Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (3)

2.

Благодаря ти, Боже, денят най-после свърши. Бяхме две колежки в туристическата агенция, освен когато от време на време — както днес — големият шеф идваше да прекара един ден с нас, за да се увери, че ние не само бъбрим и си правим маникюра. Все пак работите ни вървяха добре, аз неофициално отговарях за офиса от няколко години и макар заради кризата поръчките за пътувания да бяха леко намалели, ние изобщо не можехме да се срамуваме от оборота си и още по-малко от удовлетворението на клиентите си. Истинският проблем на тези дни беше часът, в който си тръгвах. Обикновено Люсил, колежката ми, затваряше и ме прикриваше, а аз излизах от работа четвърт час преди края на работното време, за да си спестя тичането в метрото и за да мога навреме да прибера децата.

Пристигайки изпотена пред училището, открих, че Жоаким, Ернест и Виолет са последните чакащи в коридора. Това не се случваше почти никога и следователно не беше някаква драма, но аз не го понасях, струваше ми се, че съм недостойна майка. Жоаким, като големия брат, който носи отговорност, държеше малката си сестра за ръката, докато Ернест се чудеше каква глупост да направи. Дъщеря ми ме забеляза първа.

— Мамо!

Това беше сигналът за начало, тримата скочиха върху мен, дори големият ми осемгодишен син. Само дето той не го направи, за да се гушне:

— Къде беше?

— Ей! Жожо, няма страшно.

— Ти почти закъсня!

— Почти, ти го каза току-що.

Пълно копие на чичо си е този!

— Да се прибираме вкъщи, смешковци.

Бях планирала да напазарувам в Монопри, но се отказах, забелязвайки опашката на касите. Толкова по-зле, ще вечеряме каквото е останало. Като пристигнахме у нас, започна голямото шоу. Сложих Виолет и Ернест да гледат анимационен филм, което естествено отприщи военните действия между тях: „Замръзналото кралство“ срещу „Гръмотевични птици“. Въпреки дърпането на коси, крясъците, без да се нервирам — въпрос на навик — проверих домашните на Жоаким, който продължаваше да се цупи. После, когато третата световна война всеки момент щеше да избухне пред телевизора, подготвих почвата в стаите им и установих, че в банята работата с бельото се беше объркала. Бях забравила да пусна пералнята, преди да тръгна за работа сутринта. Уредих проблема и продължих с къпането.

В осем без петнайсет не издържах повече. Нямах търпение да сложа децата да легнат, да не ги чувам повече да крещят и да се строполя на канапето. Все пак ми оставаше да уредя въпроса с вечерята. Отворих вратата на хладилника и ме обзе отчаяние. Имаше астрономически количества малки пластмасови кутийки, но никоя не би могла да нахрани балансирано и един човек. Телефонът ми иззвъня: Янис.

— Как си? — попитах го аз. — След колко време се прибираш? Тази вечер е пълен ад.

— О… ще бъда там до половин час.

— Какво искаш за вечеря?

Нека ми предложи да мине през китайския…

— Разчитам на твоите идеи — ми отговори той за най-голямо мое съжаление. — И… ъъъ… имаме гост.

— Люк?

— Не, един клиент.

— Шегуваш ли се? — изкрещях аз. — И дума не може да става някой непознат, клиент, да идва вкъщи тази вечер! Нямам нищо, цари хаос, децата са ужасни…

Аз спрях да говоря, Янис не ме слушаше повече, а приказваше с някого: „Няма проблем, не, сериозно, жена ми прави чудеса.“

— Янис! — изкрещях аз. — С кого говориш там?

— Ами, с Тристан, нашия клиент.

— Чудесно! Ако съм излишна, ми кажи и затварям.

— Ама не, няма да затваряш — ми възрази той с нотки на съблазън в гласа.

— Янис, моля те, кажи ми, че това е шега? Нали няма да водиш никого?

— Ти правиш чудеса, току-що го казах. Тристан е готин. До скоро!

