да придружа Жоаким на урока му по тромбон бяха последните неща, които правех още вкъщи. След връщането от почивката Вера вече не искаше от мен почти нищо друго, тя беше решила да се посвети на домакинството изобщо, без да мърмори, за да ме облекчи изцяло. А аз я лъжех все повече. Както всяка сутрин тя ни изпрати до входната врата, целуна децата, после се обърна към мен. Погали бузата ми, усмихвайки се нежно.

— Опитай все пак да не се прибереш прекалено късно тази вечер. Наистина изглеждаш гадно…

— Обещавам, ще направя каквото мога.

Целунах я леко по устните, преди да поведа децата към асансьора.

 

 

Насилих се да спазя обещанието си. Бутнах вратата на апартамента в осем и половина часа с каса вино под мишница. Едва бях стъпил у нас и чух смеха на Вера и Тристан. Резервите на Вера към него ме бяха обезпокоили, най-вече защото не схващах как тя може да не бъде очарована от него, така да се каже. Почивката изцяло беше разчупила леда между тях, което също беше нещо. След като изгубихме Люк и Шарлот, се бяхме озовали сами, особено Вера. По моя вина. Така че откриването на внимателното и доброжелателно ухо на Тристан можеше само да ме успокои, поне за момента. Ръцете ми започнаха да треперят. Аз въздъхнах дълбоко. После влязох.

— Ей! Можехте да ме почакате за аперитива!

Лицето на Вера светна от безкрайно широка усмивка и тя дойде при мен. Погали бузата ми както сутринта.

— Благодаря, че се прибра рано.

Тя ме целуна.

— Имах нужда от това — й прошепнах аз.

Оставих касата с вино, Тристан дойде при мен, поглеждайки към бутилките. След почивката той беше в много добра форма, винаги усмихнат, ентусиазиран, ставаше все по-открит.

— Охо, виж ти — изкоментира като ценител. — Повод за празнуване ли имаш?

— Излитам.

Той впери поглед в мен. Увереността му внезапно ме уплаши.

— Финалната права. Ти можеш да се гордееш с мен.

Вера застана зад гърба ми, обви кръста ми с ръце и като се повдигна на токчетата си, успя да сложи брадичка на рамото ми. Бях като в сандвич между двамата, двамата човека, които мамех. Обърнах леко лице към нея: тя беше готова да се разсмее.

— Като си помисля, че така и не съм видяла на какво прилича това! — съобщи тя на Тристан. — Ревнувам!

— Знаеш ли, аз повече нямам право да стъпвам там от почти три седмици — й отговори той.

— В еднакво положение сме!

— Само защото вие ще бъдете много специални гости на откриването. Добре, отивам да видя децата.

— Ъъъ…

— Не се безпокой, ще внимавам да не ги превъзбудя преди сън.

 

 

След вечерята продължихме с алкохола, в дадения случай една добра доза уиски за мен. Преди да седна на канапето до Вера, аз отворих прозорците, за да изпуша най-после една цигара. Срещнах завистливия поглед на жена си. Знаех, че това беше мъчително за нея, но не бях в състояние да спра отново. Единственото, което правех, беше да се въздържам максимално вкъщи.

— Исках да ви попитам нещо и двамата… — изрече Тристан тържествено. — Мисля, че ви засяга еднакво и единия, и другия.

— Слушаме те — отговори Вера.

— Янис, възнамеряваш ли да поканиш Люк на откриването?

Аз отпих голяма глътка, после дръпнах от цигарата си. Вече от няколко дни този въпрос се повтаряше в главата ми като припев. Тристан имаше знания и умения да говори направо и да ме изправи пред действителността. Харесваше ми, че Вера винаги беше включена в тези разговори. Той беше разбрал, че ние не се делим, най-вече по тази тема. Това поддържаше някакво подобие на истина…

— Още не съм решил.

Вера хвана ръката ми в своята, аз я погледнах. Заболя ме от тъгата и безпокойството й.

— Не знаех, че си го обмислял — прошепна ми тя.

