Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (10)

9.
Вера

Припряно тръгване. Задръстване на А13. Децата са свръхвъзбудени на задната седалка на волвото ни. Янис е със слънчеви очила на носа, ръка на волана, широко усмихнат. Аз съм вдигнала крака върху арматурното табло. До този момент всичко беше нормално. По-малко нормално беше нивото ми на стрес. Бях изпълнена с мъчителна тревога; страхувах се, че децата ще правят глупости у Тристан, че няма да се държат прилично, страхувах се, че ще бъда много притеснена, готова да кипна и да попреча на Янис да се възползва от неколкодневното ни бягство, като така ще го накарам да съжали, че се е отдалечил от обекта си. Толкова се боях, че ще се чувствам зле. И бях ужасена от мисълта да открия, че в действителност Тристан е гадняр. Съжалявах, че не приех предложението на Янис да вземе стаи в частна квартира, както бяхме свикнали, защото сега нямаше да имаме и миг семейно щастие, само ние петимата, за да си спомним кои сме и да преоткрием себе си. Накратко, бях паникьосана. Сепнах се, когато Янис сложи ръка върху бедрото ми и го погали.

— Ще си прекараме добре, обещавам ти.

Аз въздъхнах и се заставих да му се усмихна.

— Да, без съмнение.

Той ме чукна леко по челото с палеца си.

— Изключи! Чакай, имам идея.

Той засече една кола и излезе от магистралата. Децата изкрещяха, аз го нарекох луд. Той избухна в смях, горд от стореното и подкара по селските пътища, като ми каза, че нямаме спешна работа и че нормандските горички могат да ни послужат за идилично място, където да се отдадем на приключения. После пусна ваканционната песен, неговата песен талисман: „Sunny“ на Марвин Гей. Започна да тананика, намигайки ми съблазнително, накрая аз не устоях и запях с него: „Sunny, thank you for the sunshine bouquet… Sunny, thank you for that smile upon you face. Sunny, thank you for that gleam that flows with grace. You’re my spark of nature’s fire. You’re my sweet complete desire. Sunny one so true, I love you…“^[1]. И аз се почувствах по-добре, когато усетих, че той е толкова щастлив, толкова спокоен. Накрая намали музиката и погледна назад.

— Ваш ред е, деца!

Погледнах ги и аз. И ги открих да се мъчат да извадят от едно скривалище някакъв голям пакет.

— Това е за теб, мамо!

Аз грабнах пакета с разтреперани ръце.

— Какво е това?

— Отвори! Нали няма да забравим за традицията, свързана с ваканционния тоалет на мама!

— Не! — отговориха децата.

Мъчех се да сдържа сълзите си. И от угризенията, че на всяка цена трябва да спра да го упреквам. Янис беше отделил време да ми подари тоалет за ваканцията. Той беше създал този обичай по време на първата почивка след раждането на Жоаким. Аз се чувствах грозна, дебела, недоволствах, казвайки, че нямам какво да облека за лятото. И в навечерието на заминаването ни той пристигна, натоварен с торби. От тогава всяка година обикаляше бутиците, за да открие роклята, в която искаше да ме види.

— Побързай, мамо! — ми каза Виолет. — Искам да видя роклята на принцесата!

Аз зяпнах, откривайки малкото чудо: красива рокля в стила на петдесетте години от памучен пепит в червено и бяло.

— Къде я намери?

— Тайна…

— Смяташ ли, че можем да си я позволим?

— Нищо не е прекалено красиво за теб!

Аз скочих върху него и го целунах по бузата, стискайки врата му.

— Знаеш ли, че карам?

— И какво от това? Обичам те.

Той ми намигна. Сложих роклята си върху арматурното табло, после свалих потника си.

— Не можеш ли да почакаш, докато пристигнем? — ме попита Янис, умирайки от смях.

— И дума да не става!