Втренчено гледах няколко секунди телефона си зашеметена. Ернест ме върна към действителността.

— Какво ще ядем, мамо?

Това дете е като ходещ корем.

Трябваше да действам бързо и ефикасно, да забравя за претенциите си за здравословно хранене за тази вечеря.

— Пюре, шунка… при условие че бъдете послушни отсега нататък. Татко е поканил един господин.

— Окей, мамо!

Така имах гаранция, че ще бъда оставена на спокойствие, докато напъхам всичко разхвърляно на дъното на някой шкаф и докато разсъждавам за кулинарното чудо, което Янис очакваше от мен. Отдавна не ми беше правил подобен номер.

 

 

Четирийсет минути по-късно чух входната врата да се отваря, докато стоях напълно отчаяна пред работния плот в кухнята. Освен една купичка с фъстъци и с няколко маслини за аперитива все още не знаех какво щях да сложа в чиниите. В замяна на това децата приличаха на малки ангели, седнали и тримата на канапето — чисти, с измити зъби, не е за вярване, че не им бях сресала косите на път отстрани. Спокойствието не продължи дълго, понеже те скочиха с викове, щом баща им се показа. Аз също пристъпих напред. Янис с Виолет в обятията си, ме целуна по устните. Аз го усмъртих с поглед, той ми се усмихна широко. После се обърна към госта ни, когото зърнах в действителност едва в този момент. Беше около четирийсет и пет годишен, висок, кестеняв мъж, много слаб, доста бледен, тъмноок, с лице на отличника на класа. Носеше панталон от черен костюм, беше си свалил сакото и навил до лактите ръкавите на небесносинята риза.

— Влизай, Тристан! Да ти представя Вера.

Той направи няколко крачки.

— Добър вечер, Вера. За да загладя вината, че се натрапих у вас толкова безцеремонно — каза той, подавайки ми огромен букет цветя.

— Много благодаря, Тристан. Нямаше нужда.

Той пренебрегна благодарностите ми с усмивка и се обърна към децата.

— Това е за вас! — каза, размахвайки пакет бонбони. — Но оставям майка ви да реши дали можете да вземете по един или не.

Три чифта очи се втренчиха в мен.

— Добре — отстъпих аз, предпочитайки да избегна кризата пред някой непознат. — Елате с мен. Янис, ти ще налееш питие на госта ни.

Стадото ми ме последва в кухнята, взе си бонбони и после изчезна. Аз се заех с букета, гледайки и слушайки внимателно какво става в хола. Този Тристан имаше голямо самочувствие, въпреки че се държеше сковано. Наблюдавайки го как се движи из помещението, на мен ми се струваше, че той сякаш почти познава мястото. Нямаше нищо общо с човек, който идва за първи път у непознати и който би бил малко непохватен. Макар, както изглеждаше, да няма нищо общо с нас, той по смущаващо естествен начин се сливаше със средата. Слушаше как говори Янис и прие с едно кимване чашата червено вино, която той му предложи. Обикновено съпругът ми никога не водеше истински клиенти у нас. Неочакваните гости бяха по-скоро майстори, с които се беше сприятелил на негов строеж. В тези случаи не се притеснявах да предложа непретенциозна храна, а цветята бяха заместени от хубава бутилка, което ме устройваше отлично. Сега с този уверен, изискан и доста неопределим тип беше нещо съвсем различно. Обаче щом Янис го водеше вкъщи, това можеше да означава само едно: той беше много важен. Трябваше да се напъна. Присъединих се към тях въоръжена с купичката ми с фъстъци и маслините и седнах на канапето. Янис ми поднесе чаша вино и пусна музика — „Буена Виста Соушъл Клъб“ — преди да се настани до мен. Тристан беше седнал срещу нас в стария ни клубен фотьойл.

— Благодаря още веднъж, че ме приехте. Знам, че не се идва така неочаквано. Янис настоя… надявам се, че това не е проблем за вас, Вера.