— Предпочетох да не говоря с теб за това, преди да съм сигурен в себе си. Но откровено казано, съмнявам се, че той ще дойде.

— Не смяташ ли, че любопитството му ще бъде по-силно от озлоблението му? — започна отново Тристан.

Аз се изправих внезапно и отидох да застана на прозореца.

— Не знам какво да правя… не е ли още малко рано?

Погледнах към Вера.

— Ти решаваш, аз няма да те принуждавам. Достатъчно ме плаши мисълта да го срещна отново — ми призна тя.

Аз се обърнах към Тристан:

— А ти какво мислиш?

Той допи безкофеиновото си кафе, стана и с ръце в джобовете на официалния си панталон започна бавно, с много спокойна физиономия да се разхожда безцелно из всекидневната. Аз бях толкова изтощен, че неговото обмислено поведение ме хипнотизира. Приятно беше, че все още мога да се опра на способността му да прави умозаключения.

— Янис, този прием е твоят момент на слава — каза накрая. — Какво рискуваш, ако го поканиш? Нищо особено според мен. Ти дори само можеш да спечелиш от това.

— Накъде биеш?

Той направи няколкото крачки, които ни разделяха.

— Поканата от теб ще му докаже, че си зачеркнал миналото. Това е протегната ръка. Помисли малко… някой ден ще попаднеш на него случайно или пък ще се окажете конкуренти за предложение за представяне на оферти. В твой интерес е в момента, когато това се случи, нещата да са се уталожили или поне да можете да имате сърдечни отношения, без на теб да ти се иска да го удариш.

Той украси последното си изречение с една от хищните си усмивки. Познаваше ме прекалено добре. Аз се засмях.

— Покажи му, че стоиш здраво на краката си, че поемаш отговорност за решенията си, за новия си статут, без да го мразиш. Нещата стоят така, нали?

— Разбира се, че да, аз обърнах нова страница.

— Дори и да е нормално, че се боиш да се изправиш пред него, не забравяй, днес ти си босът! Нали няма нищо, което да те плаши?

О, има… че всички ще ми се нахвърлят тази вечер.

— От какво да се плаша? — му отвърнах аз, свивайки рамене.

— Тогава давай, покани го. Изобщо няма да съжаляваш. Е, споделям личното си мнение, това не ме засяга. Но ако бях на твое място, така щях да направя.

Всичко изглеждаше толкова просто с него.

 

 

