Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (15)

14.
Вера

Най-после успях да сложа децата да легнат, а беше девет и половина. Строполих се на канапето, увивайки се с едно одеяло. Откакто Янис не беше тук — три дълги седмици — вечерите бяха ужасни. И като си помисля, че преди се оплаквах още от шест часа! Проблемът не беше сам по себе си в това, че трябваше да се оправям сама с децата. Той се състоеше в тяхната тъга и мъчителна тревога. Всяка вечер трябваше да им обяснявам, да повтарям защо баща им не е вкъщи, не ми достигаха доводи, повече не знаех какво да им кажа, нито как да оправдая отсъствието му. И като капак на всичко вече беше краят на ноември, Коледа наближаваше бързо и въпросът дали ще видят баща си по това време се повтаряше все по-често. Какво можех да им кажа, освен че не знам. В крайна сметка те се чувстваха зле, изискваха много внимание от моя страна, изпиваха цялата ми енергия. Жоаким, непрекъснато затворен като мида в черупката си, вече не се стараеше в училище и правеше всичко възможно, за да настрои брат си и сестра си срещу Янис; Ернест пък непрекъснато изпадаше в гняв, всичко беше повод да крещи, да чупи. Колкото до Виолет, нея не я чувахме, тя не казваше нищо, но всяка нощ се напикаваше в леглото, това я будеше, тя идваше да ме събуди и след като сменях чаршафите й, трябваше да остана да й държа ръката, докато заспи отново, изтощена да се бори срещу съня. Бях убита от умора, нямах повече сили и все пак успявах да поспя едва по няколко кратки часа на нощ. Аз също бях зле. Непрекъснато мислех за Янис, това беше по-силно от мен, безпокоях се за него и той ми липсваше ужасно. Не бях в състояние да живея без него, само оцелявах, правейки така, че да щадя колкото мога повече децата ни. Редовно ме навестяваше образът му такъв какъв го бях видяла за последно — слаб, паднал на земята, нямащ нищо общо с моя Янис, с моя мъж. Точно той ми липсваше толкова, че цялото тяло ме болеше непрекъснато, че не можех да се храня, не можех да спя. За последен път общувах с него на следващия ден, след като направих своето откритие, той беше прекарал част от деня в опити да се свърже с мен на джиесема ми и накрая следобеда беше телефонирал в туристическата агенция.

Аз се оправях криво-ляво с клиентите, продължавайки да треперя, когато Люсил ме повика:

— Обаждане за теб, Янис е, каза ми, че е спешно.

Сигурно я бях погледнала напълно безумно.

— Вера! Вера! Ехо! Мъжът ти е! Ще отговориш ли?

Аз се обърнах към клиентите си, за да се извиня. После с разтреперана ръка вдигнах, обръщайки им гръб.

— Не ми се обаждай тук — прошепнах.

— Искам да те видя, да говоря с теб, моля те!

Умоляващият му глас за малко да ме накара да се огъна.

— Не!

— Пред туристическата агенция съм.

— Какво? — изкрещях и погледнах през витрината.

Действително той беше там в ужасно състояние, в никакъв случай не по-добре от снощи. Аз трябваше да се боря със сълзите, толкова ме заболя, когато го видях. Валеше като из ведро, той беше мокър от главата до петите, от косата му капеше по измъченото лице.

— Вера, не можем да останем така — ми каза той, гледайки ме втренчено. — Ако ти не излезеш, аз влизам.

— Остани навън, идвам.

Затворих, за да обърна отново внимание на клиентите си, поне привидно. Щом те си тръгнаха, аз си навлякох шлифера, извинявайки се пред Люсил. Разтворих си чадъра, преди да прекрача прага на вратата. Янис ходеше напред-назад по тротоара с цигара в уста, без да се помъчи да се подслони. Обзе ме болезнен порив да го защитя, прииска ми се да се хвърля върху него, да го прегърна, за да му кажа, че ще намерим някакво решение и че го обичам въпреки всичко, повече от всичко. Мислех, че съм по-силна, но изправена пред него не представлявах нищо. Само сериозността на положението ми попречи да го направя.

— Не навреди ли достатъчно вече, та искаш отгоре на всичко да направиш така, че да ме изгонят? — просъсках аз.

Борех се срещу болката си с агресивност. Той направи крачка към мен, аз отстъпих.

— Вера, моля те. Чуй ме, обещавам ти, че ще се оправя. Тристан ще ми помогне, той дойде да ме види сутринта.

Помислих си, че ако има наистина някой, на когото може да се разчита, това е Тристан. Въпреки че грешките на Янис му струваха стотици евро, той все още беше готов да го подкрепи.

— Ами добре, тогава? Вземи се в ръце. Какво правиш тук в това окаяно състояние? Не ми пука за твоите обещания. Аз искам доказателства! Докато нещата не се подобрят, не желая да се доближаваш до мен, още по-малко до децата, казах ти го вчера.

Големите му хлътнали сини очи се насълзиха. В крайна сметка Янис се оказа колос на глинени крака.

— Сега се махай — прошепнах аз. — Така е по-добре.

„Все още чувам нашата музика в главата си“ прошепнаха беззвучно устните му. Той отново се опита да пристъпи към мен, протягайки ми ръка, но аз поклатих глава. Той тръгна заднишком, без да сваля очи от мен. Накрая аз се обърнах, за да се скрия в туристическата агенция. Още същата вечер Тристан дойде да вземе от апартамента една пътническа чанта с малко дрехи за Янис. И от този ден пълно мълчание, не бяхме си говорили пак, нито телефонирали, нищо, дори и съобщения нямаше. Той сякаш беше изчезнал. Аз може и да бях инициатор на раздялата ни, но болката, предизвикана от това, че го няма, с всеки изминал ден ставаше все по-силна. Трябваше да положа усилия да се сдържа, за да не изтичам в гарсониерата или да не му се обадя, за да чуя гласа му. Страхът от това какво бих могла да намеря там, ме възпираше.