Бях прекалено мнителна, беше безполезно да се нервирам, той не изглеждаше притеснен, нито пък така, сякаш очакваше нещо особено от вечерта, освен да има възможност да поговори с Янис. Всичко щеше да мине добре. Аз му се усмихнах по-непринудено.

— Стига, казах ви. А и от този мой мъж аз очаквам всичко!

— Ей, Тристан, нали си съгласен с мен, че все пак е по-приятно да продължим тук разговора си за твоите проекти, отколкото със задник, закован на някоя офисна табуретка.

Точно това обожавах у Янис — той беше спокоен и естествен с всички. Засега това изглежда не дразнеше събеседника му, който се засмя на забележката му.

— Защо не предложи на Люк да дойде? Това е брат ми — уточних за Тристан.

— Янис ми каза. Срещнах го преди малко. Прекрасен човек, впрочем.

Прекрасен? Тогава той сигурно прави усилия с клиентите си.

— Брат ти беше на един строителен обект целия ден — започна отново Янис. — Не сме си продумали нито веднъж днес.

— Жалко, че не го видях — ни прекъсна Тристан.

— Ще отидем да посетим заедно строежа следващата седмица, аз ще го организирам, разчитай на мен — му съобщи Янис широко усмихнат.

В този момент пристигна Виолет с палец в устата и любимата играчка в ръка. Тя дойде при мен, влачейки крака, и се покатери на коленете ми, за да се свие в обятията ми.

— Уморена ли си?

Тя поклати глава.

— Хайде да нанкаме, утре сме на училище. Иди да кажеш довиждане.

Тя се обърна към Тристан.

— Благодаря за бонбоните.

— Няма за какво, малка принцесо.

Горда със статута си на принцеса, тя се изправи, за да отиде и да целуне баща си. Аз се извиних и тръгнах да се оправя с децата.

 

 

Седнахме на масата. Оставих върху нея купата си с паста… на буквички. Единственото възможно меню, за да можем и тримата да ядем едно и също. На Тристан щеше да му е от полза, ако има чувство за хумор. Във всички случаи, ако наистина искаше да работи с Янис, той трябваше да бъде открехнат. Въпреки всичко аз бях направила добре нещата: смляна шунка в огнеупорен съд, чери домати за цвят и малко пармезан, за да се подправи всичко това. Безстрастна и осъзнаваща напълно какво предлагам, аз се погрижих да го поднеса така, сякаш беше омар. С крайчеца на окото виждах, че Янис едва се сдържа да не се разсмее. Все пак нито той, нито Тристан не направиха никаква забележка за съдържанието на чиниите си, прекалено заети с разговорите си за работа. Докато се наслаждавах — обожавам детското меню — разбрах с какво се занимаваше Тристан в живота и защо беше попаднал в кантората на Люк. След като няколко години беше упражнявал професията на нотариус, той се беше преквалифицирал в търговец на недвижими имоти и следователно можеше да стане много важен клиент. Както го уточняваше в момента на Янис:

— Изобщо нямам съмнение, че предложенията ви за тази сграда ще ми харесат. Но ако това сработи, имам и други предвид, без да смятам някои имоти, от чийто ремонт не бях доволен.

— Ще се напънем, довери ни се.

— Харесва ми това как ти възприемаш околната среда и нещата изобщо. Имам ви доверие на двамата, но… особено ме интересува твоята работа.

Тристан се обърна към мен с вдигната ръка в знак на успокоение.

— Нямам нищо против вашия брат, Вера.

Аз поклатих глава, за да го уверя, че това не представлява проблем за мен. Той ми се усмихна, после отново съсредоточи вниманието си върху Янис.

— Откровено казано, наистина се възхищавам на идеите, които ми представи дори без да си видял мястото. Не знам откъде го измъкваш всичко това, но… браво!

Аз погледнах Янис, който горе-долу успяваше да прикрие гордостта си — не всеки ден получаваше такива комплименти.

— Кое училище си завършил, за да развиеш тези умения?

Прас… Защо винаги трябваше да му задават въпрос, който убива?

