Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (11)

10.
Вера

Нашето волво току-що се скри. Гумите изскърцаха по чакъла, въпреки предпазните мерки на Янис, който искаше да избегне събуждането на домочадието в шест часа сутринта. Той напразно се опита да ми попречи да стана заедно с него, аз не отстъпих. В крайна сметка бях на външното стълбище на къщата, насълзена и замръзваща. Прибрах се вътре, защото ми беше прекалено студено. И нямаше никаква полза да стоя там като някоя идиотка, защото той вече беше далече. Сложих в мивката чашата от кафе на Янис и си налях още една чаша кафе, за да отида да го изпия на дървена табуретка пред прозореца. Гледах плажа, без да го виждам. Впрочем нямаше кой знае какво за гледане, освен някакъв подранил старец с кучето си, което беше на неговата възраст. Днес пейзажът изобщо не ми правеше впечатление. Умът ми блуждаеше: мислех за децата, които още спяха и чийто първи въпрос щеше да бъде „Къде е татко?“, тъй като сънят притежаваше досадната склонност да предизвиква дупки в паметта им. Мислех и за Янис, който беше съвсем сам в колата и сигурно се безпокоеше какво ли са му отредили следващите дни на строежа. Снощи изглеждаше тъжен, че ни изоставя, но сутринта тръгна ентусиазиран, а умът му вече беше далеч от нас, далеч от мен. Беше ми тъжно, не можех да не се запитам защо връщането в Париж без нас изглежда почти го радваше. Но какво правех аз тук? В къщата на приятеля благодетел на Янис без Янис, с децата ни. Положението ми се стори съвършено нелепо, почти странно. А нещата бяха точно такива, аз бях приела да остана, водена от желанието да се порадвам още малко на плажа. При всички случаи трябваше да помисля за децата и да им позволя да доизкарат приятно ваканцията си. Нямаше никаква причина всичко да не мине добре както за нас, така и за Янис, който щеше да бъде съвсем сам до края на седмицата, но той беше голямо момче. Чух някакво подраскване на вратата.

— Добър ден, Вера, надявам се, че не те уплаших.

Погледнах през рамо и открих Тристан с още мокри след душа коси на прага на кухнята. Аромат на индийски троскот изпълни помещението. Аз бях забелязала, че парфюмът му ухаеше винаги еднакво силно, независимо от часа.

— Добър ден, Тристан. Съжалявам, ако сме те събудили с Янис.

— Съвсем не, аз вече бях буден. Той замина ли?

— Както можеш да установиш.

Той пристъпи напред в помещението.

— Има кафе, ако искаш.

Той ми се усмихна. После аз се обърнах, за да съзерцавам пак плажа, който все така не можеше да ме заинтересува особено много.

— Да ти налея ли още?

Той беше точно зад мен с кафеварка в ръка.

— Да, благодаря ти.

Завъртях се на табуретката си и го проследих с поглед. Той се облегна на емайлираната мивка с чашата си в ръка.

— Подранил си? — учудих се — не съм особено поспалив. А ти защо не отиде да си легнеш пак?

— Нямах желание — му отговорих, преди да вперя поглед в кафето си.

Минаха няколко минути, без да разменим нито дума.

— Знаеш ли, Вера, аз няма да се обидя, ако не си във форма.

Вдигнах лице към него изненадана.

— Стори ми се, че вие рядко сте се разделяли с Янис. Имаш право да си в мрачно настроение.

— Ти четеш в нас като в отворена книга — му отвърнах аз, засмивайки се леко.

— Имам още много да уча! Какво интересно си предвидила днес като програма?

— Нищо необикновено. Пясъчни замъци и къпане!

— Ти ще направиш щастливи някои хора.

— За това съм тук.

— Ако искаш да отидеш да се поразходиш някъде по-надалече, не се колебай да вземеш колата ми.

Бях готова да му благодаря още веднъж за онова, което правеше за нас, но се сдържах. Резервите ми към него се появиха отново. Когото започнем да изпитваме недоверие…

— Защо си толкова щедър към нас?

Вече се разкайвах за въпроса си. Той напусна мястото си, седна на табуретката срещу мен, остави чашката пред себе си и се облакъти на масата, гледайки ме право в очите.

— Това безпокои ли те?

Щях да играя честно. В положението, в което бях, по-добре да решим проблема.

— Кара ме да си задавам въпроси.

— Не е трябвало да го правиш.

— Така ли?

— Питала ли си се вече защо се сприятеляваш с някой човек? Имаш ли разумно обяснение за дружбата ти с Шарлот? Не греша, нали, че най-добрата ти приятелка се казва Шарлот?

— Действително.

— И така, знаеш ли защо си приятелка с нея? Като не броим първите ви спомени.

— Не, така стоят нещата и това е.

— Ами добре, моето отношение към вас, като започнем с Янис, освен че ми хареса заради професионалните му умения, аз не се мъча да открия обяснения за факта, че особено добре се разбирам с него и следователно с теб. Вера, мисля, че ти не си даваш сметка какво представлявате вие, аз имам невероятен късмет, че влязохте в моя живот.

Вдигнах очи, притеснена от комплимента.

— Това не обяснява щедростта ти.

— Не става дума за щедрост. Това е нещо нормално. Сделките ми с Янис са капиталовложение, такава ми е работата, в което няма нищо щедро и което аз не смесвам с останалото. Колкото до къщата, късметът ми се състои в това, че я притежавам, тогава какво съмнително има, когато я предоставям на приятели да я използват? Ти нямаше ли да го направиш на мое място?

Избягвах да го гледам.

— Да, прав си. Съжалявам, че търсих под вола теле.

— Не се извинявай и най-вече не се притеснявай, че ме попита. Това е по-скоро здравословно. Аз щях да реагирам като теб.

Чувствах се наистина тъпо. Обикновено Янис беше специалистът по дразнещите въпроси. А аз отлично се бях справила с ролята, макар да бях в самото начало на престоя си насаме с него.

— Искаш ли да ме питаш още нещо? — рече той. — Сега е моментът, защото децата ти още спят, има кафе и аз съм готов да ти отговарям.

Той стана, взе отново кафеварката и ни наля още. После се настани пак на същото място.

— Сериозно? — поднесох го аз. — Мога да ти задам всички въпроси, които искам?

— Запази някои за по-късно, защото ще трябва да разговаряме през следващите дни.

— Окей, ще започна с по-лековатото. Разкажи ми историята на тази къща. Знам само, че си я наследил от семейството си.

— Хитро, ти целиш с един куршум два заека — къщата и семейството ми.

Той ме смяташе за по-умна, отколкото бях в действителност. Аз дори не бях помислила, че това би ми позволило да събера сведения за произхода му.

— Рискуваш да бъдеш разочарована, защото няма нищо особено интересно.

— Остави ме аз да реша.