Седмицата отлетя, без да намеря някакво решение. И вече стигнахме до този ден. Този шибан ден, за който мечтаех само преди два месеца. Днес това беше личният ми ад, убийството ми под буря от ръкопляскания и фонтан от шампанско. Малко преди обяд бях в полукоматозно състояние, бях изпил първата бира от една дълга серия още в десет часа, а след като вече бях драйфал многократно, влязох в шоурума. Шумът ми заприлича като удар с къртачен чук в мозъка. Около мен беше като в кошер, неспирен балет от движещи се във всички посоки хора, които се блъскат и си крещят. Продавачите довършваха подреждането на стоката насред последните майстори. Бутаха закачалките с дрехи край камиони с боя. Винаги беше така, последното мацване с мечето ще бъде направено, когато пристигнат първите гости. Това беше част от играта, щеше да липсва пикантност, ако всичко беше свършено предварително. Имаше задръстване пред служебния асансьор, който обслужваше трите етажа. Специалистите от щанда за обзавеждане забърсваха с помощта на скъпоценен парцал един от друг по-чудати предмети, докато бояджия чистеше пода обилно с вода. Мацките — пъргави и слаби продавачки — гледаха пренебрежително онези, които носеха синьо работно облекло, макар че някои от тях щяха да завършат вечерта в леглото с един от тези типове. Пробите на звука, ръководени от задната част на бара, бяха прекъснати от шума на бормашините, тогава всички, и отляво, и отдясно запротестираха. Опаковките „Кроненбург“ съседстваха с бутилките „Моет“ и „Шандон“^[1]. Сблъсък на култури. Сблъсък на среди. А на мен ми се виеше свят, аз се разхождах безцелно сред всичко това инкогнито или почти. Инкогнито за персонала на шоурума, който щеше да открие кой съм едва вечерта. Много по-познат бях за останалите майстори, които ме усмъртяваха с поглед, заплашвайки ме много ясно, че ще преминат към сериозни действия. Без да се опитвам да се защитавам или да отговарям със същата агресивност, аз се отправих към централното стълбище. Проклетото стълбище, което беше погълнало хиляди евро, черното метално стълбище индустриален тип, което се виеше около палмата. Изкачвайки стъпалата, плъзнах ръката си по студения парапет. Вкопчих се в него, само това ми остана. Когато пристигнах на последния мецанин, се облегнах на перилото. Гледката от там беше великолепна. Само да не бях вършил глупости, вървейки против интересите си, сега щях да мога да се насладя на онова, което бях съумял да направя, да ръководя, да построя. Щях да си казвам, че имам бъдеще, че ще мога да осъществя мечтите на Вера и на децата. Вместо да влизам в шоурума като зомби, което се крие, щях да вляза като баровец. Щях да стискам ръце, да потупвам рамене, да чукам чаши с последните майстори. Те щяха да ми казват да им дам знак, щом имам нужда от тях, защото обичат да работят за мен. Щях да се държа като велик принц, резервирайки стая в хотел Палас, за да прекарам там нощта с Вера. Този обяд щях да поканя Тристан в ресторанта на отрупан със звезди шеф, за да му благодаря, щях да го освободя от ангажимента му към банката. Устата ми се напълни с жлъчен сок. Преглътнах набързо. Шефовете ме бяха забелязали там, до наблюдателния ми пост, и ми се обадиха, предлагайки ми да обядваме заедно.

 

 

Седем часът. Вече. Аз бях все още затворен в банята у нас. Напръсках си лицето със студена вода, защото пак бях драйфал — остатъците от обяда и онова, което бях изпил следобед в гарсониерата. Бях сигурен, че Вера не чу нищо, тя беше вече готова и даваше наставления на бавачката. С панталон от костюм и гол до кръста се подпрях на ръба на умивалника и разгледах подробно гадната си физиономия, изцъклените си сини очи, отслабналото си лице, по-скоро зеленикавия, отколкото матов тен. Аз стиснах юмруци и вените на ръцете ми изпъкнаха. Длъжен бях да бъда на ниво през следващите часове, да не се издам с мрачно настроение и да изиграя освободения човек, успяващ да свърши онова, с което се захваща. Докато аз имах само едно желание, да се скрия в някой ъгъл, за да цивря като хлапе. Вера ме извика, време беше да изляза от сянката. На леглото ни намерих бялата риза, която беше изгладила, черната вратовръзка и сакото. След пет минути слязох по сгъваемата стълба, учуден, че не чувам никакъв шум, което успя да ме разсее. Но не за дълго.

— Изненада! — пропяха децата и Вера.

Те разгънаха пред мен огромен хартиен транспарант, на който имаше куп рисунки една от друга по-шарени, надписи „Браво, татко!“, „Ти си най-добрият“ и едно „Все още чувам тази музика в главата си“.

— Татко! Татко!

Не бях в състояние да реагирам. Исках да съм умрял.

— Янис! Ехо! Нищо ли няма да кажеш?

Погледнах нагоре към четиримата с обезумели очи. Вера беше объркана от реакцията ми, усещах го, децата също.

— Великолепно е — успях да изговоря. Покашлях се, за да дойда на себе си. — Благодаря! Това е най-хубавият подарък, който някога са ми правили.

— Казахме си, че ти можеш да го сложиш в гарсониерата — предложи плахо Вера.

Това ще ми напомня, че съм само един боклук.

— Чудесна идея! Взимам го още утре. Елате тук!

Разтворих ръцете си и децата се хвърлиха върху мен около краката ми, Вера се долепи за тях, а аз ги притиснах силно, за да си попреча да изкрещя.

