Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (16)

15.
Янис

Изтичах по стълбището на сградата ни, удряйки многократно с юмрук по стената. В двора го отнесе кофата за боклук, този път влязоха в ход ритниците. Когато стигнах на улицата, запалих цигара. Бих дал какво ли не, за да бъда насред някоя пустиня или на скала срещу морето сам, щях да мога да изплача яростта и отчаянието си. Какво се случваше с мен? Аз полудявах, все по-малко успявах да владея нещата и като се има предвид нивото, до което бях стигнал, в главата и в живота ми беше настанал направо апокалипсис. Грабнах скапания си джиесем от джоба на якето и се вгледах в него втренчено. Сдържах се да не го пръсна в асфалта. Не печелех нито сантим, ако го счупех, нямаше да имам средства да си купя нов. Защо той се е изключил снощи? Защо, Господи? Трябваше да питам Вера в колко часа се е опитала да ми се обади. Тя щеше да ме прати по дяволите, и с основание. С какво право можех да й задам този въпрос, когато тя смята, че съм я изоставил? Все пак трябваше да си припомня какво се беше случило снощи — на нея и на мен. Дори и да не се доверявах повече на инстинкта си от много седмици, сега той ми диктуваше, че има нещо неясно в тази история. Усещах го дълбоко в себе си. Дали нещо ми беше убягнало в някой момент? Аз никога не изключвах телефона си, защото изпитвах страх, примесен с надежда, че тя ще ми се обади. Сутринта, когато открих тъмния екран, си помислих, че батерията ми е паднала, обаче батерията беше напълно заредена. Обзе ме силно безпокойство. Незабавно трябваше да уредя проблема и да разбера на какво мога да разчитам; погледнах за последен път фасадата на сградата ни, после изтичах до мотора си. Трябваше да видя Тристан.

Снощи той прекара вечерта в гарсониерата. Дойде да си изясни как стоят нещата с последните ми договори, дали имам напредък, прехвърли ми също така нови строежи за негова сметка и най-вече дойде, за да прибере чековете от последните ми хонорари. Той ме беше предупредил, че ще работя без пари, и точно това ставаше, защото, щом получех малко мангизи, той прибираше всичко. И аз имах чувството, че дългът ми не намалява. Това ме подлудяваше, обаче нямах избор, трябваше да върна огромния дълг за шоурума. Но сега не ми пукаше за мангизите, които беше прибрал снощи, виждах го в момента, когато се върнах, след като бях изпикал бирата, изпита, за да се ободря след работния си ден. В мое отсъствие той ми беше налял пълна чаша уиски и ми я подаде, усмихнат.

— Вземи, заслужаваш нещо ободряващо след работата, което си отхвърлил!

— Не, благодаря.

Вече внимавах какво пия, не си позволявах повече концентрат, защото не ми се отразяваше добре.

— Хайде, направи си удоволствието.

Аз отстъпих като последния глупак. Не исках да го обидя, отношенията ни бяха доста обтегнати, нежен евфемизъм, за да не кажа леденостудени. Ние се бяхме отдалечили, откакто той контролираше банковата ми сметка, и не споделяхме вече нищо особено, освен чековете ми. Така че трябва да призная, достави ми удоволствие, че той стана пак онзи Тристан от времето, когато се срещнахме. Той изчака да отпия голяма глътка и да се строполя на канапето, за да ми съобщи, че се прибира вкъщи.

— Остани още малко и пийни едно с мен.

— Не тази вечер, трябва да тръгвам. Имам да върша някои неща.

Той тръгна ей така, махвайки ми с ръка хладно и високомерно. Озадачен, допих чашата си и заспах неусетно. Отворих очи сутринта гипсиран, гърбът ме болеше, усещах устата си обложена, а телефонът ми беше изключен.

 

 

Сега разбирах, че нещата, които е имал да върши Тристан, са засягали жена ми и децата ми. Той е знаел, когато тръгваше, че Вера ще се обади за помощ. И наистина ставаше все по-трудно да не мисля, че той ме откъсваше от света и от нея. Иначе защо не ми се обади сутринта, за да ме предупреди за онова, което става в моя дом? Глупавите му съвети — „дай й време, тя има нужда да огледа нещата от дистанция, тя ще се върне, когато ти се възстановиш, бъди търпелив“ — вече започваха да ми играят по нервите от известно време. Сега ги подлагах на съмнение и те ми се представяха в друга светлина. Аз смятам, че имам право да знам, че моята жена е болна и че моите деца имат нужда от мен. Това, че Вера се съмнява в способностите ми да се справям с положението, мога да го приема, като се има предвид онова, което й показвах вече седмици наред. Обаче Тристан ме виждаше, че се пребивам от работа, че се трепя като роб, поемайки всеки строителен обект, дори и най-малките, най-безинтересните, спирах да работя само за да поспя няколко часа през нощта. Той знаеше също така колко страдах от раздялата ни, колко се безпокоях за семейството си. Но всичко това беше валидно само ако той играеше честно с мен. Аз се съмнявах все повече, че е така, иначе защо беше това мълчание, тази прикритост? Не му беше работа да се грижи за моето семейство дори и да го бях помолил да го прави, когато Вера ме напусна. По онова време вече можех само на него да доверя грижата за тях. Но днес, ако исках да съм честен със себе си, повече нямаше да му доверя семейството си. Колкото повече време минаваше, толкова повече ми се струваше, че ме гонят от дома ми — повече той, отколкото Вера. В крайна сметка нямах представа колко време прекарваше той с нея и с децата. Колкото до новините, които се предполагаше, че ми носи, той се измъкваше все повече от въпросите ми. Ето защо бързо бях сгазил лука, отивайки да дебна пред училището, за да зърна децата. Измъчвах се от това, че не съм с тях, че не усещам вече Вера до себе си всеки ден, всяка нощ. Тристан беше издигнал стена между нея и мен. Той правеше така, че да унищожи всички връзки, които ни свързваха досега. Сетих се за думите на Вера: „Цялата нощ бдя над мен.“ Бил е с нея в стаята ни, може би дори в леглото ни, сигурно я е докосвал, слагал е мръсните си ръце на измамник върху тялото й под предлог, че се грижи за нея. Той се интересуваше от жена ми, той я желаеше. А аз като някой глупак му разчиствах пътя. От колко време ми връзваше той тенекия, уверявайки ме, че прави всичко възможно, за да ми помогне да се сдобрим с нея? И от колко време се домогваше до нея?