Научих, че той е най-малкият от четирима братя. Къщата, в която прекарвахме почивката си, принадлежеше на него и братята му. Той единствен я използваше, тъй като всички членове на семейството му са се преселили на юг. Той смяташе, че е късметлия, защото заможните му, но строги родители са ги възпитали да уважават успеха и усилената работа, защото е учил в най-добрите частни училища и е прекарвал ваканциите си на морския бряг, където задължително е взимал уроци по ветроходство и по тенис. Най-после научих на какво дължеше обноските си и старовремския си вид. В крайна сметка не е решавал нищо особено сам, бъдещето му е било предначертано от неговите родители.

— Ужасно е да бъдеш син на богаташи — усмихна се иронично той. — Това предизвиква неприятности и води почти винаги до истинска криза на средната възраст.

— Не съм съгласна с теб. Разбираш ли, дали си син на богаташи или на работници, кризата на средната възраст винаги чука на вратата ти! Виж Янис!

Той пак се усмихна.

— Развий си тезата.

— Вие сте двамата еднакви. Мъчите се да си пробиете сами път в живота, имате нужда от предизвикателства, от това да се докажете и да докажете на другите, че можете да успеете сами.

— И това лошо ли е?

— Разбира се, че не. Аз не съм подходящият човек, който да ти чете конско. Разбирам те, без значение какви са били причините, които са те подтикнали навремето. Ако мислех, че това е лошо, нямаше да подкрепя Янис. Няма да скрия от теб, че невинаги е лесно, но усилието си заслужава.

Той поклати леко глава усмихнат. После се загледа през прозореца, преди да ме погледне отново.

— На мен не ми се падна същия късмет като на Янис.

Любопитството ми надделя.

— Тоест?

— Противно на теб бившата ми жена не понесе смяната на работата ми, нито промяната в мен. Едното не върви без другото. Новият завой в кариерата ти не минава без последствия за характера, както и за живота на семейството. Накратко… много бързо се стигна до непрекъснат поток от упреци и до неразбирателства от двете страни, момичетата започнаха сериозно да страдат от непрекъснатите ни конфликти. Накрая си тръгнах.

— Съжалявам за това…

— Недей, днес това е вече стара история. Вашата двойка няма нищо общо с нашата.

Оглушителното пристигане на децата ни прекъсна. Аз си обещах да се върна към този доста интересен, макар и труден разговор. Янис вече се променяше, това беше очевидно. Но докъде щеше да стигне?

 

 

Когато се прибрахме от плажа вечерта, намерихме Тристан да разговаря оживено по телефона на терасата. Той ни намигна. Аз побутнах децата към стълбата, за да не им позволя да го обезпокоят. Потопих ги тримата заедно във ваната. Което, ако си помисли добре човек, може би не беше най-доброто решение, защото банята скоро се превърна в басейн. Те пляскаха във водата, смееха се, дори крещяха. Внезапно настана пълна тишина, когато една водна струя ме удари право в лицето. Те ме погледаха с ококорени очи, чудейки се какво наказание ще им се стовари. Аз избухнах в смях и се включих в битката. Жалко за мократа рокля, която не скриваше вече нищо от телесните ми форми! Ще се суша по-късно. Успях въпреки всичко да ги напръскам с душ гел и шампоан.

— Вера?

— Да, Тристан — отговорих, обръщайки лице към вратата.

Той подаде глава и се усмихна откровено, откривайки сцената и оглеждайки ни подробно и четиримата. Аз се изчервих при мисълта, че сигурно изглеждам така, сякаш съм почти гола след водната битка.

— Ако имаш нужда от банята, ще трябва да минеш по-късно.

— Не, всичко е наред. Качих се само да ти кажа, че Янис те целува, теб и децата.

— А — казах, изправяйки се бавно. — Ти…

— С него говорех за строежа.

На мен само ми беше изпратил есемес сутринта, уведомявайки ме, че е пристигнал благополучно в Париж. Иначе през целия ден не можах да се свържа с него.

— Добре ли е?

— Тича насам-натам, но изглежда във форма. Ще ти се обади довечера.

— Благодаря, че ми предаде.

— Моля.

Той вече беше тръгнал по коридора, когато аз го задържах:

— Тристан, почакай! Мога ли да те помоля за малка услуга?

Той се върна назад.

— Всичко, което поискаш.

— Мога ли да ти поверя децата за времето, докато почистя след погрома и взема душ на спокойствие?

Той погледна децата, преди да се загледа отново в мен. Проучи ме от главата до петите. Това беше унизително.

— Знам, толкова съм мокра, че все едно вече съм била под душа, но какво пък…

— С удоволствие! Деца, чакам ви в салона!

После той изчезна. Претупах обличането на пижамите и придружих децата си до стълбата, като накарах всеки от тях да обещае, че ще бъде кротък и послушен с Тристан. Щом чух писукането на Виолет, която настояваше да бъде малка принцеса, аз изтичах до нашата стая и си взех джиесема. Седнах на леглото и се обадих на Янис. След всичките иззвънявания се включи гласовата поща:

Аз съм. Добре… хайде… моят късмет не е толкова голям като на Тристан. Той изпълни ролята на вестоносец… Аз исках да те чуя и да разбера как си… Целувам те, до по-късно.

Затворих, а на сърцето отново ми беше тежко. Той ми липсваше и аз се чувствах изоставена.

 

Цялата вечер не спирах да поглеждам телефона си. Децата се чувстваха чудесно, а аз предпочетох да ги задържа при себе си. Тристан се превърна в истински герой в очите на Жоаким, когато му показа колекцията си от плочи с джаз. Аз ги слушах разсеяно как говорят за музика и тромбон, като едновременно с това занимавах двете си по-малки деца с играта на карти за седемте семейства. Накрая Виолет заспа притисната до мен, а Ернест започна да клюма.

— Жоаким, ще отиваме да спим.

— Не, мамо, искам да остана още с Тристан. Той знае почти толкова много за музиката, колкото татко!

Аз му се усмихнах нежно.

— Късно е.

— Не се безпокой, момчето ми — каза му Тристан. — Ще продължим утре.

— Наистина? — попита големият ми син с блеснали очи.

— Обещавам ти — увери го той, разрошвайки косата му.

Жоаким се приближи до мен. Аз взех Виолет на ръце и се обърнах към домакина ни:

— Аз няма да слизам пак. До утре. Лека нощ.

— Лека нощ.

Аз му се усмихнах, после тръгнах с трите си деца. Пъхайки се под завивката, опитах отново да се свържа с Янис. След множество иззвънявания той се обади най-накрая. Не изглеждаше много нетърпелив да ме чуе.

— В леглото ли си? — попита.

— Да.

— Подозирах, че ще ми се обадиш в този момент.

Сдържах се да не му напомня, че той трябваше да го направи.

— Как мина денят ти?

— Много добре!

— Тристан ми каза, че е било напрегнато. Аз се опитах да се свържа с теб няколко пъти. Да не би да имаш проблеми на строежа?

— О, нищо по-лошо от обичайното. Нещата вървят. Занимавам се с много работи…

— Всичко наред ли е вкъщи?

— Не съм там.

— Защо? И къде си тогава?