— Не мислех, че това толкова силно ще те развълнува — прошепна тя.

Аз стиснах очи, целувайки косата й, където беше закачила червена роза, която миришеше хубаво. Тя вдигна лицето си към мен и ми се усмихна. Сияеше и беше прекрасна, а това ми късаше сърцето. Аз не заслужавах нищо от това.

— Време е за тръгване. Човек може да си помисли, че ти правиш всичко възможно, за да закъснееш!

Нетърпението и възбудата й трябваше да ме накарат да се почувствам щастлив, да ме изпълнят с гордост, но те бяха като удари с кинжал.

— Пийвам едно малко и тръгваме.

Тя се засмя леко.

— Да не би да си стресиран?

Аз вперих очи в нейните.

— Ще бъда честен с теб. Като кълбо от нерви съм, там ще има много хора… Страхувам се…

— Откога това е проблем? Ти го обожаваш! Всичко ще мине добре!

— Права си.

Аз се отделих от тях, целунах децата и изчезнах да си глътна дозата, без която не бих издържал.

 

 

Когато пристигнахме, ни се наложи да си проправим път с лакти, за да минем през тълпата. Доста впечатляваща. Клиентите ми, които бяха от света на нощния живот, бяха организирали цялата си мрежа за представянето на шоурума. Щом успях да ги намеря, незабавно им представих Вера. Докато я оглеждаха от главата до петите без каквато и да било тактичност или притеснение, те лееха несекващи хвалебствия за мен. Аз сложих със собственическо чувство ръка на кръста й, изпивайки първата си чаша шампанско. Вера поддържаше разговора, макар че любопитството й надделяваше и тя се оглеждаше дискретно.

— Изчезваме за малко — обявих аз, помагайки си с намигания. Те се засмяха и ме накара да обещая, че ще се върнем бързо при тях.

— Ела да обиколим — прошепнах на ухото на Вера.

— Това може да почака, ти имаш задължения. Всички те търсят.

— Ти си моят приоритет.

Грабнах две чаши от подноса на минаващ наблизо сервитьор. После й показах целия шоурум, зареждайки се редовно и възможно най-дискретно с шампанско. За миг се оставих да ме опияни алкохолът, но и нейната реакция. Исках още да вярвам в това или по-скоро лелеейки илюзии, че всичко е чудесно, както го бях мечтал. Вера онемя, удивена от резултата; тя започваше някое изречение, което не успяваше да довърши. Нямаше нужда да говори, за да видя колко е горда, защото това се четеше на лицето й. В известен смисъл аз бях спечелил облога си и тя беше смаяна от своя съпруг. Но колко щеше да трае това? Разочарованието щеше да бъде още по-жестоко. Тя се притисна към мен, сграбчи ме за ръката, целуна ме по врата. Аз се разхождах важно под ръка с жена си, а хората я гледаха. Никой, освен нея не би се осмелил да носи тази черна рокля като на Есмералда и гордо да се показва с една червена роза в косата. Тя излъчваше чувственост, която не осъзнаваше. И гледаше само мен. Нейната любов беше движещата сила на успеха ми, но и на моя провал също. Отвращавах се от себе заради това, че си играех така с нея, че се възползвах от онова, което тя ми даваше в този момент. Аз сякаш запазвах на склад максимума от нея — от кожата й, от парфюма й, от очите й, за да си го спомням в деня, когато всичко ще избухне в лицето ми. Защото знаех, че това ще се случи. Не тази вечер — никой не беше достатъчно тъп, за да дойде да развали празника — но утре, вдругиден, през следващите дни или следващите седмици. Предстартовото броене беше започнало.

Аз я заведох до горе, до наблюдателния ми пост. Исках още веднъж да я накарам да помечтае, да й създам илюзията, че ние сме господари на света. На нашия свят. Без да каже нито дума, тя започна да наблюдава какво става в краката ни. После затвори очи усмихната. Когато ги отвори отново, обърна към мен насълзени очи и сияещото си лице.