 

 

Като паркирах пред офисите му, се принудих да овладея нервите си, докато изпуша една цигара, иначе мисля, че едва застанал пред него, щях да му размажа мутрата. Аз трябваше да внимавам, защото Тристан беше изключително интелигентен човек. Ако не грешах, с него всичко беше пресметнато предварително, аз едва сега започвах да го разбирам. Освен ако не ме обземаше параноя. Щом се уверих, че ще мога да запазя спокойствие — поне в началото — се изкачих до неговите помещения. Благоразумно изчаках търпеливо на входа да дойде той да ме вземе, като дишах бавно, стисках и отпусках юмруците си.

Той пристигна зад гърба ми, подлеца.

— Янис! На какво дължа удоволствието да ме посетиш?

Всичко, което той беше — маниерите му, любезностите му — сега ги виждах в друга светлина. Той беше змия хипнотизатор. Как да му се противопоставя?

— Минавах наблизо — съобщих аз, заставайки с лице към него.

Вонята му на лошотия удряше в носа. Прииска ми се да го накарам да си сдъвчи вратовръзката.

— Последвай ме, ще ни бъде по-удобно, като се настаним в кабинета ми.

Когато влязохме в помещението, той седна в луксозния си фотьойл. Макар да останах прав, усетих, че той ме смазва.

— Как се прибра снощи? — го попитах накрая.

— Без проблеми — отговори той, гледайки ме право в очите.

Той знаеше, че аз знам.

— Добре спа значи?

Той се усмихна иронично. Искаше да се забавлява. Аз се насилвах да дишам спокойно.

— Имал съм и по-приятни нощи, но тази беше особено интересна.

Аз изпуках с пръсти, свити в юмруци.

— Янис, ако си минал да ме видиш от учтивост, трябвало е да се въздържиш. Ти не можеш да си позволиш да губиш време за неща, които не те засягат вече. Не забравяй, че твоите приоритети са работата и връщането на дълга ти.

— За това, ако искаш да знаеш всичко, хич не ми пука — изсъсках през зъби.

Той се отпусна по-удобно във фотьойла си. Зад скръстените му ръце можех да различа тъпата му гримаса.

— Ти забравяш нещо. Знаеш ли към кого се обръщаш? Аз те създадох, Янис. Ти ми дължиш всичко. Онова, което претендираш, че си, се дължи на мен. Без мен ти си едно нищо.

Стоварих двете си ръце върху бюрото му.

— Спри да се подиграваш с мен, сега играем с открити карти!

Той избухна в смях, отмятайки главата си назад.

— Бедни ми, Янис! Ти си само един боклук! Идваш прекалено късно, ти вече не съществуваш, твоят живот ми принадлежи.

— Какво искаш да кажеш? Какво искаш в крайна сметка?

Той разтърка брадичката си.

— Току-що ти отговорих… Вера е права, наистина малко бавно загряваш за някои неща. Ти ми хареса още щом се срещнахме. Изпитах желание да рискувам. Още от първия път, в който те видях, искам онова, което имаш ти. Искам твоя живот, твоето място, твоите деца и твоята жена…

Той направи пауза. Ужасът от думите му ме накара да онемея. Усмивката му стана по-широка.

— Твоят живот… Твоята жена… Тя е почти моя сега без една дребна подробност…

Мръсник! Кръвта ми се смрази, аз се хвърлих върху него, хванах го за яката, измъквайки го от тъпия му фотьойл, и го залепих грубо за стената. Той не се смути, не се помъчи да се защити, аз го стиснах с помощта на вратовръзката му. Лицата ни се докоснаха, бях побеснял от яд, той запази отвратителната си гримаса на устните, гледайки ме право в очите, сигурен в себе си.

— Тя никога няма да бъде твоя! Не я докосвай! Забранявам ти да се доближаваш до нея!

— Грешката е твоя, Янис, не биваше да чукаш жена си под моя покрив и да оставяш вратите открехнати. Вера не ме възбуждаше особено в началото, но признавам, че докато ви наблюдавах, си представях някои неща, които бих могъл да направя с нея. Можех да се възползвам през последната нощ, но болна тя не ме интересува. Искам да знае, че аз съм този, който я обладава в твоето легло, на твоето място.

— Млъкни! — изкрещях.

Ударих го отново в стената и стиснах още повече хватката си. За пръв път в живота си ми се прииска да убия някого. Той се помъчи да си поеме малко въздух, но намери начин да се усмихне.

— Янис, сега ще проявиш разум, много разуми ще ме пуснеш.

— Ще те пречукам!

— Не, нищо няма да направиш. Защото ако ме докоснеш, ще подам жалба, имам много добри адвокати, които ще си доставят удоволствието да те вкарат в пандиза. Аз ще остана главният инвеститор, чиито пари ти пропиля и от когото си пожелал да се отървеш. Някой ще трябва да плати вместо теб и Вера с децата ще свършат на улицата.

Той беше предвидил всичко и щеше да стигне до края, това беше сигурно. Бях паднал в капана на един откачен. Не бях преценил добре с кого си имам работа.

— Янис, ако обичаш, бъди разумен по изключение.

Аз извиках от ярост, удряйки с всички сили стената на сантиметър от лицето му. После го бутнах за последен път, преди да го пусна. Отстъпих, без да го изпускам от очи, със стиснати юмруци, той ме погледна пренебрежително, изтръсквайки костюма си, сякаш го бях изцапал. После се отправи към бюрото си, грабна телефона и докато оправяше вратовръзката, се обади на рецепцията, за да ни сервират кафе, сякаш нищо не се беше случило. Докато той си свиркаше, аз, който потрепвах заради силния прилив на адреналин, мълчах с тяло и поглед обърнати към прозореца. Ако си отворех устата, щях да се издрайфам. Някой сервира кафетата. Когато отново останахме сами, аз се обърнах към него, той седеше на бюрото си спокоен, всемогъщ, смазващо самодоволен. Ако не бях преживял последните пет минути, щях да си помисля, че всичко е както преди. Щях да си помисля, че се намирам пред онзи, който повярва в мен, онзи, на когото аз се доверих, на когото поверих семейството си.

— Може би ще предпочетеш нещо по-силно? — намекна той невъзмутимо.

— Млъквай! — изсъсках.

Бях притиснат, с вързани ръце и крака.

— Искам да уточня нещо с твое позволение — подигра се той. — Кой те предупреди за миналата нощ? Вера? Това би ме учудило. Тази сутрин, когато тръгнах от къщата, за да заведа децата на училище, тя… впрочем, много е сладък ритуалът, с който ви придружава до асансьора. Скоро тя ще ми каже, че чува моята музика в главата си.

Дишането ми се учести, а очите ми се насълзиха от ярост. Той знаеше всичко за нас, беше шпионирал всичко — думите ни, личното ни пространство. Аз му бях дал достъп до всичко.

— Никога — процедих през зъби.