— Ъъъ… Не съм завършил никое училище. Онова, което знам, съм го научил на строежите, наблюдавайки, искайки съвети… Нали разбираш, нищо необикновено.

— Точно! Грешиш. Ти не си от хората, които стоят на бюрото си и аз търся точно това.

— Стига! — възкликна Янис разсмивайки се и прокарвайки ръка през косата си. — Спрете, чашата ще прелее! В замяна на това аз поздравявам жена си… нали виждаш, че е вълшебница. Чиниите ни са празни!

— Действително, Вера, вие придавате възвишен характер на пастата на буквички! — продължи Тристан много сериозно.

Две възможности: или го мислеше наистина, или ми се подиграваше съвсем откровено.

— Не преувеличавайте все пак — му подметнах аз.

Избухнахме в смях и тримата.

— Най-откровено казано достави ми удоволствие да го ям. Напомни ми за моите дъщери, когато бяха малки.

— Вие имате деца? — го попитах доста изненадана.

Поведението му с нашите доказваше, че децата не бяха странни редки животинки за него. Той знаеше как да ги спечели.

— Две тийнейджърки на тринайсет и петнайсет години.

— О, сигурно не е лесно всеки ден.

— Те са при мен само през уикенда.

— Съжалявам, Тристан, не исках…

— Не се притеснявайте, Вера. Вече от много години сме разделени с майка им. Ние проявихме добрия вкус да не се избием взаимно. Следователно всичко е наред. Разбира се, те ми липсват, но знам, че в ежедневието на тях им е по-добре с нея, отколкото с мен.

— Свалям ти шапка — го поздрави Янис. — И за секунда не мога да си представя да не виждам децата си.

Поставих успокояващо ръка върху бедрото на Янис. Нашето семейство беше всичко за него, той би бил в състояние да извърши най-грозното престъпление, за да ни защити. Знаех много добре, че беше поканил Тристан да дойде да вечеря у нас, за да види децата, преди да заспят, дори и само за да размени по две думи с тях и да ги целуне.

— За нещастие или за щастие човек се приспособява към всичко — му отговори Тристан.

Въздържах се да предложа за десерт крем „Данет“, чийто срок на годност беше изтекъл преди няколко дни. Кафе и парче шоколад щяха да свършат работа. Янис отвори втора бутилка вино и чашите ни отново бяха пълни. Те станаха от масата и мъжът ми започна да показва на Тристан подробности от ремонта на апартамента ни. Не за първи път жилището ни служеше за шоурум. Харесваше ми, когато той се отправяше към своя свят. Тристан го слушаше внимателно, все така очарован, както изглежда, от ентусиазма му. Нещата бяха потръгнали добре, за да започне сътрудничество между тях, аз бях щастлива от това, усещах, че на Янис му се искаше да успее да шашне този тип. Те се присъединиха към мен около ниската масичка.

— Сигурно е приятно да живееш на подобно място — ми обърна внимание Тристан.

— Не можете да си представите дори!

Янис глътна кафето си наведнъж. После ме погледна със загадъчната си физиономия.

— Какво?

— Ще посветим ли Тристан в тайната?

— Сякаш мога да ти откажа.

Нашият гост ни гледаше напълно объркан, очевидно питайки се какво ли щеше да му се стовари върху главата. Нещата се задълбочиха, когато Янис стана, взе пръта, скрит до прозореца, и го вдигна до тавана в един ъгъл на помещението. Когато спусна сгъваемата стълба, Тристан забрави за благоприличието, отпускайки се назад във фотьойла си. Той отвори широко очи, погледна ме отнесено, после стана на свой ред и се приближи до Янис.

— Какво има горе?

— Там е раят!

Аз прихнах.

— Нашата стая — преведох.

— Невероятно.

— Ела да видиш.

— Не, Янис. И така се натрапвам вече достатъчно. Това е личният ви живот.

— Не се притеснявайте заради мен, Тристан.

— Сигурна ли сте, Вера?