— В гарсониерата, така е по-добре, защото не губя време. Добре… разкажи ми за децата. Тристан ми каза, че сте прекарали времето си на плажа? Той ми изпрати сума ти ваши снимки.

Ама че новина, аз изобщо не знаех. Същевременно се засрамих, защото това не ми беше минало през ума. За щастие Тристан се беше сетил. Аз му разказах онова, което той, изглежда, вече знаеше. Чух го да обикаля из гарсониерата, да пие нещо, което предположих, че е бира, продължавайки да ме слуша, или поне се надявах да е така. После той започна да се прозява.

— Отивай да си лягаш, капнал си.

— Не е лъжа. Съжалявам… А ти ще успееш ли да заспиш?

— Не знам.

— Опитай…

— Да… Целувам те. Ще ми се обадиш ли, като се събудиш утре?

— Не, ще те оставя да спиш. Възползвай се. Ще се чуем по-късно.

Нямах желание Янис да приключи разговора ни. Обаче той изглеждаше вече другаде.

— Янис, аз все още чувам нашата музика в главата си — му казах едва доловимо.

Струваше ми се, че прося любовта му.

— Аз също. Да се наспиш добре.

Помислих си, че се усмихва, докато го казва. Но той затвори. Гледах втренчено телефона си дълго време със свит стомах. Накрая изгасих светлината и се свих под завивките. Чувствах, че се е отдалечил от мен, и това не ми харесваше. За пръв път се усещах изоставена от него, той никога не ни беше оставял някъде, без да бъде принуден, човек можеше да си помисли, че е доволен, задето не му се пречкаме в краката, никога не е имал толкова малко неща да ми каже, да сподели с мен как е минал денят му, докато всъщност му се случваха толкова много неща. Като се замисля, той ми говореше все по-малко за строежа. Преди не се скъпеше на подробности. За щастие децата бяха ходили там и Тристан можеше да свидетелства, че бъдещият шоурум съществува, иначе можех да се усъмня дали го има в действителност. И все пак знаех, че той е такъв единствено заради размаха на онова, което предприемаше, и че всъщност главата му е заета с друго. Превръщах се в параноичка и се чувствах ужасно самотна. На всяка цена трябваше да се взема в ръце. Бях нащрек, дебнейки за най-малкия шум в къщата. Въртях се в леглото, неспособна да си намеря удобна поза, неспособна да се отпусна, неспособна да спра да разсъждавам. Но най-вече неспособна да заспя, без да усещам присъствието на Янис до себе си. На пръстите на едната ръка се брояха нощите, когато ние не бяхме спали заедно. Затворих очи, мислейки за него, който сигурно се беше настанил на канапето в гарсониерата и вероятно вече беше заминал в страната на сънищата, облечен и с полуизпита бира, забравена на ниската масичка. Картината може и да не беше привлекателна, но аз мислех за това само за да се опитам на свой ред да открия съня, пробвайки да не предъвквам факта, че той няма нужда от мен, за да заспи. Дрямката ми с отворени очи беше смутена от стъпки по стълбата, паркетът изскърца, после вратата на банята се отвори, затвори, отвори се пак и се затвори няколко минути по-късно. После се чу същият шум откъм една от стаите. И Тристан си легна. Поне не бях сама в тази угнетяваща бърлога. Това малко ме успокои, макар ситуацията да си беше странна.

 

 

Отворих очи, без да имам представа колко е часът. Бях спала на мястото на Янис, притиснала в ръце възглавницата му. Като се има предвид колко бях уморена, трябва да беше много рано. Все така на топло под завивката се обърнах към прозореца и открих изненадана, че слънцето светеше вече високо от небето. Това ме накара да се обърна към вратата. Беше затворена! Обхвана ме паника: децата! Отметнах чаршафите, скочих от леглото и отворих с трясък вратата, викайки ги. Не последва отговор. Влязох като луда в стаята им. Леглата бяха празни. Слязох през четири стъпала по стълбата и се озовах останала без дъх в кухнята.

— Какво ти става, мамо?

Трите ми деца седяха на масата с горещия си шоколад и пред кошничка с кроасани и кифли с шоколад.

— Знаеш ли какво правихме, мамо? Ходихме в хлебарницата с Тристан! — продължи дъщеря ми, без да ми остави време да й кажа и дума.

— Добър ден, Вера — поздрави Тристан.

Раменете ми се отпуснаха, аз прокарах ръка през разрошената си коса.

— Здрасти — промърморих.

Тристан се приближи до мен с леко разкаяна физиономия.

— Чух ги да се събуждат, качих се и тъй като ти не даваше никакви признаци за живот, си позволих да затворя вратата на стаята ти, за да те оставя да поспиш. И си казах, че ще им бъде приятно да закусят с кифлички. Надявам се, че това не представлява проблем за теб.

— Не… аз просто не очаквах, че съм спала до толкова късно.

— Явно си имала нужда от това. Да ти налея ли кафе?

— Много благодаря за всичко!

Аз се настаних на табуретка до децата си. Най-накрая се събудих за нула време, защото, покатервайки се върху коленете ми, Виолет дръпна потника от пижамата ми, който се отвори прекалено много и аз се оказах почти с открити гърди! Оправих го със светкавична скорост. Грабнах чашата си, без да погледна домакина ни и с пламнали бузи заради мисълта какво би могъл да види. Той зае същото място като вчера, облегнат на емайлираната мивка и подхвана нов разговор за музика с Жоаким, който беше на седмото небе. Докато отхапвах от един кроасан, аз приказвах с Ернест и Виолет. После джиесемът на Тристан иззвъня и когато видя името на събеседника си, той се усмихна, преди да отговори. Това беше по-силно от мен, аз наострих уши.

— Закусваме — каза той на лицето, което беше на другия край на линията, преди да се разсмее. — Да, давам ти я.

Той ми протегна телефона.

— Янис е, опитвал се е да ти позвъни току-що.

— О, аз си оставих джиесема в стаята.

Грабнах апарата.

— Ало!

— Май си си поспала?

— Изглежда.

— Във всеки случай изобщо да не съжаляваш, че остана! Тристан се грижи добре за вас.

Аз погледнах Тристан, който ме гледаше втренчено.

— Вярно е. А ти добре ли спа?

— Да, няколко часа, което ми беше достатъчно. На строежа съм от седем часа.

— Защо толкова рано?

— Имам работа.

Децата разбраха, че на телефона е баща им, и се сбиха, за да си изяснят кой от тях ще говори с него. Вследствие на това аз повече не успях да разменя и две думи.

— Янис, давам ти ги.

Не чух отговора му, защото джиесемът ми беше изтръгнат от ръцете. Трите деца бъбриха едно след друго с него, като накрая говореха какво ли не, само и само да се правят на интересни. След малко аз реших да се намеся:

— Стига вече, сега кажете „довиждане“ на татко.

Виолет ми го върна със съжаление, после слезе от коленете ми, за да отиде да се сърди. Току-що бях обидила малката принцеса!

— Приятно ми е, като ги чувам колко са добре — ми каза Янис. — Виждаш ли колко бях прав, че ще им се отрази добре да останат още няколко дни. А на теб това ти позволява да поспиш.