— Браво — прошепна тя. — Не можеш да си представиш колко съм щастлива. Толкова съм горда с теб… И искам също така да те помоля за извинение.

Това по-скоро аз трябва да го направя.

— За какво?

— Че мърморех през последните седмици. Аз не разбирах защо беше толкова разсеян, толкова хладен.

Това, че тя беше обърнала внимание на промените, донякъде ме успокояваше. Обаче се беше сдържала, не беше казала нищо. Ние, които си бяхме обещали винаги да си казваме всичко, вече си прекарвахме времето в криене един от друг на чувствата си, на безпокойствата си — а аз очевидно на предателството си. Ужасно много се бяхме променили.

— Като виждам това, осъзнавам, че е било нормално. Ти си бил под такова напрежение… Жертвата си е заслужавала. Сега ще можеш малко да си поемеш дъх, защото вече си в играта.

— Аз трябваше да бъда по-внимателен с вас.

Само това успях да й кажа, за да не се издам. Разговорът приемаше опасен обрат. Как щях да издържа, ако тя продължи същата тема?

— Не се упреквай тази вечер, Янис. Напротив, наслади се на победата си, отпразнувай я!

Тя погали бузата ми, застана на пръсти и ме целуна. Аз стиснах по-силно талията й, искаше ми се да я задържа завинаги така до мен. Потънах в целувката й, почерпих от нея нужната сила, за да издържа представлението до края.

— Не мърдай, връщам се — прошепнах, без да отделям уста от нейната.

Слязох на долния етаж, за да взема две чаши шампанско, после се качих отново бързо при нея.

Тя не беше помръднала и продължаваше да наблюдава какво става долу.

— Виж кой е пристигнал — каза.

Аз погледнах и открих Тристан, изцяло погълнат от разговор с наемателите си. Той, изглежда, усети, че го наблюдават, защото вдигна глава и ни пусна една от неговите усмивки. Аз вдигнах чаша в негова чест. Вера се облегна на ръката ми.

— Кажи му да дойде при нас, ако искаш.

Аз я целунах по косата и с едно движение на ръката поканих Тристан да се качи. Той пошепна няколко думи на ухото на клиентите ми, които погледнаха на свой ред към нас и започнаха да махат широко. Тристан си проправи лесно път през тълпата, а на мен ми се стори, че го пускат да минава, толкова беше внушителен. Този човек наистина беше удивителен, истински хамелеон. Той обикновено беше по-скоро строг и саможив, а на този прием сякаш се чувстваше прекрасно. Толкова, че чак го видях да заглежда една жена по стълбите.

— Той изглежда наистина в чудесна форма — отбеляза Вера през смях.

— Виждам го! Това е готино!

Когато той пристигна на мецанина, аз пристъпих към него и го прегърнах силно.

— Янис, това е изключително! — ме поздрави той, щом го пуснах.

— Благодаря! Виждаш, че си заслужаваше да не идваш известно време.

— Направи ми чудесен подарък.

— Здравей, Тристан — весело го поздрави Вера.

Те се целунаха по бузите.

— Можем да се гордеем с него — заяви той. — Ти какво мислиш?

Тя застана до него и те заедно ме огледаха явно съучастнически. Тя се наведе леко към него.

— Това вече не е дори гордост на това ниво! — додаде тя.

Аз се разсмях, за да прикрия желанието си да им изкрещя да млъкнат, че не заслужавам нищо от всичко това, нищо от любовта на Вера, от приятелството на Тристан, от абсолютното им доверие в мен. Вера дойде да се сгуши в обятията ми.

— Обаче, Янис, долу те чакат — обърна се към мен Тристан.

Той посочи клиентите ми с глава. Наистина те ме викаха. Щях да мога да си почина, ако се отдалечах от тях двамата, като се отдам до забрава на светски живот. Целунах Вера, после потупах приятелски Тристан по рамото.

— Поверявам ти я — му съобщих аз с намигване.