— Извини ме, отклоних се. Та значи тази сутрин тя ми каза, че не иска нито да те види, нито дори да чуе гласа ти. Доста съм любопитен да науча как разбра.

— Училището, от училището ми се обадиха. За тях аз все още съм техният баща.

— Твоят телефон работи ли отново?

— Ти ли го изключи?

— Ако беше чул отчаяното съобщение на Вера, кълна ти се, това ми скъса сърцето.

— Спри! — изкрещях аз, пристъпвайки напред, готов отново да го блъсна.

— О, внимавай, Янис! Не мисли, че тъй като не ме удари, на мен не ми се иска ужасно много да те унищожа и да навредя на Вера.

— Какво повече можеш да ми направиш? — отвърнах му аз, засмивайки се тъжно и зло.

Какво можеше да бъде по-лошо?

— Много е просто, Янис. Докато ти си оставаш на новото си място, встрани, аз продължавам да те прикривам за дълговете ти. Ако направиш и най-дребното неуместно нещо, ако се опиташ да кажеш и дума на Вера или да настроиш децата срещу мен, се обаждам в банката и се оттеглям. А ти сигурно изобщо не си осъзнал, когато подписваше документите, че Вера отговаря солидарно с теб за твоите дългове, тоест че ако банкерите пожелаят да им бъде платено, те ще могат да конфискуват заплатата й, тя повече няма да може да плаща дълга по жилищния ви заем, нито да храни децата ви, оставям те да си представиш слизането в ада.

Бракът ни с Вера беше при режим на съпружеска общност. Ама как можех да бъда толкова тъп?

— Ти си въплъщение на дявола.

— Оказваш ми прекалено голяма чест… а и, знаеш ли, Янис, ако ти не беше се отбил от правия път с всички тези разходи за шоурума, нямаше да стигнем дотук… във всеки случай, не още…

Той стана, заобиколи бюрото си и се приближи до мен.

— Добре… Мисля, че ти имаш работа. Парите няма да се съберат сами. А аз от своя страна трябва да отхвърля работа, защото ще ходя да взимам децата от училището следобеда.

— Спри!

— Хайде, ще проявя малко благоволение към теб. Искаш ли да се позанимаваш малко с тях през следващите дни?

— Не чаках ти да ми разрешиш. От утре аз поемам училището, Вера е предупредена.

Той смръщи вежди, после се усмихна.

— Много добре, да си поиграем още малко. Ще си организираме малко състезание само за мъже, но да знаеш, аз имам доста голяма преднина пред теб. Толкова беше лесно! Между нас казано, Янис, ти надхвърли очакванията ми. Представата на Вера за мъжа й е толкова жалка. А освен това така ще избегнем децата да се депресират прекалено много по твоя вина. Но знаеш ли, това няма да промени кой знае какво. Жоаким е много ядосан. И представи си, че щом ме види, Виолет ми вика „татко“.

Аз пристъпих към него, стискайки юмрук. Той вдигна ръка.

— Внимавай, не забравяй какво ти казах. Не прави нищо, което да ме подразни, разбра ли?

Очите му просветнаха подигравателно.

— Малкият ни разговор си остава между нас, нали? Ти вече толкова много лъга Вера… малко повече, малко по-малко…

Аз трябваше да изляза от там, имах желание да го ударя, и още, и още, за да затворя голямата му уста на откачалка, за да изтръгна яростта си, отвращението си. Той беше откраднал живота ни и ако не исках положението да заприлича още повече на катастрофа, трябваше да присъствам като зрител на края на нашето семейство.

— Приятен ден — ми каза той в момента, когато отварях вратата.

Аз я затръшнах в отговор, това беше нищо и никакво и беше доста жалко, но само това ми беше позволено. До този момент не мислех, че адът съществува, но се лъжех и горях в пламъците му.

Никога не бих си представил, че може да съществува човек като него. Той искаше моя живот. Това какво означаваше? Кой бях аз в крайна сметка? Нормален женен пич, глава на семейство, с доста обикновена работа, насред кризата на средната възраст. Защо аз? Защо ние? Той месеци наред ни беше ровил в мозъка. Аз нямах право да се защитя, да се боря, за да задържа, да спася и да защитя семейството си от този психопат, когото сам пуснах у нас. Ако той беше нормален, за какъвто го мислех само допреди няколко дни, допреди няколко часа дори, щях да се бия с него като с равен, за да запазя жена си, за да остана баща на децата си, но той ме беше обградил от всички страни. Всичко беше предвидено, скроено още от началото. Аз не можех нищо да направя, трябваше да бездействам и да оставя Вера и децата да бъдат погълнати от него. Дори не беше възможно да кажа на Вера, че трябва да внимава, защото тя щеше да ме помисли за смахнат, без да се брои, че тя може би вече беше изцяло под влиянието му, щеше да затвори напълно вратата на къщата и аз повече нямаше да мога да наблюдавам какво става там. Обзе ме униние, бях гроги. Какво друго ми оставаше, освен да се скрия в гарсониерата и да чакам да се събудя от този кошмар? Можех да пия, за да забравя, за да ме забравят. Тристан чакаше само това, аз знаех, че ме наблюдава през прозореца на кабинета си и сигурно ликува. Отказвах да го оставя да спечели толкова лесно. Нямах никаква представа как да подхвана нещата, но нямаше да го улесня.

 

 

На другата сутрин точно в осем и петнайсет почуках на вратата вкъщи. Чух гласовете на децата, което ме накара да се усмихна за пръв път от много отдавна и ме изпълни със страхотен прилив на енергия — изобщо не бях мигнал през нощта, блъскайки си главата, за да открия по какъв начин да се изплъзна от бдителността на Тристан и от диктата му върху живота ни. Не получих просветление, но взех едно решение: да накарам Вера да разбере, че трябва да внимава с него. Толкова по-зле за риска, който ме дебнеше. Не можех да я оставя да се изложи най-непредпазливо на опасност, без да я предупредя. Тя трябваше да знае, че онзи, който смята да я докопа с мръсните си лапи, е боклук. Аз трябваше на всяка цена да я защитя, не можех повече да изневерявам на ролята си. Тя ми отвори и вече беше облечена, готова да тръгва за училище. Още изглеждаше зле и сякаш беше учудена, че ме намира там. Всеки път, когато я виждах откакто ме беше напуснала, трябваше да се сдържам, за да не я докосна, да не отместя назад кичура коса на челото, да не я прегърна. Задавайки си винаги натрапчивия въпрос дали ме обича още.

— Здрасти — казах.

— Ти дойде…

— Да…

Аз успях да задържа погледа й за няколко секунди и усетих, че е смутена. Но тя развали магията, извръщайки глава.

— Те са готови.

— Тате! — изкрещяха Ернест и Виолет.