— Да…

Зад него се чуваше страхотен шум.

— Трябва да затварям.

Аз въздъхнах.

— Вече?

— Имам много важна среща, ще ти разкажа, когато знам повече. Исках само да ви чуя преди това. Ще си звъннем вечерта. Целувам те, забавлявай се добре днес.

Той вече беше прекъснал. Какво го прихващаше?

— Вера? Добре ли си? — попита Тристан.

Потънала в мислите си, не бях осъзнала, че децата са напуснали кухнята. Беше останал само той.

— Да, да, добре съм… Безпокоя се за Янис, това е.

— Защо?

Отпих глътка кафе, преди да го погледна в очите.

— Ще ми кажеш ли, ако има проблеми, тоест истински проблеми на строежа?

Той смръщи вежди изненадан.

— Знам, че това е обратното на казаното от теб вчера и че ти не смесваш двете работи, но на мен ми се струва, че Янис крие нещо от мен, не успявам да се отърва от тази мисъл. Той не се държи както обикновено.

— Не се безпокой. Янис работи като каторжник, защото иска да успее. Това е неговият проект, неговият собствен проект и това обяснява, че ти се струва странен. Той никога не е бил в подобно положение. Знам, че това е трудно, но не си въобразявай нищо. Той не може да ти разказва всички подробности.

— Ти, който си посветен във височайшата тайна, ме уверяваш, че няма нищо сериозно, така ли?

— Доколкото аз знам, нещата не биха могли да се развиват по-добре. Наистина си съчиняваш!

Все едно това можеше да ме успокои. Имах ли избор в края на краищата?

 

 

Четвъртък вечер. Само още двайсет и четири часа и ние ще бъдем в апартамента заедно с Янис. Семейството ще бъде заедно, нещата ще си дойдат на мястото. Ние ще можем отново да говорим двамата не само набързо по телефона, аз най-накрая ще видя с очите си, че всичко върви добре, че няма нужда да се безпокоя. Следващата седмица тичането до извънградския лагер и после на работа до началото на новата учебна година ще започне отново, както и моите обеди с Шарлот. Във всеки случай се надявах на това. Как можахме да стигнем дотук? Да не сме повече в състояние да се разбираме, да се уважаваме. Липсваше ми това да се смеем заедно, да й се доверявам. Трябва да направя всичко възможно, за да намерим допирни точки и да възстановим разбирателството си. Имах нужда да я чуя. Отидох да се настаня в един ъгъл на градината, за да й телефонирам.

— Здрасти! — й казах весело, щом тя се обади.

— Най-сетне! Чудех се дали някой ден ще науча как си!

Какво ти пречи да попиташ?

— Как ми отговаряш само! Приятно е! Разбираш как е с децата през лятото… Но знаеш ли, тъкмо си мислех за теб и исках да ти предложа да дойдеш да хапнем вкъщи в събота вечер. Освен това отдавна не си виждала Янис.

— Хубава идея — ми отговори тя не особено ентусиазирано. — Кога тръгваш пак на работа?

— В понеделник.

— Ние…

Една чайка мина точно над мен, издавайки силен крясък, и заглуши гласа на Шарлот.

— Извини ме, не те чух. Какво каза?

— Вие сте заминали във ваканция в крайна сметка?

— Само за няколко дни.

— Можеше да ме предупредиш! Къде сте?

— Трябваше да отидем просто за уикенда, но Янис се прибра без нас, за да изкараме по-дълго, а аз се връщам утре с децата и Тристан.

Като произнесох името на Тристан, си казах, че това няма да се размине. Неизбежното се случи:

— Мога ли да знам той какво общо има с това! — изкрещя тя.

Агресивността й беше трудно поносима, още по-малко разбираема. Аз ритнах един камък и започнах да обикалям из градината.

— Той ни покани в къщата си на нормандския бряг, за да ни даде възможност да глътнем малко въздух — отговорих безучастно.

— Ако сте затруднени финансово, трябваше да помолиш мен да ви помогна, а не този неясно откъде появил се тип!

Аз спрях внезапно.

— За какво говориш? Защо смяташ, че сме финансово затруднени? Янис е претоварен! Не се прави, че не знаеш! — отвърнах, повишавайки тон. — Не разбирам къде е проблемът!

— Това не е причина, вие никога не сте ходили на почивка с мен.

— Обаче това не ти беше хрумвало преди днешния ден! Ама какво ти се върти в главата, Шарлот? Имаш проблем, защото сме се сприятели и с други хора, освен с теб?

— Ами добре, да, представи си! Аз ревнувам! Струва ми се, че той е по-важен за вас от мен!

— Не говори глупости! Той е симпатичен и не ни съди като някои. Ти нямаш изключителни права върху нас!

— Не си придавай важност, Вера!

— Стига! Исках да разбера как си, да си поговоря с теб и не желая да се караме. Знаеш ли какво ще направя, ще го поканя на вечеря с нас в събота, ти ще се срещнеш с него, това ще те успокои. И кой знае, може да се сприятелиш с него?

— По-скоро ще умра! И дума не може да става, че аз ще дойда, ако той е там!

Ама какво я прихваща? Тя полудява, честна дума!

— Защо?

— Защото този тип ми е напълно безразличен! Той не ме интересува!

— Значи пренебрегваш част от живота ни! Не издържам повече — на упреците ти, на незаинтересоваността ти по отношение на Янис и фирмата му, на присъдите, които произнасяш с повод и без повод. Не мога вече да те позная. Какво става с теб? Какво сме направили в края на краищата?

Чух я да въздиша дълбоко.

— Да обядваме във вторник и ще поговорим.

— Не! Няма да се спасиш! Отговори ми! Искам да знам какво става!

Нова въздишка.

— Знаеш, че винаги съм обичала Янис, аз обожавам твоя мъж, той те прави щастлива, страхотен баща е за децата ви, но той е и едно непораснало дете. Не казвай обратното!

— Няма да започнеш пак! А и казано от теб, звучи като присмял се хърбел на щърбел!

— Досега това ме караше по-скоро да се смея — продължи тя, без да се безпокои за забележката ми. — Вашите детинщини и неговото поведение нямаха особени последици. Днес нещата се промениха. Той постъпи като своенравен хлапак, подавайки си оставката, и те повлича заедно със себе си към пропастта. А ти, ти не виждаш нищо! По-зле, ти му го позволяваш!

— Млъкни! — изкрещях аз. — Как можеш да говориш подобни неща за него?

— Ти ще млъкнеш, защото искаше да знаеш какво става с мен, тогава ще научиш и ще ме изслушаш до края. Ти подкрепяш мъжа си, това е нормално, обратното би било учудващо, но подкрепата си има граници, когато безотговорността се доближава до самоубийствено поведение. Той ще ви забърка в ужасна каша! Твоят брат ми разказа за това. Ти знаеш ли поне какво става в действителност с неговия строеж? И откровено казано, като научавам днес, че ви е оставил — децата и теб — с този човек, когото изобщо не познавате! Той е напълно откачил. Не искам да видя как затъваш. Много добре знам, че казвайки ти онова, което ми тежи на сърцето от много седмици, аз ще изгубя приятелството ти. Толкова по-зле, щом се налага да избирам, предпочитам това пред мълчанието, защото няма да си простя никога, че не съм те предупредила.