 

 

Звъненето на джиесема ми ме накара да се приземя. Тристан.

— Здравей! — му казах аз, отговаряйки.

— Добър вечер, Вера, аз съм долу пред вас, мога ли да се кача за пет минути?

— Разбира се.

Тристан минаваше редовно вечер на връщане от работа. Ние се правехме, че не знаем колко заобикаля, за да дойде да се увери, че сме добре. Аз се надигнах от канапето, когато чух асансьора да пристига на нашия етаж, и отидох да отворя вратата, без да вдигам много шум.

— Добре ли си? — ме попита той, влизайки.

— Да — отговорих аз леко усмихната.

— Тате! — извика Виолет от всекидневната.

Раменете ми се отпуснаха, аз затворих очи, въздишайки. Щом чуеше да се отваря входната врата, тя се надяваше, че баща й се е върнал, дотам, че това понякога я събуждаше. Тристан сложи окуражаващо ръка на рамото ми и го стисна — единственият жест, който си позволяваше.

— Аз ще се погрижа.

Измина разстоянието, което го разделяше от дъщеря ми, тя залиташе унесена. Той я повдигна и я притисна до себе си.

— Това съм само аз, малка принцесо. Ти би трябвало да си в леглото.

— Искам татко.

— Татко работи здравата в момента, ти ще го видиш по-късно — успокои я той, галейки косата ми.

— Хайде — намесих се аз. — Връщаме се обратно в леглото.

Тристан ми я подаде, а тя се хвана за мен.

— Налей си нещо за пиене, аз се връщам ей — сега — предложих на моя вечерен гост.

Прекарах следващия четвърт час, седнала до Виолет на леглото й, за да й помогна да заспи отново. Нейната тъга ме измъчваше и усилваше гнева ми срещу Янис. Ако той не беше объркал всичко, нямаше да бъдем в това положение. Децата нямаше да са на път да изгубят всичките си ориентири. Когато се уверих, че тя спи отново непробудно, внимателно излязох от стаята й. Тристан си беше направил кафе и ми беше приготвил билков чай. Аз заех отново мястото си на канапето, а той ми подаде одеялото.

— Трябва да си го изпуснала, като ми отвори вратата.

— Благодаря.

Аз се увих в одеялото, после взех чашата си.

— Тъкмо идвам от гарсониерата — ми съобщи той след няколко минути мълчание.

— И как е той?

Тристан ни служеше за посредник, чрез него аз получавах новини от Янис — не от най-окуражаващите — и обратното. Физиономията на Тристан стана сериозна, което не предсказваше нищо добро.

— Днес нищо не е правил, не е излизал от вкъщи, ако продължава така, ще изгуби всичките договори, до които беше успял да се добере. Вече не знам какво да направя. Полудявам, като не успявам да му помогна.

— Не се упреквай в нищо, ти правиш всичко по силите си… човек може да си помисли, че той няма желание да се измъкне от затрудненото положение. Още ли пие много?

Тристан ме погледна и аз получих отговора си. Дръпнах одеялото върху раменете си, пак тези тръпки.

— Мислиш ли, че ако направя отстъпка с децата, позволявайки му да ги види, това ще му се отрази добре?

— Не съм аз този, който трябва да ти казва какво да правиш…

— Имам нужда от съветите ти, Тристан, ако обичаш… какво би направил на мое място?

Той се намести удобно във фотьойла си.

— Очевидно е, фактът, че не вижда децата, не оправя нещата. В замяна на това аз не знам дали образът, който той ще представи пред момчетата и Виолет, ще им се отрази добре. На теб също впрочем.

— Точно това ме плаши.

Той смръщи вежди, гледайки покрай мен към канапето.

— Какви са тези документи?

Усмихнах се разочаровано.

— О… това… Исках да си направя сметките тази вечер и после, виждаш, в крайна сметка не успях…

— Как се справяш? Имаш ли нужда от нещо?

— Не, абсолютно нищо не ми трябва, Тристан.

Той стана и дойде да седне на ниската масичка срещу мен, аз бях обърнала внимание, че от известно време той не беше толкова превзет, беше по-естествен. Това му отиваше много.

— Вера, какво ще правиш за коледните подаръци на децата? Знам, че мислиш за тях и това те безпокои. Позволи ми да ти помогна, мога да ти дам назаем…

Накарах го да млъкне, вдигайки ръка.

— И дума да не става! Дължим ти вече достатъчно пари.

— Янис ми дължи, не ти.

— Благодаря ти, но се справям.

Лесно беше да се каже. Преди цялата тази бъркотия моята заплата служеше за покриване на месечната вноска по заема за закупуване на жилище плюс някои дребни екстри. Днес тя трябваше да стигне за всичко останало. Неминуемо се получи грешка в разпределението на ролите. Скоро, за да пазарувам — без да говорим за коша на Дядо Коледа, ако не исках да утежнявам и така огромния дефицит, щеше да се наложи да се реша да бръкна в касичката ми за рождените дни на Янис и брака ни. Във всички случаи изобщо не можех да си представя докъде ще сме го докарали след година.

— Рядко съм срещал толкова горда жена като теб — ми каза Тристан с обичайната си гримаса.

Бях се научила да разбирам тази усмивка, която означаваше, че Тристан ми правеше комплимент и че аз едновременно с това го разсмивах.

— Правя каквото мога.

Той ме изгледа.