Не бяха ме забравили напълно. Те скочиха върху мен, аз ги повдигнах и ги притиснах силно към себе си, вдъхвайки миризмата им. Отворих очи след няколко секунди и погледът ми срещна очите на Жоаким, умоляващи, изпълнени с тъга. Аз смръщих вежди и пуснах двете си по-малки деца, за да пристъпя напред към него.

— Миличък Жожо, какво не е наред?

Той се намръщи.

— Ще закъснеем за училище.

Той сложи ученическата чанта на гърба си, целуна Вера и излезе да натисне бутона на асансьора. Аз се обърнах към нея:

— Какво става?

Тя поклати глава разочарована.

— Ти как мислиш? Той не знае вече къде се намира, ние къде се намираме.

Тя въздъхна, усмихвайки се едва забележимо.

— Извинявай, не исках да те нападам още от сутринта.

— Не се безпокой за мен.

— В колко часа се прибираме вкъщи? — попита Ернест, промъквайки се между нея и мен.

Аз погледнах Вера въпросително.

— След занималнята — му отговори тя, преди да се обърне отново към мен. — Вчера Тристан настоя да ги прибере по-рано и ги разходи. Но мисля ти си съгласен с мен, че няма да променяме навиците си, те и така вече са достатъчно объркани. И във всички случаи, когато аз тръгна отново на работа, те ще посещават занималнята.

Толкова се съмнявах в себе си и в усещанията си, че не бях уверен дали — да или не — бях установил, че тя изпитва раздразнение по отношение на Тристан. Дали и тя започваше да проглежда?

— Той няма право да взима решения относно нашите деца. Разчитай на мен да ти ги доведа.

— Не, аз ще го направя.

— Вера, ти си болна и когато си болна, аз ходя да ги взимам от училище, знаеш го добре, винаги сме правили така. Хайде, деца, тръгваме!

Ернест и Виолет ме хванаха за ръцете, за да ме заведат до асансьора.

— Янис! — извика ме Вера.

Аз я погледнах през рамо, порази ме колко беше крехка.

— Благодаря — прошепна тя. — До довечера, деца.

— Довиждане, мамо.

Тя затвори входната врата, без да ми остави време да й кажа нещо. По пътя до училището Виолет бърбореше, увиснала на мен, Ернест тичаше насам-натам, а Жоаким не отвори уста. Когато стигнахме пред училищната ограда, той вдигна към мен тъжното си лице. Аз оставих Виолет на земята и клекнах на нивото на сина си.

— Искаш ли да ми кажеш или да ме помолиш за нещо?

— Ти ли ще дойдеш довечера?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Разбира се, тук съм.

— Няма ли да дойде Тристан? Обещаваш ли наистина?

Паниката в гласа му беше осезаема.

— Има ли проблем с него?

Той избегна погледа ми.

— Жожо? Отговори ми.

— Извинявай, тате, аз не биваше да му се обаждам по телефона, когато мама се разболя, но прекалено много се уплашихме.

— Добре си направил. Не бива да се упрекваш, аз съм виновен за всичко. Това ли те тревожи или има нещо друго?

Той изрита празното пространство.

— Той прекалено често е у нас. Не ми харесва как се държи с мама, странен е, а и…

— Какво?

— Той иска да ме принуди да започна да ходя пак на уроци по тромбон. Говори ми за това вчера след училище и иска да ми купи нов инструмент.

Тристан се стараеше да ми открадне всичко, безумието му не знаеше граници. Юмруците ме засърбяха отново, той започваше да атакува децата.

— А ти наистина ли не искаш повече да ходиш?

— Напротив, но с теб, не с него. Искам да се върнеш вкъщи, тате. И всичко да бъде както преди, когато ти работеше с Люк.

Големите му сини очи се насълзиха. Аз го прегърнах.

— Аз ще уредя нещата, момчето ми, извинявай…

Откъснах го от себе си и го хванах за раменете, гледайки го право в очите.

— Мама знае ли за тромбона?

— Не.

— Ако Тристан иска да те заведе на музикалните занимания, иди.

— Не искам!

— За момента е важно да правиш онова, което той казва.

— Той лош ли е всъщност?

Нямаше нужда да му отговарям.

— Аз ще ти помогна, тате.

— Ти най-вече се грижи за себе си, за брат си и сестра си. Хайде да не закъснееш, до довечера.

Целунах трите си деца и ги пуснах да изприпкат към училището, без да ги изпускам от поглед, докато те не се скриха.

 

 

Вечерта използвах ключовете си, за да отворя вратата на апартамента, стар рефлекс, явно бързо си връщах навиците. В замяна на това пуснах децата да се втурнат като вихър във всекидневната, оставайки на прага.

— Мамо!

— Добър вечер, съкровищата ми! Добре ли беше в училището?

— Да!

Те започнаха да й разказват как е минал денят им, а аз, останал назад, се захранвах с техните гласове и с нейния нежен глас, когато тя им говореше, когато се смееше с тях на някоя случка от междучасието. Действително не можех да отстъпя моя живот на този боклук. Той замърсяваше всичко, той щеше да ги съсипе, да ги подчини на волята си.

— Къде е татко? — попита ги тя.

Този кратичък въпрос накара сърцето мида забие по-бързо.

— Тук съм — й отговорих аз, пристъпвайки няколко крачки напред.

Тя дойде при мен усмихната.

— Добре им се отразява да те виждат.

— На мен също.

— Как беше денят ти?

— Без капчица свободно време, но по-скоро добър.

— Имаш ли обекти в момента?

— Разбира се, имам няколко текущи и други в процес на подготовка или преговори за подписване на договор. Изобщо не съм спирал да работя.

— Вярно?

— Ти наистина ли се съмняваше в това?

Ръцете й се разтрепериха, тя ги сплете нервно, после наведе глава.

— Извини ме.

— Ако някой трябва да се извинява, това съм аз и винаги ще бъда аз до края на живота си.

Тя ме погледна втренчено с блеснали очи.

— В кой момент спряхме да си говорим, Янис?

— Само ако знаех…

Ние въздъхнахме едновременно.

— Добре — овладя се тя. — Децата трябва да си вземат душ.

— Ще им кажа „довиждане“.

Тя отстъпи, за да ме пусне да мина. Прегърнах ги, дори и Жоаким.

— До утре, бъдете послушни.

Вера ме изпрати до вратата. Тя още беше вътре, докато аз бях вече пред вратата. Умирах от желание да я целуна, тя едва доловимо пристъпи към мен, но после размисли.

— Приятна вечер — каза.

— Пази се.

— Тук не може да ми се случи кой знае какво — ме увери тя леко усмихната.

Прокарах ръка по лицето и през косата си.