Аз затворих очи и си поех дъх, за да събера сили, никога не бих си помислила, че това е възможно.

— Ще ти кажа нещо, Шарлот. Права си по една точка. Ти изгуби приятелството ми. Дочуване.

Аз затворих и стиснах с всички сили джиесема си, за да се опитам да овладея треперенето, което ме обхвана. Едри сълзи се изтърколиха по бузите ми. Бях безнадеждно сама, ние с Янис бяхме безнадеждно сами.

— Вера? — чух Тристан зад гърба си.

Отново не го бях чула да идва. Как може човек да бъде толкова тих като него? За щастие той беше тук. Аз се изправих и изтрих бързо сълзите си, без да се осмеля да се обърна с лице към него.

— Къде са децата? — попитах с не особено уверен глас.

— Не се безпокой. Те вечерят в кухнята. Аз си позволих да ги отдалеча от градината.

— Благодаря. Ще отида при тях.

Заобиколих го с наведена глава и изтичах, за да бъда с дечицата си. Мястото ми беше до тях, а не да предъвквам едно провалено, изгубено, омърсено приятелство.

— Плакала ли си, мамо? — ме попита Жоаким загрижен, когато ме видя да идвам.

— Не, прашинка ми влезе в окото — излъгах, избягвайки да го гледам.

— Мамо — извика той отново с по-разтревожен глас.

Аз седнах до него на масата, погалих загорилото чело и косата, и му се усмихнах, надявайки се, че е нежно и успокоително.

— Не се притеснявай, мили мой Жожо. Това са просто истории на големите.

Той стана и долепи устата си до ухото ми.

— Вече няма да видим Шарлот — прошепна той. — Както стана с Люк…

— Сложно е — отговорих. — Хайде довърши вечерята си.

Той ме прегърна, сякаш заемаше мястото на възрастен, който утешава дете.

— Това не ни интересува, мамо, ние сме си заедно петимата.

Аз стиснах очи, за да не се разплача. Той си седна на мястото. Жоаким беше пораснал през ваканцията, така ставаше всяка година, но сега той беше станал по-зрял, отказвах да мисля, че е станал по-сериозен.

— Какво ще кажете за по един сладолед за десерт? — им предложих аз по-весело.

Техните усмивки бяха моят антидепресант. Приготвих по една купичка за всеки, а тримата ме заобиколиха като птиченца, очакващи да ги нахранят. Когато не остана и капка млечен сладолед, те ми помогнаха да разчистя, без да се мръщят, като малките бяха сериозно инструктирани от големия им брат, който усещаше, че майка му има нужда от това. Когато кухнята заблестя, аз ги поканих да ме последват до стаята ми на горния етаж и да се настанят и тримата в леглото. Очакваше ги подарък; таблетът беше прибран на дъното на куфара ми, за да им позволи кратко лечение от зависимостта им, а те сякаш бяха забравили дори, че той съществува. Когато го видяха да се появява, очите им светнаха.

— Е, давам ви го, но ще се оправяте, без да се биете, без да викате. Не ме карайте да съжалявам, съгласни?

— Обещаваме, мамо!

— Бъдете послушни, до скоро.

 

 

Тристан седеше на едно канапе в салона с книга в ръка. На ниската масичка имаше поднос с две чаши за вино.

— Налей си — ми каза той.

Аз не се поколебах нито за миг, защото имах нужда. Свалих си сандалите и седнах на пейката на еркерния прозорец, протягайки там краката си. Отпивах малки глътки от виното с наслада. Слънцето скоро щеше напълно да се скрие.

— Тристан — казах след дълго мълчание.

— Да.

Аз обърнах лице в неговата посока и срещнах любопитния му поглед, насочен към мен.

— Накрая ще съжалиш, че ни покани.

— Изобщо няма такава опасност.

— Много си любезен, но откровено казано, в стил „какво бреме“! — изрекох през смях, дори и да не бях особено въодушевена.

— Вие с Янис се изправяте пред грижи, които са ми познати. А децата ви са наистина мили, така че не се притеснявай.

Чашата ми вече беше празна. Той изглежда го осъзна, понеже стана, скри се в кухнята за малко и се върна с една бутилка. Приближи се до мен и ми наля.

— Благодаря — промълвих.

Той напълни и своята чаша, после се върна на мястото си на канапето. Аз загледах втренчено напитката, вдишах я, преди да отпия една глътка.

— Ако не беше ти, ние нямаше да имаме повече приятели, щяхме да сме сами с Янис. Не биваше да ти го казвам, защото ще се уплашиш и също ще изчезнеш внезапно — приключих аз.

— Не разчитай прекалено много на това — ми отговори той. — Това не е в мой стил. Ако трябва да сме сериозни, аз чух част от разговора ти. Как си? Приятелката ти Шарлот ли беше?

— Самата тя. Те са се наговорили с брат ми… Наприказва ми страхотии за Янис, тя никога не го е взимала на сериозно, човек може да си помисли, че винаги го е възприемала като шегаджия, като чудак, в когото в крайна сметка никога не е имала доверие.

Тристан се настани по-удобно на канапето и отпи от виното. За пръв път го виждах да заема отпусната поза, доста елегантно впрочем. Беше толкова лесно да му се доверя, той винаги проявяваше интерес, винаги беше съпричастен, сякаш онова, което му разказваха, беше най-важното нещо на света. Той впери тъмните си очи в моите.

— Шарлот може би е жена, която се противопоставя на промяната, тя ви вижда, че се развивате, имате нови перспективи, преуспявате… Това плаши някои. Остави времето да си свърши работата, тя ще се успокои. Същото важи за брат ти. Когато види какво е постигнал Янис, той ще се разкае. Аз съм го срещал, не забравяй, той ми изглежда умен мъж. Някой ден ще разбере колко много е изгубил.

— Благодаря, че опита да ми повдигнеш духа, но на мен не ми се вярва особено. Аз открих колко е завистлив, а Шарлот е същата! Ти даваш ли си сметка, че тя ми направи сцена на ревност, защото сме прекарали няколко дни с теб. Дори отказа да ви представя един на друг! Не разбирам какво я прихваща…

— По дяволите, съжалявам, щеше да ми бъде приятно да се срещна с нея… Но, Вера, няма за какво да се упрекваш, ти се опита да оправиш нещата, да ги включиш в новия ви свят.

Той допи виното си, без да ме изпуска от поглед, обаче аз усещах, че е някъде другаде. Никога не бях срещала толкова уравновесен, толкова търпелив човек. Макар да му липсваше непосредственост, трябваше да призная, че Тристан умееше да те успокои, да ти вдъхне доверие. Колкото повече време прекарвах в компанията му, толкова повече долавях причините, които бяха подтикнали Янис да му се довери. Съжалявах, че се бях съмнявала в него!