— Безпокоя се за теб, изглеждаш много уморена.

— Спя малко, но не е страшно. Всичко ще бъде наред…

— Ще те оставя да спиш — ми каза той, ставайки. — Не мърдай, знам пътя.

Той се приближи до мен и ме целуна по бузата. Янис не правеше вече дори това…

— Лека нощ, Вера.

— Благодаря, че намина.

Наблюдавах го как излиза от апартамента. Колкото повече Янис отслабваше, толкова по-силен ми се струваше, че става Тристан. Което изглеждаше невероятно едва допреди няколко седмици. Но преди Янис заемаше толкова голяма част от пространството. Кой би могъл да се изправи срещу него, когато ставаше дума за сила, преди той да се превърне в някой друг?

Миговете, прекарани в компанията на Тристан, ми се отразяваха добре, макар да говорехме почти изключително за Янис и за положението, в което се намирахме. Но погледът му — начинът, по който гледаше той на нещата — ме успокояваше. Дори и да не исках нищо особено от него, никаква помощ — отказвах да го правя — благодарение на него не бях толкова самотна. Ако си беше тръгнал, ако ме беше изоставил, щях да се почувствам ужасно зле. Нито веднъж не изпитах желание да се обадя на Люк или на Шарлот.

 

 

Следващата вечер си тръгнах със закъснение от работа и като капак на всичко влакчето на метрото остана заклещено цял четвърт час в един тунел. Едва излязла от спирката, аз спринтирах, което не беше наистина препоръчително за моя вече доста отслабнал организъм. Когато пристигнах пред училището, забелязах последните закъснели да си отиват, отново ускорих крачка и си помислих, че ще припадна пред вратата. Отговорничката за занималнята ме погледна слисана.

— Ами, децата вече тръгнаха, подраниха като никога — ми съобщи тя.

Ако всичко беше както обикновено, забележката й за закъсненията ми щеше да ме накара да изляза от кожата си. Но при нас не всичко беше както обикновено. Изведнъж ми стана пак студено и аз се свих.

— Къде са те? — изпаднах в паника. — С кого тръгнаха?

Тя изглеждаше така, сякаш ме мисли за луда.

— С баща им, защо?

Точно от този отговор се опасявах. Защо е дошъл? Къде ги е завел? Аз се обърнах и с последни сили затичах отново. Провирах се между минувачите, блъсках ги, като им казвах да се разкарат. Страхът ми беше необоснован, знаех го, защото Янис може и да се беше променил, но не дотам, че да замъкне децата незнайно къде и без да ме предупреди. Децата бяха единственото, което ми беше останало от стария ни живот, те ми напомняха, че ние бяхме щастливи — те бяха плод на прекомерната ни любов. Те бяха единствената ми причина да ставам сутрин, откакто всичко излезе от контрол. Единственият момент, в който ми се струваше, че дишам по-леко, беше вечер, когато ги прибирах в края на учебните занятия и ние си разказвахме как е минал денят на всеки от нас — това беше кратката почивка сред безпорядъка. Това разстояние беше като безмитна зона. И Янис ми беше откраднал това абсолютно необходимо ми поемане на въздух. Когато пристигнах пред асансьора, аз с настървение започнах да натискам непрекъснато бутона за повикване, дори и да знаех добре, че така няма да го накарам да дойде по-бързо. Влязох с трясък в апартамента и пристъпих във всекидневната, след като затръшнах вратата. Незабавно чух бърборенето на Виолет, която разказваше за живота си на седналия на канапето Янис. Само тя проявяваше някаква радост. Беше в обятията му и се опитваше да го задуши, толкова го стискаше. Жоаким и Ернест — без съмнение заплашен с наказателни мерки от големия си брат, се мусеха в своя ъгъл. Когато вдигна глава към мен, Янис дори не се опита да се усмихне. Той изглеждаше по-скоро гузен, сякаш заловен на местопрестъплението. Беше отслабнал. Беше неузнаваем с необичайната едва набола брада, която скриваше изпитото му лице, и видът му беше ужасен. От него се излъчваше такова впечатление за запуснатост, та ми се прииска да му изкрещя, че трябва да се бори, да се вземе в ръце. Обаче въпреки състоянието му пред очите ми беше някакво подобие на онова, което представляваше семейството ни преди: родители и деца в дома си, след като е свършило училището. Жоаким и Ернест дойдоха да се притиснат към мен, Жоаким отпред, сякаш, за да ме защити, а Ернест в полите ми, за да се защити.

— Мамо! — извика Виолет. — Видя ли? Татко се върна! Това е толкова хубаво.

Не бях в състояние да отговоря.

— Добър ден, Вера — ми каза Янис плахо.

— Деца, изчезвайте в стаите си, идвам след пет минути за душа.

— Не! Не искам! — изкрещя Виолет.

— Ще го направиш и точка! — извиках аз.

От няколко дни заради умората и постоянната ми нервност аз не бях в състояние да се държа внимателно с тях. Дразнех се все повече и много често за дреболии. Само дето фактът, че Янис беше тук, изобщо не можеше да се нарече подробност.

— Послушай мама — й каза той кротко.

— Но, тате!

Той потърка носа си в нейния в ескимоска целувка.

— Моля те.

Накрая тя се подчини, скочи от коленете му и изчезна в коридора.

— Аз отивам с нея — ми каза Жоаким.

— Благодаря ти, момчето ми.