— Сериозен съм, Вера… Ти ще ме помислиш за смахнат, но…

— Какво е това?

Тя хвана ръката ми и я огледа. Пръстите й опипаха нежно пострадалите ми стави; аз си бях разранил кожата предния ден, удряйки стената в кабинета на Тристан и асансьора в сградата.

— Янис, бил ли си се?

Харесваше ми, когато тя ми говореше като на децата, след като бяха направили някоя глупост. Не можах да се сдържа да не се усмихна.

— Със стени.

Виждах само нейната ръка, която галеше моята. От седмици не бяхме се докосвали. Този толкова лек допир беше доказателството, че между нас винаги щеше да има нещо дори и да се опитват да ни разделят.

— Стени къде или по-скоро чии?

Какво да й отговоря?

— Сещам се за нещичко в тази връзка — започна тя отново. — Аз съм виновна. Не биваше да ти казвам вчера, че Тристан се грижи по-добре за нас от теб, това не е вярно. Бях ядосана, исках да ти причиня болка, съжалявам за това. Не се карай с него заради мен. За нещастие ние зависим от неговата щедрост.

— Не, за нищо не си виновна. Ти си съвършена, Вера.

Не издържах, това беше по-силно от мен, прегърнах я, тя се сви до гърдите ми, аз зарових лице в косата й.

— Мамо!

Тя въздъхна, после се отдели от мен. Аз отново почувствах празнота, защото тя не беше до мен, и започнах да се страхувам още повече.

— Трябва да вървя.

— Моля те само да се пазиш. Не се доверявай на Тристан, ако обичаш.

— Не се безпокой за това, аз съм голямо момиче, знам как да се защитя и при всички случай не виждам какво би могъл да ми стори той.

— Но…

— Не се прави на ревнив…

Тя отстъпи още малко, започна да затваря вратата, усмихвайки ми се леко.

— На мен също ми се отразява добре това, че те виждам. Струва ми се, че те преоткривам. До утре.

Тя затвори вратата. Трябваше да ми стане по-леко, вече знаех, че Вера не ме изключва от живота си. Тя дори може би беше готова да открехне вратата, няма значение колко време щеше да отнеме това, при положение че някой ден можем да се съберем. Но се намирахме в сложно положение. Ако Тристан се опиташе да я съблазни, откъде да знам дали тя нямаше да се поддаде? Заплахата витаеше все повече из въздуха. Осъзнах го още по-ясно, когато телефонът ми иззвъня, щом излязох на улицата. Той.

— Чаках съвсем малко.^[1] Ти се забави доста.

Аз се огледах във всички посоки обезумял.

— Къде си?

— Няма нужда да знаеш тази подробност. Сега ще бъдеш така любезен да се прибереш в гарсониерата. И през ум не бива да ти мине да се върнеш. Ще те проследя, за да съм сигурен, че няма да си промениш мнението.

Той затвори. И ме проследи.

 

 

На другата сутрин Вера не се задържа с мен на прага на вратата, децата ме чакаха в антрето, готови за тръгване. Тя ми се усмихна, после се затвори в нашия, в нейния дом. По пътя за училище Жоаким ми прошепна на ухото, че Тристан й се е обадил по телефона вечерта, но не дошъл. Още един ден и една нощ бяха спечелени. Полудявах, като не знаех какво си говорят. След като оставих децата, не си позволих да губя време, трябваше да пресека Париж, да извървя пак пътя, по който бях минавал почти десет години сутрин и вечер, като понякога се радвах, понякога ме мързеше. Но никога със свит стомах както днес. Единственият ми шанс да открия някакво решение беше да се обърна за съвет към Люк, при условие че той ме пуснеше да вляза в кабинета му. След скандалното ми напускане това не беше сигурно. Във всеки случай аз вече нямах нищо за губене. Ако успеех, първо щях да му поднеса извиненията си. Щях да забравя гордостта си — колкото ми беше останала, ако го бях послушал, ако не бях се направил на капризно хлапе преди шест месеца, ние нямаше да стигнем дотук, аз нямаше да стигна дотук. Всичките му предсказания за жалост се бяха оказали основателни; скептицизмът му по отношение на Тристан, провалът ми по всички правила, безотговорността ми, прекалено големите за мен проекти, злочестията на Вера и децата. През целия път проверявах дали Тристан не ме следи. Ако ме видеше заедно с Люк, той безспорно щеше да започне военните действия. Когато доближих, нарочно оставих мотора си на поне стотина метра от кантората — от съображения за сигурност и за да изпуша една цигара, та да почерпя от нея малко смелост. Постоях няколко секунди пред витрината, за да огледам вътре, нищо не се беше променило, само дето друг беше заел мястото ми — дребен младеж с приятно лице, според онова, което можех да видя от там. Ако не бях в това положение, щеше да ме напуши смях, като го видях как се мъчи да говори широко усмихнат на Люк, който стоеше намусен както обикновено. Горкият момък, той наистина беше заел моето място. Тази сцена, без изобщо да предизвика у мен желание, нито пък и най-малкото съжаление или ревност, ми потвърди, че няма да се върна там за нищо на света, аз може и да се бях провалил, но ми харесваше да бъда независим. Раздвижих врата си, докато изпука, въздъхнах дълбоко и бутнах най-накрая вратата.

— Добър ден — се задоволих да кажа, без да свалям поглед от Люк, който беше наведен над чертожната си маса.

Той спря да драска с молив, остана невъзмутим няколко секунди и вдигна бавно лицето си, за да впери поглед в мен.

— Добър ден! — поздрави гръмогласно малкият новак. — Какво мога да направя за вас?

— Жером, остави — заповяда Люк. — За мен е.

— Сигурен ли сте? Защото аз мога да се погрижа за него.

Зет ми стана и се приближи до мен, следван по петите от своя падауан^[2]. Ние с Люк си стиснахме ръцете. После той вдигна очи към небето, усещайки как служителят му се пали зад него.

— Жером, представям ти Янис.

Дребният младеж ококори очи.

— Вие сте онзи Янис?

— Защото няколко ли има? — отвърнах аз.

— Видях сградата ви, направили сте нещо необикновено.

— Ъхъ… благодаря — му отговорих аз по-сдържано, отколкото бих искал.

— Върви да работиш — нареди му Люк, който беше забелязал промяната в поведението ми.

Обиден и без съмнение разочарован, че му подрязаха крилцата — щеше да се наложи да свикне — Жером тръгна към бюрото си. Люк се обърна към мен:

— Честно казано, наистина съм изненадан да те видя тук, не мислех, че това ще се случи някой ден.

— Приятно или неприятно си изненадан?

— Ти ми кажи.

— Трудно ли ще бъде да си поговорим, без да има наоколо наострени уши? — му казах, обръщайки му внимание на ставащото.