— Позволяваш ли ми да бъда честен с теб? — ме попита той след няколко минути мълчание.

— Разбира се! Мисля, че ти си единственият, който се държи така с нас, така че не се въздържай.

Той се усмихна.

— Каквото и да мислиш за това, вашият живот се променя — започна той сериозно. — Янис се променя. Ти се променяш, Вера. В тези моменти човек прави подбор, отдалечава се от хората, които страшно много са означавали за него, защото вече не се разбират или просто защото вече не споделят едни и същи интереси. Вие с Янис ще създадете нови връзки. Това изобщо не намалява привързаността, която изпитваш към старите си приятели, нито пък чувствата, които те имат към теб.

— Болезнено е да се каже, а и само да се помисли, но аз се съмнявам все повече в искреността на тяхната обич, във всеки случай напоследък… Струва ми се, че съм предадена.

— Нормално е… Всичко щеше да бъде различно, ако Люк беше оставил по-голяма възможност на Янис да си опита късмета… но знаеш ли, това е човещина, той просто също се уплаши, че ще му отнемат славата… Заплаши с мнимата безотговорност на Янис, за да прикрие таланта на мъжа ти. Казвам го, без да се опитвам да раздавам присъди, но понякога, когато човек се чувства в опасност, той прави какво ли не, за да защити изграденото.

Аз въздъхнах и погледнах отново през прозореца, навън вече почти се беше стъмнило.

— Вера, мога ли да си позволя една последна забележка?

— Давай, слушам те — му отговорих аз и отново се обърнах към него.

— Не си хаби енергията или пък времето да им се сърдиш, защото ще си причиниш напразно болка. Порадвай се по-скоро на онова, което преживявате в момента и на благоприятните обстоятелства, които ти се предоставят.

— Така ще направя, прав си!

 

 

На другия ден, когато видях сияещите физиономии на децата, доволни от ваканцията си, доволни, че ще се срещнат с баща си след няколко часа, готови да се качат в колата, си казах още веднъж, че Тристан е прав и че ние трябваше да се възползваме от обрата, който ни се предлага. Той излезе от къщата само с една пътническа чанта, докато нашите вече бяха натоварени, беше си сменил дрехите и беше облякъл отново униформата на бизнесмена — костюмът и вратовръзката се бяха завърнали. Той заключи и се присъедини към нас.

— Настанявайте се — ни каза, отваряйки багажника.

След като коланите им бяха сложени, децата изглеждаха така, сякаш са готови да кротуват. Дано това да продължи. Погледнах за последно къщата, почти бях успяла да свикна със строгостта й. През тези няколко дни тя се оказа доста неочаквано, а и доста приятно убежище. Сякаш престоят в тази бърлога, която ме беше ужасила в първата минута, представляваше неизбежен завой. Аз седнах едновременно с Тристан. Ние се спогледахме.

— Нищо ли не си забравила? — попита той.

— Не, обиколих няколко пъти. Но всъщност се притеснявам, че не почистих малко след нас, поне да бях свалила чаршафите…

— Стига, Вера. Чистачката идва утре.

Той запали двигателя, който не се чу изобщо. Колата му, черно комби със затъмнени стъкла, беше истински салон на колела. Какво разнообразие! Щом се отдалечихме от къщата, изпратих есемес на Янис: „Тъкмо потеглихме, би трябвало да бъдем там към 22:30 ч., нямам търпение да те видя, облякох си роклята за ваканцията.“ Искаше ми се да му се харесам, щом ме види, и тъй като бях изпробвала как му въздейства видът ми като на красавица от някой афиш, много бързо направих избор. Получих отговор след няколко минути: „Много добър избор на рокля за първата ни среща след раздялата… Захванал съм се с нещо невероятно!!! Ще направя всичко възможно да бъда вкъщи за пристигането ви, но не съм сигурен.“ Веднага му поисках повече обяснения, но той повече не даде признаци на живот. Започвах да свиквам с това…

През цялата първа половина от пътя Ернест и Виолет гледаха анимационен филм на таблета, а Жоаким, който се беше придвижил възможното най-много напред, разговаряше пак за тромбона с Тристан. Слушах ги, гледайки пейзажа, стиснала джиесема в ръка, надявайки се да получа новини от Янис. После постепенно гласовете в задната част на колата започнаха да се чуват все по-рядко, за да замрат накрая напълно. Погледнах: и тримата спяха.

— Най-после ще можеш да караш на спокойствие — прошепнах на Тристан.

— Той наистина е много заинтересуван, това е невероятно. Каза ми, че Янис го придружава всяка седмица на уроците му.

— Да! Впрочем аз не знам как ще се оправяме, като започнат учебните занимания… Интересът му към тромбона и джаза идват от Янис, който го кара да слуша такава музика откакто се е родил.

— Защо? Дори аз, който съм фанатик, не съм го направил с дъщерите си.

— Той винаги е съжалявал, че не го е учил като хлапе. Поради това мечтаеше някое от децата му да се занимава с музика. Тъй като Жоаким веднага се заинтересува и прояви желанието си, той го насърчава. А и мисля, че това им е тяхното нещо, тяхната връзка баща — син.

— Жоаким ми довери при пълна тайна, че Янис му е обещал да му купи някой ден нов инструмент.

— Нашият Жожо изобщо не забравя за поставената цел — потвърдих аз през смях. — Но наистина е така…

Пак настана мълчание. Въпреки нарастващото ми нетърпение при мисълта, че ще се видя пак с Янис, накрая задрямах и аз. Проблясъците оранжева светлина по клепачите ми ме накараха да отворя очи. За голяма моя изненада тъкмо бяхме минали през тунела „Сен Клу“. Аз се усмихнах, откривайки осветения в мрака Париж, който се разстилаше пред нас. Изправих се и се обърнах към Тристан, чието лице беше сериозно.

— Извинявай, че се унесох в дрямка.

Той се усмихна, без да ме погледне.

— Щеше да сгрешиш, ако се беше лишила от това. Аз не говоря, докато карам.

— Ще предупредя Янис, че пристигаме.

Съпругът ми не ми отговори.

— Ще опитам пак след малко — прошепнах.

Притесних се, за да не кажа, че се засрамих.

Какво можеше да прави все пак през нощта, което да му попречи да ми отговори? Беше ни забравил или какво? Може би не беше чул, защото подготвяше апартамента за завръщането ни? И какво беше това, за което ми спомена? Аз погледнах назад, децата спяха.

 

 

След по-малко от двайсет минути Тристан спря пред нашата сграда.

— Струва ми се, че няма никого — установи той пред тъмните прозорци.

— Действително, не знам какво го задържа. Добре, ще събудя децата — му отговорих аз с ръка на колана, вече готова да изскоча от колата.

Чаках само едно нещо: да се кача възможното най-бързо в апартамента, за да установя със собствените си очи, че Янис не е там.

— Почакай — ми каза той, задържайки ме за ръката. — Нали не си въобразяваш, че ще те оставя на тротоара с куфарите и децата?