Той последва сестра си, без да погледне баща си. Колкото до Ернест, той се отдели от краката ми и пое към стаите, но промени мнението си и отиде да се хвърли в обятията на Янис, който го притисна силно към себе си със затворени очи, вдишвайки аромата на сина си. Аз предпочетох да се отдалеча от тях. Вкопчих се в работния плот до мивката, без да мога все пак да се измъкна от техния разговор, освен ако не си запушех ушите. Янис шепнеше на Ернест, че всичко ще се оправи. Откъде пък можеше да знае? Нашият син му обясни как Жоаким му повтаря непрекъснато, че те повече нямат татко, че татко ги е забравил, че той е лош с мен. Янис му отговори, че ни обича и четиримата повече от всичко, извини се, че ни обърква живота, че не прави онова, което трябва за нас. После чух да го моли да отиде при Жожо и Виолет, да му обяснява, че трябва да говори с мама.

— Вера? — повика ме Янис след няколко минути.

Аз се обърнах и го видях от другата страна на кухненското островче. Това парче издялано, шлифовано, сглобено от ръцете му дърво ни разделяше, това парче дърво, край което ние бяхме взели решение за толкова неща, където Янис ме беше слагал неведнъж да седна, където ме беше целувал, където той помагаше на децата да рисуват, където беше работил върху документацията на шоурума, от който беше започнало пропадането му. И ето че това парче дърво, което не беше повече от един мъничък квадратен метър, изведнъж стана непреодолимо голямо.

— Защо дойде? — изкрещях аз.

Агресивността беше моето най-добро оръжие за отбрана.

— Дори не мислех да говоря с тях. Исках само да ги зърна, да ви зърна.

— А? Покрил си се в някой ъгъл, за да ги дебнеш? Ти да не си откачил?

Той избегна погледа ми.

— Не идвам за пръв път.

Аз стоварих ръката си на работния плот. Янис подскочи, защото не знаеше, че мога да бъда избухлива.

— Какво? Откога продължава това? Ти ни наблюдаваш? Не мога да повярвам!

— Ама не, просто, защото те ми липсват, ти ми липсваш.

— Ти започваш да се побъркваш, честна дума! Превърнал си се в някакъв гаден воайор или какво? Помисли ли, че те са могли да те видят, без да го разбереш? Това какво щеше да им причини според теб?

Той мълчеше.

— Аз ще ти го кажа. Това още повече щеше да им разбие сърцата!

Той си пое дъх, ръцете му трепереха.

— Извинявай. Не осъзнавах какво правя.

— Това започва да се повтаря при теб. Ти не осъзнаваш нищо. Изгубил си всякакво чувство за отговорност. И искаш да ти се доверя отново, докато сега ще си мисля, че винаги се криеш зад гърба ми?

— Нямам ли право да се безпокоя за вас? — нервира се той. — За теб?

— Твоето така наречено безпокойство не ти попречи да ни докараш до безнадеждно положение!

Той се хвана за дървото. Ръцете му ми се сториха по-големи и още по-разранени, отколкото ги помнех. Той въздъхна.

— Само това ми дойде наум, за да знам какво става с вас, какво наистина става с вас — да идвам да ви гледам, когато свършва училището.

Аз мислех, че Тристан му разказва за нас.

— Ама ти нали не си представяш все пак, че аз мога да ви причиня нещо лошо?

Гласът му му изневери, аз току-що го бях наранила ужасно.

— Може би не умишлено, само дето вече не си същият. Ти ме плашиш, Янис.

Той се прегърби, прокара ръка по лицето си.

— Вера, уверявам те, че работя като луд, за да оправя тази каша.

Аз поклатих глава.

— Какви ги дрънкаш! Сигурна съм, че прекарваш дните си в къркане на бири, без да правиш нищо.

Той се усмихна тъжно.

— Нормално е, че не ми вярваш след всичките ми лъжи и с тази гадна физиономия. Обаче това е истината, аз работя ден и нощ и ще ти го докажа.

Той изглеждаше толкова искрен.

— Не идвай повече за края на учебните занимания. Не и засега. Не желая да преживявам пак такова мъчително безпокойство както преди малко.

— Вера, позволих си да направя това, защото ти закъсняваше, иначе…

— Нали не се опитваш все пак да кажеш, че вината е моя?

— Разбира се, че не. Не съм чак толкова глупав! Децата не биха могли да имат по-добра майка от теб. Само дето ми стана мъчно да чакам зад оградата, беше студено и си казах, че на тях ще им бъде по-добре тук. Но вече няма да го правя, ако смяташ, че това може да ги разстрои повече.

Аз отвърнах поглед.

— Сега иди да кажеш „довиждане“ на децата и се махай.

— Много добре, щом това искаш.

Той ме остави сама. Виолет потъна в сълзи в минутата, когато Янис им съобщи, че тръгва. Той я взе в обятията си и й поговори на ухото, галейки гърба й, това изглежда я успокои, защото хълцанията й се разредиха. Въпреки всичко тя продължи да се държи здраво за него.

— Иди с мама — й каза той накрая. — Тя ще те прегърне силно и всичко ще бъде наред.

Той се изтръгна от ръцете й и ми я подаде. Споглеждането ни ме разстрои. В този момент ми се прииска да му кажа да остане, да повярвам отново в него. Аз стиснах зъби, за да издържа. Той ме беше лъгал прекалено дълго с тези погледи откакто работеше самостоятелно, за да се хвана толкова лесно на въдицата. Янис се приближи до момчетата, Жоаким го погледна предизвикателно.

— Продължавай да се грижиш добре за мама, момчето ми — му каза неговият баща.

Жоаким отвърна лице. После Янис се обърна към Ернест и погали бузата му.

— Довиждане, тате.

— Слушай батко си. Съгласен?

— Обещавам.

Той се изправи отново и понечи да пристъпи към мен. После промени мнението си, въздъхвайки мъчително.

— Вера, ако имаш нужда от мен, тук съм. Аз повече няма да те разочаровам.