Той погледна към Жером.

— Не искам да те безпокоя — продължих. — Можем да обядваме заедно, ако ти е удобно.

— Дай ми две минути, Янис.

Той се запъти към кабинета си, взе си палтото и тръгна към мен, обръщайки се към Жером:

— Пази дюкяна, до по-късно.

Без да му остави време да отговори, той отвори вратата и ми направи знак да го последвам. Пресече улицата и влезе в кафенето отсреща. Поръча две кафета на бара и отиде да седне на една малко по-странична маса край витрината, за да наблюдава кантората. Спогледахме се мълчаливо. За няколко месеца Люк беше остарял, но това му отиваше много, слепоочията му все повече посивяваха, обаче лицето му беше по-открито, което не можеше да не бъде забелязано и той изглеждаше по-отпуснат, по-ведър. Какво ли мислеше за мен? Сигурно не беше нещо кой знае колко блестящо… От време на време смръщваше вежди, задаваше си въпроси, нямаше да бъде разочарован. Сервитьорът донесе чашите ни.

— Знам, че това е малко закъсняло — започнах аз. — Но искам да се извиня за начина, по който се държах, когато напуснах. Бях изключително неблагодарен към теб и напълно лишен от професионална съвест, често мисля за това, повярвай ми, съжалявам. Не, всъщност се срамувам от поведението си.

Той въздъхна и се отпусна в стола си.

— Благодаря, трогнат съм, че ми го казваш. Но и аз не бях безгрешен към теб, Янис. Като мина време, разбрах, че не постъпих добре, направих се на голям началник с теб… Ако пък съм очаквал това… — Той хвърли поглед навън и въздъхна, преди да ме погледне отново. — И после, ако искам да съм честен, не възприех добре, че ти се привързваш към Тристан, възприех го като предателство. Егото ми пострада. С Вера станахте недостъпни, вие вече говорехте само за него, мисля дори, че не го осъзнавахте. Шарлот преживя същото като мен… Но какво пък, това сега е зад нас, ти преуспяваш и…

— Спри, Люк! Високо ценя твоето разкаяние, но ти грешиш напълно.

— А? — възкликна той, отваряйки широко очи.

Аз поех дълбоко въздух.

— Бях прекалено благодарна публика, а ти беше прав от началото. Съвършената външност, мнимата доброжелателност на Тристан прикриват един опасен човек. Аз не знам как, но той ни проми мозъците и на двамата с Вера.

Люк побледня и противно на онова, което бих могъл да си представя, не ми се стори зарадван, че е бил прав. Той изглеждаше все по-разтревожен.

— И като капак на всичко, аз провалих плачевно проекта за шоурума.

Той смръщи вежди и тялото му се напрегна.

— Има дефекти?

— Не, стабилен е.

— Дори и остъкления ти таван? Защото той е наистина впечатляващ.

— Да, дори той, той също е стабилен. Не, истинският проблем са парите, които струваше всичко това, аз похарчих прекалено много. Ти беше прав от началото, това беше прекалено голямо, прекалено скъпо, аз не издържах, въодушевих се и не бях в състояние да спра. Заплетох се, подтикван от Тристан, който не спираше да ми говори да се отпусна, да не се ограничавам, да гледам в по-едър мащаб… В последна сметка аз имам огромни дългове, равняващи се на половината от цената на строителния обект. Положението ми е много лошо.

Той се намръщи.

— Люк, не се безпокой, не съм дошъл да искам от теб пари.

Той ме погледна право в очите.

— Не, не това ме безпокои. На кого дължиш парите?

Аз наведох глава.

— На Тристан, така ли? — попита той. — Той ти оказва натиск?

Аз погледнах към него.

— Може да се каже така… Той ме държи. Но не става дума само за пари. Той иска живота ми.

— Какво? — изкрещя той — Какви са тези глупости?

Неминуемо от онова, което му разказах през следващите минути, на привърженик на рационализма като Люк му се изправи косата — той изобщо не можеше да разбере този вид лудост. Аз започнах историята от началото и я приключих с вчерашния ден, когато разбрах, че Тристан следи какво правя. Той пребледня, когато научи, че ние с Вера сме разделени от повече от месец. Направо позеленя, когато чу разказа за последното ми наминаване през кабинета на Тристан, аз не му спестих нито една подробност от воайорството, дори най-гнусните.

— Такова е положението при мен, Люк. Притиснат, задушен, в задънена улица.

Люк рухна назад в стола си, въздишайки и гледайки към улицата през витрината.

— Ужасно съжалявам, че ти досаждам с това, но нямам с кого другиго да поговоря. Ще рискувам прекалено много, ако предупредя Вера за всичко, аз само я помолих да внимава, но тя не бива да променя прекалено поведението си към него…

— Янис! — прекъсна ме той, вдигайки ръка. — Това е прекалено много информация наведнъж. Имам нужда да помисля. Но аз няма да оставя нито теб, нито сестра си съвсем сами в това положение. Разчитай на мен. Каквото и да се е случило между нас, вие сте моето семейство.

— Защо го правиш, Люк? След като аз се държах така с теб, бях готов да ме прогониш.

— Янис, и двамата бяхме егоцентрични тъпанари, неспособни да си поговорят. Ценното в цялата тази история е, че ще ни накара да помъдреем. Нали?

Аз му се усмихнах.

— Имам предчувствието, че нямаме много време, за да реагираме и да намерим решение да ви измъкнем от неговата власт. В противен случай това ще свърши зле.

Аз хванах главата си с ръце, облакътявайки се на масата.

— Винаги съм знаел, че съм тъп, но не до такава степен, наистина. Как можах да се оставя да ме изиграят така и да стигна толкова ниско?

— Всеки би могъл да попадне в капана му.

— Не вярвам — отвърнах. — Не и ти във всеки случай.

— Напротив, всички можем да се оставим да бъдем изиграни, когато ни хвърлят прах в очите.

А той още от първата ни среща зацикли на теб, аз го усетих. Слушаше само теб, не откъсваше поглед от теб. Винаги съм знаел, че е изключително интелигентен човек. Той е хищник и е открил слабото ти място.

Смайваше ме това колко великодушен беше Люк към мен, как ме разбираше и отгоре на всичко изобщо не ме съдеше. Как бях могъл да забравя колко прям човек беше той?

— Добре, като начало, върви да работиш, Янис.

— Прав си. Аз не бива да си променям навиците. Човек никога не знае къде се намира той.

— В гарсониерата ли живееш?

— Да.

— Ще дойда да те видя тази вечер след работа.

— Благодаря… Недей да се набиваш на очи, като идваш, той ме наблюдава.

Люк поклати глава огорчен. После плати кафетата и излязохме.