— Аз ще се оправя — отговорих, отбягвайки погледа му.

Той паркира на място за товаро-разтоварни работи не много далече от сградата.

— Пази колата. Аз ще кача нещата ви до вашия апартамент и ще се върна да ви взема.

— Но…

— Не, не казвай нищо.

Заех се с джиесема си и позвъних пак на Янис. Гласова поща. Няма нужда да се нервирам, той непременно има основателна причина. Щом Тристан се върна, излязох от колата, отворих задната врата и събудих възможно най-нежно децата.

— Аз ще взема Виолет, докато ти се занимаваш с момчетата, това ще ме накара да си припомня някои неща — опита да се пошегува той.

— Благодаря.

Момчетата с полузатворени очи се измъкнаха от колата, недоволствайки. Дъщеря ми дори не отвори своите, а се остави Тристан да я носи. Натъпкахме се криво-ляво в асансьора, Жоаким и Ернест се държаха на краката си само защото се подпираха на мен, а аз, защото бях залепена за Тристан. Багажът ни чакаше пред входната врата.

Апартаментът беше потънал в мрак, а аз не запалих нито една лампа, за да не събудя повече децата. Вътре можеше да пукнеш от жега, тъй като прозорците сигурно не бяха отваряни през цялата седмица, сякаш мястото беше запуснато. Не се чувствах добре в моя, в нашия дом. Задушавах се. Янис го нямаше. Къде можеше да е? Това положение беше непоносимо. Аз отведох момчетата до тяхната стая, помогнах им да си свалят бермудите и те се пъхнаха в леглата си. Намерих Тристан в коридора.

— Дай ми я — казах, протягайки ръце.

— Ще я сложа в леглото й.

— Благодаря, последвай ме.

Той я сложи да легне внимателно и ме пусна да мина, аз й свалих полата и сандалите и дръпнах върху нея завивката.

— Татко… къде е татко? — промърмори тя.

— Той скоро ще дойде. Ще го видиш утре сутринта. Спи.

— А Тристан?

Аз погледнах през рамо, той беше застанал в рамката на вратата, после се приближи до леглото.

— Приятни сънища, малка принцесо.

Тя се усмихна със затворени очи и се обърна настрани, стиснала любимата си плюшена играчка в ръка. Тристан излезе от стаята, аз го последвах, след като целунах за последен път косата на дъщеря ми. Затворих полека вратата и отидох във всекидневната, чиито лампи бяха запалени и прозорците отворени.

— Много благодаря за помощта — прошепнах.

Той сви рамене.

— Това е нормално, така правят приятелите.

— Искаш ли да пийнеш нещо, не знам… едно кафе, питие…

Той се готвеше да отговори, когато входната врата се отвори със силен трясък. Дори преди да го видя, се усмихнах. Янис се втурна във всекидневната с шампанско в ръка — запъхтян, с уморено лице, разгърден, но засмян. Той бутна по рамото Тристан, който, изненадан, залитна от удара, после се хвърли към мен, оставяйки пътьом бутилката. Вдигна ме в обятията си и ме завъртя около себе си, а полата на роклята ми се усука около краката ми.

— Ти ми липсваше — ми каза.

— Какво посрещане!

— За да те накарам да ми простиш закъснението, дори и да имам добро извинение: току-що подписах нов договор. Това е повод за празнуване, нали?

— Наистина? Невероятно!

Без да ме пуска на пода, той ме целуна по устата. Въпреки многото бонбони, които сигурно беше излапал, преди да дойде, дъхът му го издаде. Пагубен коктейл: алкохол и… цигари. Моят нюх не ме беше измамил. А и беше започнал сериозно да празнува подписването. Той ме пусна най-накрая и аз си спомних, че не сме сами, така че щях да си уредя сметките по-късно. Янис ме огледа от главата до петите, без да забрави да хвърли око на деколтето ми.

— Аз наистина съм избрал много хубава рокля — прошепна той на ухото ми, без да се безпокои за Тристан.

Ето на, той умееше да накара да му бъде простено и да ме принуди да се побъркам! Когато го виждах такъв щастлив, направо сърце не ми даваше да му вдигна скандал. Поведението му през седмицата имаше обяснение и всичко придобиваше смисъл; той беше работил напрегнато, защото толкова искаше да успее и усилията му, изглежда, носеха плодове. Това наистина си струваше някои жертви. И аз отново бях кръгла нула: той работеше като ненормален, а аз тълкувах всичко погрешно, виждайки навсякъде беди. Янис се отправи към Тристан и го прегърна, потупвайки го по гърба.

— Доволен съм, че не те изпуснах! Ще изпиеш една чаша с нас! В крайна сметка това те засяга!

— Не, ще ви оставя да се видите след дългата раздяла и да отпразнувате двамата добрата новина!

— И дума да не става, че ще си тръгнеш ей — така. След няколко минути Янис отваряше шампанското. Той не се разтревожи за щетите и напълни догоре три високи чаши. Ние бяхме прави в средата на помещението, за да се чукнем, и на мен ми се стори, че изглеждаме глупаво, застанали там тримата — това звучеше странно фалшиво. Шампанското имаше горчив вкус, не се плъзгаше особено добре и бързо щеше да ми завърти главата. Бях раздвоена между радостта, че се събрахме с Янис, и обидена от неудачното му посрещане.

— Най-малкото, което може да се каже, е, че си извлякъл полза от седмицата си на ерген без деца! — го поздрави Тристан.

— Естествено — му отвърна Янис, прокарвайки пръстите си в косата. — Но, както и да е, няма да го повтаряме прекалено често все пак. Те ужасно ми липсваха.

Той ми намигна.

— Работите ти вървят на добре, това е хубаво!

Той сви рамене, после ме посочи с глава.

— Те нали не ти досаждаха много?

Тристан ме погледна съучастнически, аз му се усмихнах, преди да се сгуша в обятията на Янис. Защо бях останала на километри от него?

— Ни най-малко, точно обратното. Аз искам да ти благодаря, че остави малкото си семейство, защото беше приятно да видя отново къщата изпълнена с живот.

Заради начина, по който изпи наведнъж шампанското си, той ми се стори странно притеснен.

— Оставям ви сега. Взимам дъщерите си утре сутринта.

Той ми беше споменал нещичко за това, те, изглежда, ужасно му липсваха.

— В понеделник имаме среща на строежа с дърводелците — му съобщи Янис. — Би било добре, ако успееш да дойдеш. След това ще има обсъждане на откриването и като собственик на мястото имаш право на мнение.

— Щом го казваш, имам ти доверие. Разчитай на мен, ще бъда там.

Двамата с Янис го изпратихме.

— Приятно прибиране — му казах аз. — Дано уикендът с дъщерите ти да бъде хубав, порадвай му се. Следващият път, когато Мари и Кларис са с теб, ще дойдеш с тях вкъщи, ще е приятно да се срещнем с тях.

Той ми се усмихна видимо развълнуван.

— Да — отвърна. — Би ми доставило удоволствие, ще го организираме скоро.