Той огледа едно след друго децата, насили се да им се усмихне и отвори входната врата. Затвори я след себе си полека, почти безшумно. Янис беше станал тих. Сподавих едно ридание. Тази нощ нямаше да спим добре.

 

 

Една сутрин след няколко дни, едва докоснала с крак пода, се усетих гроги. Това нямаше нищо общо с натрупаната през последните седмици умора, не, просто бях пипнала от децата хремата им, която при мен щеше да се развие по-сериозно. Въпреки това и дума не можеше да става да се вслушам в себе си и да остана на топло под завивката. Преди, щях да звънна по телефона на Люсил и щях да й съобщя да не разчита на мен, тя щеше да ми каже, че няма проблем, Янис щеше да прескача през деня, щеше да ми приготви грог, няколко списания за кучки, както той казваше, и на другия ден щях тръгна отново на работа наистина с още запушен нос, но все пак по-добре и избягнала най-лошото. Днес щеше да се наложи да избягна най-лошото без тези малки, наистина приятни ритуали. Сега чисто и просто беше невъзможно да наложа на Люсил да ме покрие и да издържи сама деня в туристическата агенция, защото тя и така вече правеше достатъчно за мен. Откакто Янис не беше вкъщи, тя се съобразяваше със закъсненията ми, с внезапните ми тръгвания, с променливото ми настроение и това сигурно не беше лесно. После аз трябваше да издържа заради децата.

 

 

Само дето нищо не стана така, както беше предвидено, капките етерично масло, които си поставях под носа и на гърлото, като оставим настрана факта, че изпълваха офиса с миризмата на билкова аптека, караща всички клиенти да се чудят, изобщо не бяха ефикасни. С напредването на деня главата ми се превърна в диня, очите ми започнаха да горят и със сигурност се оцъклиха, започнах да треперя, гърлото ме заболя неистово, като не броим появата на болки в мускулите. Съумях криво-ляво да издържа в работата, прибрах децата, изкъпах ги и успях да приготвя вечеря. Когато те седнаха на масата, легнах на канапето, като изобщо не бях в състояние да преглътна каквото и да било и най-вече не бях в състояние да остана на крака, а самата мисъл да седна на стол ми изглеждаше изтощителна. Подпряла лице на възглавниците, свита на кълбо под дръпнатото до брадичката ми одеяло, си казах, че това поне ми позволяваше да ги наглеждам. Онзи, който наглеждаше мен, беше Жоаким. Аз редовно му се усмихвах, надявайки се успокояващо. Малко по-късно, докато тримата си миеха зъбите, подредени като аптекарски шишета пред умивалника, аз се подпрях залитаща на стената до тях.

— Мамо, болна ли си? — ме попита Виолет.

Тези няколко думи удариха като барабан в черепа ми.

— Да, съкровище, но няма значение, силна хрема, както при теб миналата седмица.

— Изглеждаш странно.

Погледнах отражението си в огледалото, забележката на дъщеря ми беше толкова уместна, че това ме накара едва забележимо да се усмихна. Действително, аз бях прозрачна, леко лъщяща заради студената пот и температурата, която се покачваше.

— Кой ще се грижи за теб, мамо?

— Ще се оправя. Сега в леглото.

Благодарих на Бога: те се съгласиха лесно да си легнат. Като отговорен голям брат Жоаким се натовари с четенето на вечерната приказка, аз изобщо нямаше да мога да го направя. Рядко съм била толкова зле като с този грип още в началото на сезона. Краката ми трудно ме отнесоха до долната част на стълбата, после се облегнах на парапета, за да се кача до стаята си. Виеше ми се свят, закашлях се, можех да дишам само с отворена уста и треперех все по-силно. Събличайки се, усетих болезнено боцкане по цялата си кожа. Порових из дрешника, за да открия нещо по-топло, навлякох някаква стара пижама, която нямаше да бъде достатъчна, после забелязах един дебел вълнен пуловер на Янис, най-топлият, най-старият, най-надупченият, който беше обезформен и който аз не успявах да се реша да изхвърля. Увих се в него, после се завлякох до края на леглото и сключих ръце около себе си. Имах нужда да усетя топлината на тялото на Янис до себе си, да почувствам ръцете му в косата си, имах нужда той да успокои децата. Чувствах се сама, изобщо не се усещах в безопасност… Реших да направя единственото разумно нещо, което щеше да бъде и като тест, но то най-вече щеше да ме излекува по-добре отколкото цяла армия от медикаменти. Обаче боговете бяха срещу мен, бях си забравила джиесема във всекидневната. Слязох по стълбата предпазливо и се строполих на канапето. Всяко иззвъняване усилваше все повече желанието ми да го чуя. Нямаше да бъде този път, защото накрая попаднах на гласовата поща. Аз легнах и реших да го оставя да се чуди, може би не е чул телефона си. Обадих се пак. Отново тези сигнали, които накараха очите ми да се насълзят и когато се включи гласовата поща, не затворих: „Аз съм, имам нужда от теб, Янис, ела вкъщи, болна съм, студено ми е, страхувам се без теб, децата, ела заради тях, ако обичаш.“ После прекъснах. И стискайки джиесема си в ръка, позволих най-после на сълзите, които бях сдържала от седмици, да потекат, толкова силно се нуждаех от него, че спрях да се боря, нямаше да мога да се справя съвсем сама, нямах повече сили да отправям предизвикателства, да се държа заради децата, работата и всичко останало. Аз не умеех да се справям без него, исках той да дойде, исках да си го върна, исках да му помогна да се измъкне от затрудненото положение. Тогава се обадих за трети път, но този път телефонът му беше направо изключен, той го беше прекъснал. Не беше пожелал да ми отговори, беше ме оставил да го викам, без ми каже нещо, не можех да си представя, че е изслушал отчаяното ми съобщение и това не го е накарало да откликне. А каза, че няма да ме разочарова повече… Пак ме беше излъгал; не, него го нямаше за нас, още по-малко за мен. Окончателно бях изгубила мъжа, когото обичам. Това беше краят. Янис, човекът, когото познавах, на когото бях посветила живота си, беше изчезнал. Аз го бях напуснала, но сега той изчезна. Температурата и болката ме сразиха. Свита като зародиш на канапето, зъзнеща, заспах, без да спя наистина, бълнувах, виждах Янис да тръгва, виках го, плачех. В трескавата си кома ми се стори, че чувам гласовете на децата, борих се напразно, за да се опитам да изплувам, не успях, а трябваше все пак да се уверя, че те са добре.