— Люк, преди да те оставя, искам да те помоля нещо.

Той повдигна вежда.

— Искаш да се върнеш да работиш с мен?

— Не!

— Това поне беше съвсем искрено!

Той се разсмя. Аз се присъединих и ми стана приятно да изпитам пак някакво подобие на предишното ни единомислие. Посочих офисите му.

— Новобранецът ти изглежда тъповат, а!

— Не ми говори, толкова ме уморява!

— Повече от мен?

— Невъзможно! Той поне не работи бос! Сериозно, за какво искаш да ме помолиш?

— Аз ще отида естествено да се срещна с Шарлот, но се страхувам да не ми издере очите.

Той се усмихна развеселен.

— Имах го предвид, Янис, ще й телефонирам незабавно, за да й кажа да се опита да се свърже с Вера. Тичай и се пази, до довечера!

 

 

Когато пристигнах у нас, след като бях прибрал децата от занималнята, бях посрещнат от една засмяна Вера, тя все повече си връщаше нормалния цвят на лицето и беше зарязала одеждите си на възстановяваща се от боледуване, изваждайки отново една от роклите си, които толкова добре й стояха. Както предишния ден, а и сутринта, аз останах назад.

— Ще влезеш ли за малко? — предложи ми тя.

Това не беше разумно, но аз не издържах и реших да забравя, макар и за няколко минути, лешояда, който се навърташе над нас. Най-вече защото нямаше да ги видя два дни заради уикенда. Тя тръгна пред мен към всекидневната, децата се бяха скрили в стаята си, аз ги чувах как се препират кротко. Усещах се доста глупаво застанал прав насред всекидневната си, въртейки очи. Беше странно, чувствах се почти като юноша на първата си среща. Понеже не знаех къде да дяна ръцете си, накрая ги скрих в джобовете си и започнах да се поклащам на пети и пръсти. Стори ми се, че виждам как Вера се усмихва подигравателно, докато сяда на канапето.

— Предложих ти да останеш малко, а не да стоиш прав. Седни или си налей нещо. Има дори студена бира.

Аз се засмях леко, прокарвайки пръсти през косата си, после тръгнах към хладилника.

— Да не ти предлагам една, ако си на антибиотици?

— Янис, антибиотиците кога са ми пречили да пийна бира петък вечер?

Аз я погледнах през рамо, тя стана, дойде при мен в кухнята и се настани на една табуретка. Сервирах й, преди да седна срещу нея.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Много по-добре, започвам да скучая, затворена тук. Мисля да се опитам да изляза малко с децата в неделя.

— Ако имаш нужда от нещо…

— Ще ти кажа…

Тишината се промъкна полека между нас, изобщо не беше неприятно, точно обратното, наблюдавахме се, оглеждахме се, свиквахме отново един с друг. Това ми напомни вечерта, когато се срещнахме. Тя отпи малка глътка, после ме погледна.

— Познай кой ми се обади днес?

— Нямам представа.

— Шарлот.

— Наистина?

Правех се на невинен, макар че вътрешно празнувах. Най-после вече не беше сама.

— И какво?

— И двете бяхме доста спокойни, аз нито се инатих, нито се нервирах заради нея. Тя от своя страна не се опита да ми чете конско. Споразумяхме се по-скоро, че грешките са взаимни. И аз признах, че на нейно място щях да реагирам като нея.

— За какво?

— Тя обича Люк, нормално е да го защитава, както аз те защитих пред тях.

В погледа й просветна насмешлива искра. Аз имах само едно желание — да я прегърна, да я повдигна и да я завъртя около мен и тя щеше да се вкопчи във врата ми… Не бяхме стигнали още дотам.

— Доволна ли си?

— Така мисля… тя ми липсваше…

— Това е добра новина.

Тя се облакъти на бара и сложи лицето си върху ръцете ми, впервайки очи в моите.

— На теб ли го дължа? Сигурна съм.

Аз свих рамене. Това ме издаде.

— Люк добре ли е?

— Така изглежда.

Тя се усмихна откровено, почувствах, че е малко по-щастлива. Но погледът й се натъжи.

— Знаеш ли, откакто съм в болнични, имам време да мисля. И не спирам да се питам как можахме да стигнем дотук? Да изгубим Люк и Шарлот, ти да се оплетеш в работата си, макар че въпреки всичко аз все още съм убедена, че можеше да успееш. Не разбирам как можахме да се разделим ти и аз. Ние, Янис? Сякаш това решение не го взех аз… Мисля пак за всички онези думи, които ти издрънках, обвиних те в чудовищни неща, дори помислих, че ми изневеряваш…

Ха, това беше върхът! Как е могла да си представи тя нещо подобно?

— Какво?

— Всичко ми мина през главата, Янис. Понякога, когато си мисля пак за това лято и за последвалите седмици, ми се струва, че вече не сме били ние самите, и ти, и аз, и точно това ни доведе дотук. И все пак сега ти си си точно ти, онзи, когото винаги съм познавала, може би малко помъдрял, но си си ти. — Тя се усмихна леко, преди да продължи: — Мислиш ли, че някой ден всичко това ще остане зад гърба ни? Че ще се измъкнем от затрудненото положение?

Аз скочих от табуретката си, за да се приближа до нея, тя повдигна лице към мен. Без да се замисля, отместих кичура коса и погалих челото й, тя затвори очи, усмихвайки се.

— Боря се за това, Вера — прошепнах аз. — Не съм намерил още решението, но ти се кълна, че ще ни отърва от…

— Не казвай нищо повече, вярвам ти, само това има значение.

Гледайки ме в очите, тя опря буза в дланта ми. Аз се наведох към нея и докоснах устата й. Тя отговори на загатнатата ми целувка, приближавайки нежно, почти плахо устните си до моите. Ръцете ми се пресегнаха зад гърба й, за да я притисна към себе си и това, че я усетих и докоснах кожата й, ме накара да забравя всичко останало — грижите, дълговете, дяволът, който ни заплашваше. И се поддадох на сдържаното от седмици желание, сдържано още отпреди тя да разкрие грешките ми, тъй като по онова време вече не се чувствах достоен да я доближа. Тази вечер си позволих да я целуна с цялата страст, която гореше в мен, целунах я още по-силно отпреди, защото тя трябваше да усети колко я обичам, целунах я, за да й кажа, че ще се боря. Тя се вкопчи в мен, прокара ръцете си в косата ми, притисна се още по-силно към тялото ми. От тази целувка ми се зави свят, главата ми се замая. Мисля, че никога не се бяхме целували така. После тя откъсна устните си от моите. Лицето й остана до моето, аз отворих очи и открих две големи сълзи по страните й. Изтрих ги и потърках носа си в нейния.