— Щом ви го казвам. И не ме карайте да мисля, че не ви е любопитно да отидете там.

Той ми се усмихна и последва Янис, който се катереше вече, съветвайки го да внимава да не се удари. Аз го насърчих да се качи, но се надявах все пак, че не съм оставила нещо неприбрано! За какви ли щеше да ни помисли?!

Успях да си изпия кафето на спокойствие, да разчистя всичко, да пусна миялната и дори да приготвя нещата на децата за следващата сутрин. Апартаментът рядко е бил толкова добре подреден — поне привидно — както тази вечер. В крайна сметка имаше нещо хубаво в това той да води неочаквани гости. Дочувах приглушените им гласове и смеха на Янис над главата си. Тъкмо бях ходила да проверя дали мъничетата ни спят дълбоко, когато мъжете слязоха обратно от горната част на жилището ни. Тристан отказа чашата вино, която му предложи Янис.

— Ще ви оставям. Знам как се събуждат сутрин децата. Благодаря за посрещането, Вера. Изкарах превъзходна вечер.

— Моля. Ако сте успели да обмислите по-добре решението си дали да работите с Янис, мога само да се радвам.

Той направи гримаса, която можеше да се приеме за усмивка и която аз се надявах, че ще успокои Янис. Ние го изпратихме до входната врата.

— Ще огледам с Люк план-графика, за да можеш да ни покажеш — му каза Янис на прага.

— Чакам да се обадиш.

Тристан се обърна към мен и ми протегна ръка.

— Довиждане, Вера, и благодаря още веднъж.

— Може би до скоро.

— Надявам се.

Двамата с Янис си стиснаха по мъжки ръцете и той заслиза по стълбите. Щом вратата се затвори, мъжът ми пристъпи към средата на хола, прокарвайки няколко пъти ръце през косата си. После смъкна обувките и чорапите. Приближих се до него. Той се обърна към мен, прихвана ме през талията и ме накара да се завъртя, а аз се вкопчих във врата му през смях.

— Изглеждаш щастлив!

— Това е Клиентът, когото чакахме, усещам го!

Беше свръхвъзбуден.

— Пусни ме, зави ми се свят от теб.

Той ми се подчини, за да ме притисне веднага силно в обятията си.

— Поне харесва твоя начин на работа, не спря да сипе хвалебствия по твой адрес. Това трябваше да се случи, бях сигурна. Толкова се гордея с теб.

— Имам една идея… рисковано начинание… не бива да се издънвам…

Хванах лицето му с две ръце и го погледнах право в очите.

— Имам доверие в теб, ти ще успееш.

— Какво мислиш за Тристан?

— Няма аз да работя с него! Но ако искаш мнението ми, той изглежда сериозен и най-вече вярва в теб. А аз, знаеш, искам само това от този тип.

Той опря челото си в моето засмян. Бих дала всичко, за да изглежда винаги толкова уверен в себе си и в бъдещето.

— Качвай се, аз идвам.

Приключвах с разгримирането, когато Янис дойде в банята. Той застана зад мен, хвана ме за талията, сложи брадичката си на рамото ми и ме погледна право в очите на отражението в огледалото. Челото му беше сбърчено тревожно.

— За какво мислиш?

— Надявам се, че брат ти ще разбере колко е важен този проект.

— Защо смяташ, че няма да разбере?

— Познаваш го… Щом го изкараш от зоната му на комфорт, той се сковава.

— Ти ще намериш подходящите доводи.

— Да, сигурно.

За миг се попитах дали той не се усмихва насила. Но Янис беше неспособен да лъже, нито да се преструва за каквото и да било. Знаех, че те не всеки ден се разбират добре, надявах се от все сърце, че ще успеят да се споразумеят за този проект. Легнах си и го загледах как разхвърля нещата си навсякъде из стаята. После той се пъхна под завивката, загаси лампата, притегли ме към гърдите си и въздъхна от задоволство в косата ми. След няколко минути спеше дълбоко. Притиснах по-силно ръката му около кръста си и накрая заспах.