 

 

— Вера… събуди се… Трябва да отидеш в леглото си…

Една студена ръка докосна челото ми, приглади косата ми. Аз успях да отворя очи и открих съвсем близо до мен Тристан, видимо разтревожен, после чух плача на Виолет и на Ернест. Опитах се да стана, но Тристан ме бутна назад внимателно.

— Чакай, не бързай да се изправяш.

— Какво правиш тук?

— Жоаким ми се обади по телефона паникьосан.

Джиесемът вече не беше в ръката ми, той сигурно ми го беше взел.

— Какво? Но защо?

— Ти гориш от треска, сигурно си бълнувала, той не знаеше какво да направи. Те много се уплашили. Остани там, полежи засега, аз ще ги сложа отново в леглата и после ще се заема с теб.

Той стана, след като пак докосна челото ми, после се приближи до децата. Взе Виолет на ръце.

— Искам при мама — изхленчи тя.

— Трябва да оставиш мама да си почива, ще я видиш утре, малка принцесо.

— Ще се погрижиш ли за нея? — осведоми се Жоаким.

— Да, момчето ми. Хайде, елате сега.

Аз ги проследих с поглед, после, затваряйки очи, се съсредоточих, за да ги чувам, въпреки че плачех мълчаливо. Тристан постоя с всеки от тях, успокои ги, обясни им, че това е просто един гаден грип, но че аз съм силна и след няколко дни ще видят отново майка си напълно във форма. Той сложи момчетата да легнат, обещавайки им да се погрижи за училището на другия ден, че няма за какво да се притесняват. После прочете една приказка за принцеси на Виолет и й обеща да остави вратата открехната. Ако той не беше дошъл, тази нощ щеше да се превърне в кошмар.

— Можеш ли да станеш? — ме попита той.

Аз отворих очи.

— Ще се оправя.

Въпреки всичко той за всеки случай ме подхвана за лакътя. За щастие, защото залитах.

— Ще се справиш ли със стълбата? — обезпокои се той.

— Не знам.

— Дай ми ръка.

Аз му я протегнах, той я хвана здраво и ме поведе бавно. Аз се хванах за него отчаяно, ужасена от мисълта да не падна, да не остана пак сама, с мъчителното и болезнено усещане, че завися от него, но нямах избор. Това отпускане ми се стори необходимо и спасително. В стаята той ме придружи до леглото.

— Лягай.

Аз му се подчиних, без да разсъждавам, исках само да спя и да забравя. Той издърпа завивката върху мен, аз треперех като лист. Студената му ръка се върна пак на челото ми.

— От колко време не си взимала нищо за температурата?

— Ъъъ… не знам… Сигурно съм пила нещо, като се върнах от работа, мисля…

 

— Ако ми разрешиш да поровя, ще отида да ти намеря някакъв медикамент. Няма да можеш да се оправиш, ако не се лекуваш.

— Аптечката е в банята — му отговорих аз, правейки едва доловим опит да стана.

Той леко ме бутна назад.

— Не ставай, аз отивам.

Чух вратите на стенния шкаф да се отварят и затварят, после шума от водата в умивалника. Очите ми не успяваха да се преборят и се затваряха сами. Аз ги отворих, усещайки влажна тоалетна ръкавица върху челото и бузите си, Тристан ме триеше нежно със съсредоточено лице, после подсуши кожата ми със салфетка. След това ми помогна да се изправя, за да глътна едно хапче с малко вода. Той тръгна отново към банята, чиято лампа загаси след няколко минути. Като се върна при мен, се наведе и отмести косата от челото ми. Ръката му беше толкова студена.

— Трябва да поспиш сега. Не се безпокой за нищо, аз ще се погрижа за децата утре сутринта.

Очите ми се насълзиха.

— Ако имаш нужда от нещо, ме извикай, аз ще бъда долу.

— Не ме оставяй сама, ако обичаш.

Той се изправи, свали си сакото, разхлаби вратовръзката си, остави ги на фотьойла и седна на мястото на Янис върху завивката, облягайки се в горния край на леглото. Аз продължавах да се свивам в моя ъгъл с гръб към него, а сълзите течаха по бузите ми.

— Защо не дойде той? — попитах. — Не отговори на обажданията ми. Той вече не иска да се грижи за нас.

— Нищо не знам за това, Вера. Не съм по-наясно от теб, не съм го виждал от два дни. Като идвах насам, му звънях, но попадах направо на гласовата му поща.

— Как може човек да се промени толкова много? Да забрави семейството си?

— Няма никакво логично и приемливо обяснение.

Той се приближи до мен и ме прегърна, притискайки ме към себе си. Сложи ръката си върху главата ми, което ме успокои.

— Не мисли за това — прошепна той.

Аз се разплаках по-шумно.