Захвърлих настрани шортите и успях с много усилия да навлека роклята. След като завързах роклята зад врата свалих огледалото на сенника си и се погледнах как си слагам слънчевите очила. После успях да се извия, така че да си кръстосам краката, изправих се, изпъвайки силно рамене и излъчвайки гърди. После се обърнах към Янис с палава усмивка.

— Съблазнителка — прошепна той. — Бързо ще ти отлети роклята тази вечер. Вече ми се иска да си легнем!

Аз отново се наведох към него и го целунах по бузата.

— И на мен, представи си.

Той се сгърчи усмихнат и аз се отдръпнах от него.

— Деца! Мама е звезда.

Аз се обърнах към тях.

— Много си хубава, мамо — каза дъщеря ми.

— О, ти си принцеса!

— Благодаря, съкровища мои!

Вече наистина може да се каже, че бяхме във ваканция. Аз имах чувството, че се сдобрявам със себе си, че нашето семейство се преоткрива. Край на тревогите! Пуснах отново песента на Янис и двамата запяхме колкото ни глас държи.

 

 

Минаваше седем часът, когато пристигнахме в Кабур. Толкова бяхме обикаляли по второстепенните пътища, че Янис ми беше дал мобилния си, за да изпратя есемес на Тристан да го предупредя, че пристигаме по-късно от предвиденото. Той отговори, че порталът ще бъде отворен и трябва да влезем без колебание. Янис намери веднага къщата. Преди да слезем от колата, аз проверих облеклото на децата. Без да има особена нужда да ги инструктирам, те бяха предпазливи, макар да чувствах, че им беше много необходимо да се разтоварят и да се разтъпчат. Нашето стадо се измъкна от колата и наруши спокойствието, което сякаш цареше в просторния двор. Къщата изглеждаше огромна отвън и доста строга. Тя ме изплаши. Беше типична за този край — с външни подпори, много етажи, каменно стълбище, водещо към входната врата. Капаците на прозорците бяха притворени. Ако минавах покрай това място, щях да си кажа, че е необитаемо от доста време, че е почти изоставено, за което говореше занемарената градина. Ернест и Жоаким последваха примера на Янис, когато той се приближи до голямото стълбище, водещо към входа. Аз останах до колата, борейки се с пристъп на мъчително безпокойство; ние не бяхме свикнали с подобна обстановка. Виолет изтопурка до мен и пъхна ръчичката си в моята. Аз я погледнах; беше впечатлена от постройката и неспокойна. Тя втренчи в мен големите си уплашени очи.

— Къде ще нанкам, мамо?

— Не знам, но не се безпокой, ние ще бъдем до теб.

— Добре.

Обаче за нея нещата изобщо не бяха добре.

— Ей, привет, Тристан! — гръмогласно поздрави Янис.

Аз вдигнах лице към къщата, домакинът ни слизаше бързо по стълбата усмихнат. Незабавно си отбелязах, че той не беше много по-непринуден през ваканцията, отколкото в Париж. Сигурно не знаеше, че съществуват бермудите и тениските. Само като го погледнах така облечен — с платнен панталон, риза с дълги, едва навити ръкави и обувки с повдигнати фортове и върхове — и ми стана топло. Двамата с Янис се прегърнаха и се потупаха по гърбовете.

— Добре ли пътувахте? — ни попита той. — Хубаво направихте, че не бързахте.

Приближих се и аз на свой ред, дърпайки Виолет за ръката. В негов интерес беше да започне с „малка принцесо“, за да я успокои.

— Добър ден, Вера, добре ли си?

— Да, здравей! Благодаря, че ни прие у вас — му отговорих, гледайки къщата.

— Не искам да чувам благодарности.

Той наведе лице към дъщеря ми, която беше все така вкопчена за роклята ми, после клекна, за да се изравни с нея.

— Малка принцесо, тревожи ли те нещо?

— Голяма е къщата ти.

Той леко се засмя.

— Ти може би не го знаеш, но и аз съм татко и имам две големи принцеси. Попитах ги дали можеш да се настаниш в тяхната стая.