Избягах, без да се обърна. По стълбите срещнах сервитьор, от който свих бутилка шампанско, за да си улесня живота. Пристигнах като някой велик принц сред групата, съставена от шефовете на шоурума и приятелите им. От този момент се движех в мъгла от фалшива еуфория. Играех ролята си на Янис палячото, който преуспява. Клиентите ми, приобщавайки ме към техния успех, ме поставиха в центъра на проявите на внимание. От това ми се зави свят и аз забравих тъжната действителност, неприятностите си. Бърборех с всички хора, които ми представяха, подхвърляйки една от друга по-чудновати и скъпи идеи, без да забравям да раздавам визитните картички, които Тристан ме беше посъветвал да си поръчам с оглед на приема. Аз се смеех, разказвах шеги, използвах чара си, за да очаровам жените, гърмях бутилки шампанско. За мен барът беше безплатен.

От време на време с малкото останала ми трезвост поглеждах набързо към Вера; Тристан продължаваше да бди над нея, всичко беше наред, те разговаряха с чаши шампанско в ръка. Поне тя не беше сама. Това ме накара да не се чувствам толкова виновен, че съм я изоставил, макар аз да съм този, който трябваше да е с нея. Когато погледите ни се срещнаха, разчетох в нейния доста противоречива комбинация: тя изглеждаше едновременно изгубена, развеселена, неспокойна и любопитна. От една страна, аз бях същият както обикновено, шумен, забележим, на мястото си в дадения случай, но тя ме познаваше достатъчно, за да установи, че не пиех съвсем като на празник и сигурно се чудеше на какво се дължи дългото ми отсъствие редом с нея, питайки се защо прекарвам времето си с други хора вместо с нея или с Тристан, без когото всичко това нямаше да бъде възможно. После изразът на лицето й внезапно се промени, тя се затвори, пребледнявайки, стисна устни и очите й започнаха да мятат мълнии. Тристан също осъзна промяната на поведението й, наведе се към нея и й заговори на ухото, а тя му посочи входа. Погледнах в тази посока едновременно с него. Сякаш някакво паве се стовари върху стомаха ми: Люк беше там. Не беше сам, понеже Шарлот го придружаваше. Значи беше отговорил на поканата ми. Пресуших чашата си с шампанско, отърсих се като куче и се отправих към жена си. Имах нужда от Вера и Тристан, защото сега не беше моментът да върша глупости. Трябваше да започна пак със заблудите, както винаги. Вера въздъхна от облекчение, когато ме видя.

— Помислих, че никога няма да дойдеш — ми призна тя едва доловимо. — Защо е дошъл с нея?

Ръцете й трепереха, а кожата на раменете й настръхна. Аз погалих бузата й и вперих очи в нейните, без да се мъча да се измъкна.

— Нямам представа. Но ще се изправим срещу тях заедно.

— Янис — прекъсна ни Тристан. — Не забравяй съвета ми. Това е една протегната ръка.

Аз въздъхнах дълбоко със затворени очи.

— Ще успееш — настоя той. — Ти си този, който спечели.

— Да…

Аз установих за пореден път колко ми вярваше Тристан. Той погледна над рамото ми, наблюдаваше как те се придвижват напред през тълпата.

— Мога да се измъкна, преди да пристигнат — предложи той. — Искате ли да ви оставя с тях?

— Не! — извикахме двамата с Вера.

— Протегната ръка не означава помиряване. Ти оставаш с нас, Тристан — потвърдих грубо. — Те няма да ни отдалечат от теб.

— Янис е прав — допълни Вера.

Аз я целунах по бузата.

— Ще отида да ги посрещна, това ми влиза в задълженията. Останете тук.

Аз си допих чашата, отървах се от нея и се отправих към бившия си шеф, но още шурей. Усмихнат, вървях насреща им. И двамата изглеждаха невъзмутими. Лицето на Люк беше все така намръщено, а това не предвещаваше нищо добро.

— Здравей, Люк! Приятно ми е, че дойде! — провикнах се аз, протягайки му ръка.

Той ми я стисна силно, мъчейки се да привлече погледа ми. Аз го избегнах и се приближих до Шарлот.