— Не се заблуждавай — прошепна тя. — Всичко е наред, супер дори.

Тя допря глава до гърдите ми, а аз поставих ръка върху косата й, притискайки я още няколко секунди. От съображения за сигурност трябваше да си отида, но това беше последното, което ми се искаше.

— Ще ви оставям, да не прибързваме, това ще бъде страхотно.

— Щом казваш — ми отговори тя, в гласа й се долавяше лек смях.

Тя се отдели от мен и извика децата, без да откъсва очи от мен.

— Татко си тръгва, елате да му кажете „довиждане“.

Те връхлетяха стремглаво, аз едва успях да клекна, за да ги поема.

— Ще те видим ли утре? — пожела да научи Ернест. — Искам да направим една обиколка.

— Ъъъ… не, не мисля, аз…

— Скоро татко ще може да си играе с вас — ни прекъсна Вера.

— Наистина? — попита Жоаким с надежда в гласа. — Ще бъде тук за Коледа?

Прииска ми се да благодаря на сина си за неговото одобрение.

— Надявам се — му отговори тя.

Направих си обиколката за целувките и станах по-решен от когато и да било да ни отърва от Тристан. Вера ме изпрати до входната врата, ръката й докосна моята, аз стиснах пръстите й. Когато стигнах до стълбищната площадка, отново се уплаших невероятно много, че може да й се случи нещо.

— Вера… наистина се пази.

Тя се усмихна.

— Предвид програмата за вечерта няма опасност да ми се случи кой знае какво.

— Какво ще правиш?

— Ще ям паста с децата и ще отида да си легна едновременно с тях.

— Би трябвало всичко да е наред. Изчезвам.

— Добре.

Тя отстъпи навътре в апартамента и затвори вратата с усмивка. Въпреки радостта, която изпитвах, се насилвах да изглеждам мрачен, излизайки от сградата. По целия път до гарсониерата не ми се стори някой да ме следи. Изглежда, главата ми беше малко отнесена, защото когато пристигнах и слязох от мотора, колата на Тристан мина край мен. Поне знаеше, че съм далече от нея и децата и Вера щеше да си бъде в леглото до час. Можех да бъда спокоен и да чакам Люк, без да се безпокоя прекалено много.

 

 

Към девет часа се почука на вратата на гарсониерата. Отваряйки, открих Люк, придружен от Шарлот, която ни изблъска грубо и двамата, за да влезе. Люк вдигна очи към небето и ми подаде бутилка уиски, придружена с прошепнатото „за, когато тя си тръгне“. Подсмихнах се, като едновременно с това си обещах да бъда благоразумен, естествено Люк не можеше да знае, че бях злоупотребявал с бутилката в най-големия разгар на кризата. После се приближих до Шарлот, която обикаляше наоколо.

— Добре де, да, вони на квартира на зарязан тип! — заяви тя.

После застана срещу мен, слагайки ръце на кръста си.

— Сигурно не си си поплювал, за да те зареже тя! Обаче да си помисли, че имаш любовница… Браво!

— Тя ли ти го каза?

— Слушай, Янис! Кретенът трябва наистина да е много добър в промиването на мозъци.

Тя направи няколкото крачки, които ни разделяха, и ме огледа от главата до петите.

— Във всеки случай неприятностите ти се отразяват добре. Не знам, това ти придава някакъв секси, измъчен щрих, заради който изглеждаш още по-красив.

— Шарлот! — изръмжа Люк.

— Ей, добре де, старче!

Тя ми намигна, после се обърна към мен с доверителен тон:

— Ако знаеш колко е властен, обожавам!

Аз избухнах в смях. За моя голяма изненада Шарлот ме прегърна.

— Ще ви измъкнем от това, Янис. Ако знаехме, никога нямаше да се отдръпнем. Мислехме, че постъпваме добре, знаеш ли… Като се сетя за моя скакалец, откачам.

Самочувствието ми се срина отново.

— За всичко съм виновен аз — промърморих, отдалечавайки се от нея.

Разрових по бюрото си и взех пакета с цигари. Запалих една. Когато се обърнах отново към тях, ги видях да клатят глави и двамата, доста се забавляваха, като истински тандем.

— Ами да, пак ги започнах.

— Не ни пука — заяви Шарлот. — Но, Янис, работите ти няма да се оправят, като се самобичуваш. Ако има някой смахнат в тази история, знаем кой е. Добре, оставям ви да работите по мъжки.

Аз смръщих вежди, поглеждайки Люк. Защо да работим?

— Ще ти обясня.

Шарлот се приближи отново до мен и ме целуна сърдечно.

— Исках да видя как изглеждаш. Не е толкова зле, колкото си представях.

Тя ме ощипа по бузата, аз й се усмихнах.

— Остарял си, Янис. Може би ти е било нужно да преживееш това… Сега си по-укрепнал, това се вижда. Ще направя така, че Вера да глътне въздух през този уикенд — неочаквано посещение утре.

А и вашите хлапета ми липсват прекалено много.

— Благодаря, Шарлот, надявам се, че ще ми простиш някой ден.

— Млъкни, Янис.

— Окей — отговорих аз, вдигайки ръце пред себе си, за да се предпазя от нападение.

Тя се обърна като някоя дива, намигна изкусително на Люк и не можа да се сдържи да не го докосне по гърдите с многозначителен жест. Излезе от гарсониерата, затръшвайки вратата.

— Тя не се е успокоила — обърнах аз внимание на зет си.

— Тя не може да се успокои — ми отвърна той видимо много горд от себе си. — И така е много добре.

Невероятно, Люк обичаше Шарлот. Бях щастлив за тях, дори и това да ми изглеждаше съвършено невероятно. Не исках да знам от кога се случваше нещо между тях, главното е, че те все пак се бяха намерили, бих казал, най-после се бяха намерили, колкото и безумно да изглеждаше това.

— Добре, Янис, да пийнем по чашка и да започвам.

— Какво започваш?

— Извади ми цялата папка на шоурума, фактурите, проектосметната документация. После ми приготви всичко, което имаш във връзка със сметките си — отчети, разрешения за тегления, накратко, всичко отнасящо се до банката.

— Защо?

— Преди да потърся начин да ви отърва от Тристан, имам нужда да знам докъде си по отношение на работата и парите. Мога ли да бъда спокоен, че той не ти е взел нито един документ?

— Не, не и доколкото знам. Той контролира всичко, идва да взима чековете, когато ми плащат хонорарите, но офисът ми е тук, не при него. В замяна на това, познаваш ме, аз не съм шампион по подреждането на документи. Започнах да въвеждам някакъв ред, но не ти гарантирам, че ще намеря всичко.

Той избухна в смях. Отправихме се към бара.