— И… Тристан… още веднъж благодаря за всичко.

Направих двете крачки, които ни разделяха, и го целунах сърдечно. Бях се привързала към него, той вече беше част от нашето семейство. Страховете ми ме бяха напуснали. Той сложи неуверено ръка на рамото ми.

— Казвам ти го от все сърце, късметлии сме, че си ни приятел — му заявих искрено.

— Аз съм късметлия, че пътищата ни с Янис се пресякоха.

Аз се отделих от него и направих място на Янис, който притисна Тристан силно към себе си, преди да го целуне по бузата.

— Благодаря, аверче!

Устните на Тристан се присвиха в обичайната гримаса вместо усмивка, това беше част от него, дори беше започнало да ми се харесва, и най-вече бях спряла да търся декодера. Той отстъпи, продължавайки да ни гледа, и отвори вратата.

— Ще се видим скоро, нали? — ни попита внезапно разтревожен.

Как можеше да си представи обратното?

— Ама, естествено! — му отговорихме ние.

Входната врата се затвори след него. Янис впери очи в моите. Ние продължихме да се гледаме през цялото време, докато се чуваха стъпките на Тристан. Когато настъпи пълна тишина, се хвърлихме един върху друг. Янис ме повдигна отново, но този път аз обвих с краката си хълбоците му. Галех лицето му, косата му, мъчех се да повдигна тениската му, кожата му ми беше липсвала четири дни. Ръцете му се промъкнаха под роклята ми, по бедрата ми. Докато се поглъщахме с устни, си повтаряхме колко много си бяхме липсвали. После той ме подпря на стената и най-накрая прекъсна целувката ни. Аз доближих лицето си до неговото, защото исках да ме целува още и още. Той погали бузата ми с ръка.

— Качвай се, ей сега идвам при теб. Искам да видя децата, преди да се заема с теб — измърка той.

— Добре — отговорих с престорено сърдита гримаса.

Той ме постави на пода, за да свали сгъваемата стълба. Преди да ме пусне да се кача в нашето гнездо, ми открадна една целувка.

— Побързай — му казах аз.

— Разчитай на мен — увери ме той, плесвайки ме леко по задника.

 

 

Малко по-късно бях до него задъхана, влажните ни кожи бяха залепнали една за друга. Аз се изправих и поставих брадичката си на гърдите му, той отмести непокорния ми кичур зад ухото, въздишайки усмихнат. Тежестта, която бях усещала през последните дни, беше изчезнала, сякаш аз бях отново цяла сега, когато семейството беше заедно. Децата спяха в леглата си у дома, без да се страхуват от затворената врата. Ние с Янис току-що се любихме страстно в нашето легло, в нашата разположена нависоко стая.

Всичко си беше дошло на мястото, дори и той да не си беше губил времето по време на раздялата ни. Аз бях готова да се отпусна, да се оставя да ме носят събитията и реших веднъж завинаги да забравя за тревогите си.

Скочих внезапно от леглото.

— Какво правиш? — попита Янис, изправяйки се.

— Отивам да взема шампанското!

Преди да сляза, отворих таванския ни прозорец, за да влезе свеж въздух. Когато бях долу, взех бутилката от хладилника. Единият ми крак вече беше на първото стъпало на стълбата, когато през ума ми премина като светкавица как Янис се появи по-рано вечерта. Аз се върнах обратно и претърсих джобовете на коженото му яке, за да открия обекта на престъплението. Върнах се пет години назад в миналото. Пак тези негови меки червени пакети „Марлборо“. Трябваше да успея да го накарам да не пуши толкова колкото преди. А и преди да му чета конско, щях ли самата аз да бъда в състояние да устоя на желанието?

— Цигара, след като си се любил — обявих, връщайки се в нашата стая.

Въпреки тъмнината го видях да пребледнява. Аз се разсмях и му хвърлих пакета в лицето.

— Стига! Не прави такава физиономия! Как си могъл да си представиш, че няма да попадна на тях рано или късно?

Той започна да подритва с крака притеснен.

— Извинявай… знам, че е гадно… но, разбираш ли… заради стреса в работата, строежа…

Аз се притиснах до него под чаршафа и му подадох бутилката, която той хвана, за да я сложи направо встрани на нощното шкафче. Настаних се в обятията му и погалих разсеяно с ръка гърдите му, усещах напрежението, което излъчваше неговото тяло.

— Ей, няма да правя голям въпрос от това! — опитах да го успокоя. — Дори и да е все пак много тъпо.

— Ами да, знам. Но… ти си ровила в якето ми?

— Ровила е прекалено голяма дума. Това проблем ли е за теб?

— Не… ъъъ… разбира се, че не.

— Янис, ти ужасно силно смърдеше на цигари, когато дойде! Бонбоните изобщо нищо не бяха прикрили.

Той прокара ръка през косата си с привидно притеснена усмивка. Аз избухнах в смях.

— Ама и ти си като някое хлапе! Аз няма да те накажа. Кога смяташе да ми го признаеш?

— Никога.

Той започна да ме гъделичка.

— Я кажи, мога ли да изпуша една в леглото?

— В никакъв случай! По-скоро пийни едно.

Той ме целуна, после ме освободи от хватката си.

— Прощаваш ли ми? Знам, че съм най-големия идиот.

Като го видях как преминава внезапно от шегата към абсолютната сериозност, не можех да се съмнявам, че въпросът му е искрен.

— Разбира се, че ти прощавам, но следващия път, когато имаш нещо да ми признаеш, не чакай сама да разкрия тайната! И така, аз не донесох шампанското напразно! Имаме нещо невероятно, грандиозно да празнуваме! Като си помисля, че имаш нови клиенти… Разкажи ми! Искам да знам всичко!

Той ми подаде бутилката, аз отпих глътка и му я подадох. Ясно ми беше, че той все още е притеснен от историята с цигарите. Беше съвършено смахнато да преживява толкова заради това! Сякаш го плашех! Той пак трябваше да започне да се усмихва, това беше задължително.

— Осъзнаваш ли какво ти се случва?

Той сви рамене.

— Ти спечели облога си. Толкова се гордея с теб… Страхотно е как преуспяваш в момента. Договорите валят, ремонтът на шоурума сигурно ще ти донесе други…

— О, знаеш ли… Ще видим… нищо никога не е сигурно.

Защо беше тази сдържаност? Защо той изглеждаше така, сякаш е другаде? Беше бегло, но това беше чувството, което изпитвах. Той беше тук, но всъщност не беше тук. Беше щастлив, но не напълно.

— Ама не, това безусловно е страхотно! Най-хубавата шега, която можеше да си направиш с онези, които не вярваха в теб. Благодаря, че ни позволи да изживеем това, че ни включи заедно с децата в твоя проект.

— Кой е най-силният?

Той ми се усмихна невероятно широко. Обаче това не ми беше достатъчно, защото ми се стори, че трябваше да положа големи усилия, за да го постигна и мъчителната ми тревога се появи отново. Той вече не беше същият и криеше нещо от мен.