— Ааа, и те съгласиха ли се?

Той й се усмихна с разнежена физиономия.

— Да, те разрешиха. Ти дори можеш да вземеш костюмите им, с които се маскират, ако имаш желание.

— Наистина?

— Искаш ли да видиш?

Тя вдигна лице към мен.

— Може ли?

— Разбира се.

Тя хвана ръката на Тристан, без да пуска моята, това беше странно. Но накрая се отдалечи от мен.

— Първо ще помогна на татко и мама да занесат нещата ви — й съобщи той.

Тя поклати глава. Той се изправи. Аз му благодарих с кимване, а той ми се усмихна. Янис дойде при нас и тримата разтоварихме колата, докато децата проучваха градината. Мъжът ми се възползва от това, за да му подари касата с прочути вина, която беше открил сутринта, когато беше ходил на пазар. После Тристан ни заведе в къщата. Аз открих едно антре, което беше по-голямо от дневната ни. Там оставихме чантите си в подножието на главната дървена стълба. Обиколката продължи през просторен салон, до него имаше трапезария, свързана със също толкова прекомерно голяма кухня. В помещенията нямаше много мебели, всичко беше обзаведено с вкус, само с най-необходимия минимум за живеене, без каквато и да било лична нотка — усещаше се добре, че Тристан не идва често във вилата. Което изглеждаше толкова странно, особено след като открихме впечатляващата гледка към морето. Във всекидневната — остъклени врати и един еркерен прозорец гледаха към покрита тераса, която заобикаляше къщата от всички страни. Беше достатъчно да се слезе по няколко стъпала, за да се стигне до друга градина, по-малка от онази, през която пристигнахме. Тя също беше запусната. Тази градина излизаше на дигата и плажа.

— Ехеее, мръснико! — възкликна Янис. — Като те слуша човек, ти имаш някаква жалка съборетина, а в действителност това е цяла баровска вила!

Янис в целия си блясък! Поколебах се между това да въздъхна отчаяно или да избухна в смях. Тристан обаче остана невъзмутим.

— Знаеш ли, аз нямам нищо общо с това — отговори с обичайната си сдържаност. — Тя принадлежеше на семейството ми.

Съпругът ми се приближи до него.

— Сериозно, не се шегувам с теб. Просто съм шашнат и много благодарен, че ни покани за няколко дни у вас. Много точно знаеш от какво имаме нужда в момента.

— Вече ти го казах, би било глупаво да не се възползвате. А на мен ми е приятно! Може би искате да видите стаите си? — предложи той, обръщайки се към децата.

Той поведе тримата, а ние с Янис ги последвахме, споглеждайки се и усмихвайки се едновременно впечатлени и съучастнически. Все пак тази къща ме притесняваше, без да мога да отгатна причината за това усещане, но откакто бяхме пристигнали, стомахът ми беше свит на топка. Всичко ми изглеждаше старо, мрачно, сякаш някаква сянка витаеше над главите ни. Ето че ме избива на паранормална вълна! Голямата лъсната дървена стълба заскърца под краката ни. Паркетът в коридора на горния етаж също, когато момчетата затичаха. Тристан ни съобщи, че всички ще бъдем на първия етаж, където е и неговата стая, вторият етаж не се използваше. Двете стаи на децата щяха да бъдат срещу нашата и щяхме да споделяме банята. Щом Жоаким и Ернест влязоха в своята стая, те започнаха да скачат върху леглата.

— Успокойте се — им казах аз. — Ще счупите нещо.

— Не се безпокой, Вера — прекъсна ме Тристан. — Няма никаква опасност. Леглата са видели какво ли не!

Не успях да науча повече, нито пък да му задам въпрос, понеже той грабна Виолет за ръката, за да й покаже стаята й на принцеса. Тя се облещи. А аз преглътнах. Две поставени едно до друго легла от бяло дърво с резбовани табли, с пухени завивки и с щамповани памучни възглавници, заемаха част от пространството, останалото беше покрито с кукли, а до прозореца, се намираше тоалетка, заобиколена от тънки завеси в убито розово. Сигурно беше, че това е стая на принцеса, но малко поостаряла и потискаща, като на Спящата красавица все пак…

— Видя ли, мамо?