— Все така прекрасна — й направих комплимент, докато я целувах по бузата.

— Добър вечер, Янис — ми отговори тя студено. — Вера не благоволи да дойде да ни поздрави.

— Не започвай, ако обичаш — прекъснах я аз. — Тук сме, за да празнуваме. Аз настоях да дойда да ви посрещна. Елате да пийнете нещо.

Без да им оставя избор, аз се обърнах и отидох при Вера и Тристан, които сякаш разговаряха оживено. Той правеше всичко възможно, за да я разведри, и аз му бях признателен. Когато ме видя да се връщам, тя ми се усмихна. И после дойде сблъсъкът. Сцената беше съвършено сюрреалистична. От една страна, Вера и аз, от другата — Люк и Шарлот — ние се гледахме враждебно — и в средата Тристан, решен да го раздава посредник между нас. Той си лепна най-красивата усмивка и пристъпи напред към Люк, протягайки му ръка.

— Добър вечер, Люк, приятно ми е да ви срещна отново.

— Тристан — му отговори той сдържано.

Нашият приятел не се остави да бъде смутен и се обърна към Шарлот:

— Шарлот, очарован съм, че най-после се срещнахме. Вера и Янис толкова са ми говорили за вас.

Тя пое с нежелание ръката му.

— Аз бих предпочела пътищата ни никога да не се бяха пресичали.

Усетих Вера да се напряга, готова да премине в атака. Тя стисна силно ръката ми, която държеше в своята.

— Шарлот, ако обичаш — прошепна Люк, навеждайки се към нея.

— Вие сте жена с характер — подхвана отново Тристан през смях. — Аз с голямо удоволствие бих разисквал с вас въпроса има или не изгода да ме познава човек. Но това ще стане някой друг ден. Тази вечер сме тук, вие също, предполагам, за да празнуваме успеха на общия ни приятел Янис. Да не разваляме момента.

Люк поклати глава и пристъпи към Вера. Братът и сестрата се гледаха дълго мълчаливо. Но накрая той й заговори кротко, почти предпазливо:

— Добър вечер, Вера, изглеждаш добре.

— Защо смяташ, че не трябва да е така? Работата на Янис най-после е призната.

— Радвам се, щом като си добре.

Той отстъпи няколко крачки. Шарлот и Вера се погледнаха предизвикателно. Беше ми болно да ги видя така двете, те, които бяха толкова близки преди, толкова забавни, когато изпадаха в своите възторжени състояния.

Аз побутнах леко Вера с лакът. Тя въздъхна, преди да проговори:

— Добър вечер, Шарлот.

Шарлот пристъпи напред и я целуна. Тя щеше да й отговори, когато Тристан, останал настрани, ни прекъсна:

— Намерих шампанско.

Той подаде две чаши на Люк и Шарлот и им наля. После се погрижи за Вера и се приближи до мен, за да напълни моята.

— Благодаря — казах и му намигнах.

— Помислих, че това може да е полезно.

— Ти си върхът!

Двамата се разсмяхме, чукайки чашите си. Обаче никой друг не вдигна своята. Настана тишина, която бързо щеше да стане тягостна. Прекалено замъгленият ми от алкохолните пари ум не намираше тема за разговор, знаех просто, че трябва да отложа за по-късно въпроса за работата. Вера не ми помагаше, гледайки демонстративно в друга посока. Колкото до Люк, той оглеждаше внимателно шоурума. Шарлот проучваше Тристан със злобна физиономия. Той го осъзнаваше, но това изглежда го забавляваше. Неговата увереност беше обезоръжаваща, аз му се възхищавах: оставяше се да бъде нападнат, това минаваше покрай него, а той не отговаряше на нито една провокация. Точно обратното, той намери допирни точки:

— Как вървят уроците по тромбон на Жоаким? — ни попита той.

Вера въздъхна от облекчение, това напрежението сигурно беше непоносимо за нея. А да говори за децата ни беше решението, което щеше да я накара да се отпусне.