— Шт…

Той започна да гали косата ми, за да ме успокои, продължавайки да мърмори: „Шт“. Ласките му, съчетани с въздействието на лекарството, ме накараха да се отпусна и аз накрая заспах.

 

 

Чух отдалече гласовете на децата, шума от кухненските съдове, сигнала на микровълновата. Виж ти, топлите шоколади са готови. Аз примигнах и се усмихнах — Янис приготвяше закуската.

— Тристан, искам печени филийки! — изкрещя Виолет.

Действителността се стовари грубо върху мен — вечерта, отсъствието на Янис, присъствието на Тристан до мен. Дишането ми секна за миг. Аз още имах температура, но изобщо не можеше да се сравни с последната нощ. Обаче всичко ме болеше, особено много натежалото ми сърце. Изправих се страшно предпазливо и останах дълго седнала на ръба на леглото. Въпреки че чувствах слабост в краката, те ме отнесоха до банята. Избегнах да пресрещна погледа на отражението си в огледалото и си наплисках лицето с вода, което ми се отрази добре, но все пак не ми проясни главата. Свалих си пижамата и пуловера на Янис, които бяха влажни заради изпотяването от температурата. Без да си взема душ — нямах смелост — навлякох един стар анцуг и закрепих косата си на кок.

Докато слизах по стълбата, гласовете замлъкнаха постепенно. Когато стигнах долу, ги открих четиримата — Тристан прав, отново със сакото и вратовръзката си, децата настанени добре пред своята закуска. Тази картина ме притесни. Усмихнах им се уморено.

— Това съм само аз.

Жоаким скочи от табуретката си и изтича към мен. Аз разтворих ръце, той се хвърли върху мен, което ме накара малко да се олюлея, и се притисна към корема ми. Целунах го по косата.

— Мамо, уплаших се, да знаеш.

— Извинявай, миличък Жожо. Ти си проявил голяма смелост, като си помолил Тристан за помощ, можеш да се гордееш със себе си.

Той стисна по-силно кръста ми, после погледна тъжно нагоре към мен.

— Аз направих онова, което татко искаше.

— Какво?

— Той ми каза да се грижа за теб.

Разбиваше ми сърцето фактът, че осем и половина годишният ми син се оказва натоварен с толкова отговорности и най-вече, че е в центъра на нашите, моите и на Янис проблеми. И защо е тази тъга, когато говореше за баща си? Къде отиде яростта му? Мисля, че я предпочитам.

— Жоаким, остави мама да дойде да седне — намеси се Тристан.

Тялото на моя син се скова под ръцете ми.

— Добре ли си, миличък Жожо?

— Да, мамо.

Той се откъсна от мен и се върна на мястото си, гледайки в краката си. Аз го последвах, целунах Ернест и Виолет и се приближих до Тристан.

— Благодаря.

Той ми се усмихна.

— Настанявай се, да ти налея ли кафе или предпочиташ нещо друго?

— Едно кафе ще ми се отрази добре.

— Гладна ли си?

— Не, не особено.

— Ще трябва да се храниш, ако искаш да събереш сили — ми каза той много сериозно.

— Може би по-късно.

Аз се настаних на една табуретка и разгледах твърде уморените личица на децата ми.

— Ще бъде малко трудно в училище, съкровища. Ще опитаме да си легнем рано довечера.

— Ти оздравя ли? — осведоми се Ернест.

— Не напълно, но скоро ще се оправя.

Десетина минути по-късно, след като погледна часовника си, Тристан реши, че е време да се тръгва за училище. Нямаше опасност да закъснеят! Те отидоха да си облекат палтата, наглеждани от среднощния ни закрилник.

— Мамо, ела! — ме извика Виолет.

— Идвам.

Изправих се и тръгнах към входа.

— Те можеха да ти кажат „довиждане“, без да мърдаш от мястото си — отбеляза Тристан.

— Не, не може — му отговори Виолет вместо мен. — Когато татко ни води на училище, мама идва винаги да ни целуне на вратата.

Само дето това не беше Янис. Положението ме обезпокои, за да не кажа нещо повече. Обзе ме същото чувство като в самото начало на запознанството ни с него, това беше прекалено. Той се усмихна, после се обърна към мен:

— Искаш ли да мина пак, след като ги оставя?

— Не, всичко ще бъде наред. Ще се обадя на лекаря и в работата, после ще си легна пак.

— Не се безпокой за нищо, ще можеш да си легнеш пак много бързо. Обадих се на моя лекар, той трябва да е тук най-много до половин час, после ще ми остави в офиса рецептата и болничния ти, аз ще се погрижа за всичко. И си позволих да оставя съобщение на телефонния секретар на туристическата агенция, за да им кажа, че няма да ходиш днес, а сигурно и до края на седмицата.

— О… но… аз…

— Мисли само как да си починеш. Имаш нужда от помощ и подкрепа, няма да можеш да се измъкнеш от затрудненото положение съвсем сама. Аз съм тук.

— Благодаря — прошепнах аз, разстроена от последните думи.

Наистина това беше прекалено. Действията му в крайна сметка много ме притесниха, аз все още можех да си уговоря посещение при лекаря — моя лекар — и да предупредя моята работа. Тази нощ наистина бях повикала за помощ, но бях повикала мъжа си да ми помогне, не него. И през ум нямаше да ми мине. Е, аз очевидно няма да режа клона, на който седя, през последните часове помощта му беше безценна, можех само да му бъда благодарна. Но си имаше граници. Как да го накарам да разбере, без да го обидя, че мога да се оправя без него? Бях му толкова задължена от известно време. Отдръпнах се от него, за да проверя облеклото на децата и да ги целуна, преди да тръгнат.