— Да, съкровището ми. Много ще ти бъде добре там, ние сме точно срещу теб.

 

 

Малко по-късно слязох от етажа, след като бях подредила нещата ни, докато Янис играеше в градината с децата — бях ги чула да вдигат врява, понякога дори заедно с Тристан. Затваряйки вратите на стаите ни, си дадох сметка, че от няколко минути къщата е много тиха. Тръгнах по мрачния коридора. Впечатлението беше същото и особено обезпокояващо на стълбите. Изпитах облекчение, когато стигнах на партера. Аз явно полудявах, страхувах се от всичко! Влязох във всекидневната все по-объркана от тишината. Отидох до отворената остъклена врата — в градината нямаше никого.

— Къде са се дянали всички? — промърморих.

— На плажа.

Аз подскочих като някоя луда и извиках леко, чувайки гласа на Тристан зад гърба си. Обърнах се с ръка на сърцето. Той се беше настанил на едно канапе с книга в ръката. Предвид полумрака около него се почудих как успява да чете.

— Извини ме, уплаших те.

— Не, не, няма нищо — отговорих задъхана.

Той остави книгата до себе си, после стана и се приближи до мен безшумно.

— Те са там. — Той застана зад гърба ми и посочи с ръка над рамото ми. — Погледни — ми каза, показвайки с пръст едно място на плажа.

Аз се усмихнах, когато различих в далечината Янис да тича напред-назад. Човек можеше да се запита кой изпускаше повече парата — бащата или децата. Аз бих отишла на драго сърце да тичам с тях. Невъзможно: зовяха ме задълженията ми на гостенка…

— Ти може би имаш нужда от помощ за приготвянето на вечерята? — предложих аз, отдалечавайки се от него.

Той се усмихна леко.

— Иди при тях, аз ще се оправя.

— Не, чакай, достатъчно е вече това, че ни приемаш вкъщи и няма отгоре на всичко да се занимаваш с подготовката на храната, аз ще поема грижата за това.

— Поръчах вечерята ни за днес, е… за нас тримата. Тръгвам да я взема след няколко минути. Смятах просто да решим с теб какво би доставило удоволствие на децата.

— Много мило от твоя страна да помислиш за тях. В никакъв случай не бива да се престараваме. Имаш ли някаква паста?

— На буквички, разбира се!

Разсмяхме се и двамата искрено, което ме накара да се отпусна.

— Масло или кетчуп? — попитах накрая аз.

— Това би трябвало да се намира, дори шунка.

— Ето на, проблемът е уреден.

— Не губи време с мен, мисля, че те те чакат — ми каза той, поглеждайки към плажа.

Усмихнах му се широко.

— Благодаря много. До по-късно.

Измъкнах се тихомълком. Слязох бързо по стълбата, минах през малката вратичка и прекосих дигата. Щом стигнах плажа, свалих сандалите. Пъхнах пръстите на краката си в пясъка и се насладих на това толкова лятно усещане. Затичах се към малкото си семейство, като едновременно с това ги виках. Чувствах се по-добре, искаше ми се да се порадвам на тези няколко дни, да се усмихвам и да се смея въпреки лошото излъчване на къщата. Янис ме откри и изтича към мен. След като се срещнахме, той ме хвана за талията и ме завъртя около себе си. Когато най-после се реши да ме пусне долу, размаха силно ръка към дигата. Аз погледнах над рамото му, Тристан беше на терасата. Той му отговори, преди да изчезне в мрака на дневната.