— Това все така го радва — му отговорих аз. — Въпреки скапания му инструмент той напредва безумно.

— Вярно е — допълни Вера. — Впрочем, ще му бъде приятно някой ден да придружиш Янис, за да го послушаш.

Тристан се усмихна широко.

— Откога Жожо приема външни хора да го слушат как свири? — задави се Шарлот.

Тя започваше да става наистина непоносима с евтината си ревност.

— Откакто някой се интересува от онова, което той прави — й подхвърлих сухо.

Шарлот вдигна очи раздразнена.

— Как мина началото на учебните занятия? — попита тя Вера.

Люк ми попречи да отговоря или дори да участвам в разговора. Той успя да ме отдели леко, измествайки се, за да застане с лице към мен, продължавайки да гледа надясно, наляво, после в пода и накрая в остъкления таван. После каза сериозно:

— Ти си се отдалечил от първоначалния си проект.

Изненадващо завръщане на гаденето.

— Отпуснах се! — изперчих се аз.

Той отпи глътка шампанско, без да престане да ме наблюдава.

— Действително, Янис, нещата може да се видят под този ъгъл. Сигурно ти е била нужна изключително голяма изобретателност, за да спечелиш облога си, успял си.

— Познаваш ме, аз съм кралят на комбинациите!

— Комбинациите струват скъпо понякога.

Той знаеше, той беше разбрал всичко. Как можах да си представя и за миг само, че няма да открие катастрофата, към която бях поел? Усетих как земята се отваря под краката ми. Той щеше да ме довърши, да ме доубие публично, да си отмъсти за напускането ми. Полудях от ярост, че чете толкова лесно в мен. Отпих глътка шампанско.

— Имаш ли други проекти? — продължи той.

Аз повдигнах наперено вежда.

— Има опашка. А ти, твоите работи как са?

— О! Не е толкова грандиозно като онова, което ти правиш, но нещата вървят. Впрочем току-що наех един човек.

— Толкова по-добре!

— Пази се — посъветва ме той.

После погледна настойчиво Вера.

— И нея също, ако обичаш.

Стиснах зъби.

— Нямам нужда от съветите ти, оправям се много добре. Ние се оправяме много добре.

Той се усмихна разочаровано.

— Щом го казваш.

Не изглеждаше да се радва на неприятностите ми. Той ми обърна гръб и се приближи до Шарлот.

— Да се прибираме — прошепна на ухото й.

Тя го погледна нежно. Шарлот гледаше нежно Люк! От алкохола имах халюцинации. Не можеше да бъде другояче.

— Да, хайде, нямаме какво повече да правим тук — съгласи се тя.

Аз срещнах погледа на Вера, който беше също толкова ужасен колкото и моя.

— До скоро — каза Люк. — Целунете децата от мен.

— Вера, при случай дай знак — изрече Шарлот, без да изглежда, че го вярва или че дори го иска.

— Ъхъ, точно така.

Те само кимнаха на Тристан.

— Довиждане, Шарлот, истинско удоволствие беше да ви срещна. Люк, лека работа.

Те тръгнаха, без да продумат повече. Той сложи ръка на кръста на Шарлот.

— Виждаш ли същото, което виждам и аз? — прошепна Вера.

— Добре са се прикривали. Да правят каквото искат, това не ни засяга.

— Прав си.

Тя се обърна към Тристан:

— Съжалявам за това как се държаха с теб.

— Не се извинявай заради тях. Вие с Янис не сте отговорни. Безпокои ме обаче онова, което Люк успя да ти каже — добави той, обръщайки се към мен. — Притисна те, нали?

— Помъчи се да се осведоми за предстоящите ми договори и държеше да ми съобщи, че е намерил човек, който да ме замести.

— Логично. Най-добрата защита е нападението.

— И ти как го приемаш? — ме попита разтревожена Вера.

— Знаеш ли какво? — отговорих аз, отмествайки назад един от непокорните й кичури на челото. — Хич не ми пука! Това е най-малката ми грижа! Да изпием по една последна чаша, преди да се приберем!