— Приятен ден, бъдете усърдни.

— Обещаваме, мамо — рече Ернест.

Тристан отвори входната врата и ги накара да излязат на площадката. Докато чакаха асансьора, той се приближи до мен и ме погледна право в очите.

— Ще ти ги доведа отново вечерта. Представлява ли проблем за теб, ако ги прибера след края на училището, без да ходят в занималнята?

— Ъъъ… не, но работата ти?

— Мисля, че те имат нужда да се разсеят, а на мен ми е приятно да прекарвам известно време с тях.

Толкова слаба и зависима ли бях?

— Тристан, не знам какво да кажа…

Той се усмихна.

— Тогава не казвай нищо. Искаш ли да опитам да се свържа с Янис?

Тук имах избор. Пак добре.

— Не — отвърнах. — А и при всички случаи не мисля, че искам да го видя, нито дори да го чуя.

Незабавно съжалих за думите си.

— Ти избираш. До довечера.

— Да…

Лекарят на Тристан беше невероятно точен. Научих, че имам инфекция на бронхите, откъдето беше температурата, а заболяването без съмнение се дължеше на отслабването на организма ми. Накратко, това щеше да ми коства седмица болничен и антибиотици, съчетани с витамини и магнезий. Веднага щом вратата се затвори след него, си направих още едно кафе и се принудих да преглътна няколко сухи сладки. Мислех да легна на канапето и да пусна телевизора с риск да заспя отново. Тъкмо се бях настанила, когато входната врата се отвори с трясък.

— Вера! Мамка му! Къде си? Какво става?

Янис се изтърси неочаквано във всекидневната като някой буйстващ луд. Мъртвешки бледен се хвърли върху мен, сграбчи лицето ми с топлите си ръце, опипа ръцете ми, впери сините си очи в моите. Опитах да се освободя.

— Пусни ме! Какво те прихваща? Да не си откачил?

— Как се чувстваш? Аз ще се погрижа за теб…

— Идваш прекалено късно!

Отблъснах го и успях да се надигна от канапето.

— А и най-първо как разбра?

— От училището ми се обадиха, за да ми кажат, че някакъв непознат е оставил децата там и че според тях ти си болна, те искаха уточнения. Аз изперках, опитах се да ти се обадя, но десет хиляди пъти попадах на гласовата ти поща.

— Не е приятно, нали? — отбелязах аз.

— За какво говориш? Защо не ме предупреди? Щях да дойда да се погрижа за децата и да те лекувам.

— Ти подиграваш ли ми се, Янис?

— Съвсем не!

— Обаждах ти се много пъти снощи, за да те помоля за помощ. — Гласът ми затрепери, усетих същата безпомощност, както предишната нощ. — Беше ужасно — започнах отново, борейки се със сълзите и зараждащото се виене на свят. — Ти никога няма да разбереш до каква степен.

— Не съм видял нито едно твое обаждане, уверявам те, тази сутрин открих, че телефонът ми е изключен.

Ядосах се, стиснах юмруци.

— Лъжеш, той звъня два пъти, аз дори ти оставих съобщение. И после, да, ти сигурно си го изключил, за да не те отегчавам повече.

Той отвори широко очи.

— Как можеш да си помислиш подобно нещо? Аз полудявам, това не е възможно.

— Време е да го осъзнаеш!

Той беше отчаян, разтърка си лицето. После се приближи до мен, гледайки паникьосано.

— Изобщо не съм получил съобщението ти, кълна ти се.

— Лъжеш толкова добре, Янис. Това е невероятно! Имах такава висока температура тази нощ, че съм бълнувала, събудила съм децата, без да го осъзная, те са ме намерили агонизираща и Жоаким е успял да предупреди Тристан, който обаче дотича, без да се замисли нито за секунда.

— Какво? Тристан? Той е дошъл снощи да се занимава с теб?

Изглеждаше шокиран, а аз не разбирах защо.

— Цяла нощ бдя над мен, погрижи се за мен и децата, както ти повече не си в състояние да го направиш!

Той отстъпи под въздействието на удара, който му бях нанесла току-що.

— И разбираш ли, непознатият, за когото са ти казали от училището, е той. Тристан облече твоите деца, приготви им закуската. И точно той остави твоите деца в училището! И пак той се погрижи да извика своя лекар за твоята жена! А ти през това време, къде беше ти, Янис?

Той отстъпи още две крачки назад.

— Аз не бях тук — произнесе отчаяно.

— Точно. Така че сега изобщо нямаш за какво да се безпокоиш. Аз ще телефонирам в училището, за да ги успокоя относно самоличността на Тристан, който ще ги вземе този следобед. И ние отлично ще се справим без теб.

Гледах го предизвикателно, обаче дълбоко в себе си бях притеснена, изобщо не ми харесваше това, което му казах. Дори без да си дам сметка, току-що ги бях накарала да се състезават помежду си, макар това да не биваше да става. Той се изправи. Впечатли ме силата, която се излъчи от него, малко като предишната, но по-наранена, по-настървена. Той дълго ме гледа в очите, сериозно, настоятелно. Стори ми се, че виждам решителния и сигурен в себе си Янис. Току-що, без да го искам, бях събудила нещо в него.

— Ще бъда пред вратата утре сутринта в осем и петнайсет, за да ги заведа на училище. Грижи се добре за себе си. И проверявай дали телефонът ти работи.

Без да ми остави време да отговоря, той се обърна и тръгна, затръшвайки входната врата. Аз дълго останах права във всекидневната много изненадана. Накрая тръгнах да търся джиесема си, за да се обадя в училището, трябваше ми известно време, докато го открия. Когато го намерих, видях, че е изключен и това не го бях направила аз.