 

 

Тристан наистина беше помислил добре за вечерята ни и беше поръчал да приготвят едно огромно плато с морски дарове. Ние много отдавна не бяхме хапвали от тях. С напредването на вечерта домакинът ни се отпускаше видимо, до този момент аз се боях, че той ни посреща малко превзето, защото всичко изглеждаше толкова разчертано до милиметър с него. А всичко беше точно обратното. Той остави Янис да превземе кухнята: „Аз съм кралят на домашната майонеза“, му беше заявил той, за да го убеди да го остави да се вихри. Аз се възползвах от възможността, за да отида да сложа децата да спят. Противно на онова, което си бях представяла, Виолет не създаде прекалено много проблеми за лягането, при условие че оставим вратата на стаята й отворена, както и нашата. Доста разбираемо условие. Когато слязох отново, ракообразните чакаха на масата в платото, а мъжете не бяха извадили големия комплект чинии. Приятелският облик на менюто беше спазен. Без да се брои, че при този вид хранене се споделя, сипва се в една и съща чиния, яде се с пръсти. Това неминуемо разчупва леда и създава връзки. Нахвърлихме се на храната в прекрасно настроение, децата бяха в леглата, първите чаши разтовариха умовете. Ако желанието на Тристан е било да бъде непринуден, той нямаше да бъде разочарован с мен. Когато ставаше дума да се хване някой морски охлюв или да се счупи крачето на някой рак, аз бях с две леви ръце. Доказателство за това беше мекотелото, което литна и прекоси масата, за да падне отново на два метра по-далече върху паркета. Около масата се възцари безкрайна тишина. Аз се изчервих от срам, но и защото се мъчех да не се разсмея. Янис не издържа, той толкова се смя, че трябваше да стане от масата, за да се опита да се успокои. Тристан го последва.

— Съжалявам — изхълца накрая Янис. — Жена ми не умее да се справя!

— Ей, не се шегувай с мен, защото не мога да бъда надарена във всяка област! — отвърнах му аз засмяна.

— Не го казвай, Вера — прекъсна ме Тристан. — Ти си страхотна! А и е нужна известна сръчност, за да се извърши този подвиг.

— Добре, престанете и двамата! Вместо да ми се подигравате, ще се намери ли поне един, който да се жертва, за да ми налее още една чаша.

Мускатът се лееше в изобилие и бутилките се изпразваха като по чудо. Съвсем глупаво си бях втълпила, че Тристан не носи на пиене или във всеки случай не би могъл да се мери с Янис, защото това не отговаряше на сериозния образ, който си представях досега, наистина имах много предразсъдъци. Беше точно обратното, мъжът ми си беше намерил партньор по чашка. Впрочем Тристан грабна една бутилка, готов да ми налее, само дето тя беше безнадеждно празна.

— Не мърдай, знам пътя — му каза Янис. — Посока избата!

Той започна да се отдалечава, но се върна назад. Грабна орехотрошачката от масата и я подаде на Тристан.

— Давам ти един добър съвет. Сега, когато тя се захвана с морските охлюви, ще поиска рак. Оставям те да поемеш щафетата. Докато отида да взема виното, счупи й едно краче, иначе ще предизвика някое произшествие и ще ти пребоядиса стените със соса.

Аз му се оплезих, после се обърнах към Тристан. Той изчака Янис да се скрие, за да се залови със звяра. Обзе ме безпричинен луд смях — все повече се усещаше въздействието на чашките бяло — защото моят съсед по маса не изглеждаше по-надарен от мен.

— Натъкваме се на малък проблем май? — рекох аз.

— Дяволско нещо — ми отговори той, стискайки с всички сили щипката. — Сякаш е от камък.

Той напразно се опитваше, но не можеше да се справи. Янис вече се връщаше, подсвирквайки си. Когато откри, че Тристан почти не е напреднал, той поклати глава през смях.

— Не можете да се оправите без мен! Дай! — заповяда на Тристан.

— Дерзай — му подхвърли онзи обиден.

Янис се възползва от случая, за да се поперчи, напомпа мускулите на предмишниците си и с един напън на ръката пръсна щипката на рака под възторжения поглед на Тристан.

— Кой е най-силният?

Вечерта продължи в тази атмосфера. Когато останаха само няколко водорасли и малко морска вода на дъното на платото, аз станах и се завлякох с омекнали крака и добре замъглен от алкохолните пари ум до канапето, където се строполих с корем пред пръскане. Мъжете се справиха с разчистването на бойното поле, смеейки се заедно на мръсотии, споменавайки няколкото връзки, които Тристан сигурно е имал, след като се е разделил с майката на дъщерите си. Те се присъединиха към мен и двамата с чаши в ръце. Янис напълни моята и ми я подаде. Аз я взех, за да я оставя незабавно на ниската масичка, защото знаех, че ако я изпия, тя ще стане излишната. Онази, от която ти се повдига, онази, от която получаваш морска болест, щом си легнеш, онази, която те кара да прекараш нощта, надвесен над тоалетната чиния. Трябваше на всяка цена да говоря, за да не ме хване виното.

— Между впрочем, Тристан — повиках го аз. — Дъщерите ти идваха ли? Как мина? Лесно ли се оправи?

Погледът му се рея няколко секунди, той беше някъде другаде.

— Мило е, че ме питаш — ми каза накрая малко тъжно.

— Не, нормално е. Изглеждаше, че това те тревожи.

Той ни обясни, че открил идеалната маневра, за да зарадва дъщерите си и да прекара малко време с тях; предложил най-добрите приятелки на всяко от момичетата да дойдат да прекарат няколко дни с тях в къщата.

— Смело, четири тийнейджърки, с които да се справиш! — възкликнах аз.

— Мацки, отгоре на всичко — подсили нещата Янис.

— Те си живяха както си знаят четирите, аз имах грижата само за храната и за това да не ги оставям без надзор. Много спечелих от цялата работа, като изключим влошаването на слуха ми заради децибелите, те просто не спираха да бъбрят; защото, когато бях насаме с Мари и Кларис, те проявяваха много по-голяма готовност да прекарат малко време със стария си татко. Това беше възможност да се сближим, да се посмеем отново заедно, да разговаряме за положението, в което се намираме, и да се върнем на темата за развода, успях да ги накарам да разберат някои неща. Наистина беше страхотно!

Свенливостта му беше трогателна, чувстваше се, че той обича дъщерите си повече от всичко, дори и вероятно понякога да беше непохватен с тях. Желанието му да прави каквото трябва ме трогваше дълбоко.

— Значи си щастлив? — го попитах аз.

Той впи очи в моите, после погледна Янис, преди на лицето му да се появи една от неговите вечни усмивки.

— Наистина, може да се каже така. Вече от много отдавна не бях прекарвал толкова хубаво лято.

— Ами добре, това е нов повод да се чукнем! — заяви Янис, вдигайки чашата си.

Въпреки че не бях особено трезва, забелязах известна нервност у него, той продължаваше да приказва, да разказва вицове, но непрекъснато шаваше, пиеше още по-бързо от обикновено. Приписах поведението му на неговите навици на бивш пушач. Този вид събирания бяха типичният повод, който би го накарал да изпита желание да пропуши отново, а преди щеше да дими като локомотив от ранния следобед до лягане. Но пък нямах какво да кажа, защото в тези моменти това не ми даваше мира толкова, колкото и на него. Аз впрочем изпитвах все повече съмнения, бях уверена, че той не е издържал — кашлицата, бонбоните бяха достатъчна улика за възможен рецидив. Улових погледа му и без да правя сцени, го изгледах заплашително, той отлично разбра, че бях засякла изпълненията му, и ми намигна. Добре усещах, че Тристан ни наблюдава, питайки се сигурно какво заговорничим. Сега, когато съобщението беше предадено, аз можех да си легна, в противен случай умът ми нямаше да бъде ясен на сутринта. Няма нищо по-лошо от махмурлук с деца, които скачат по леглото!

— Качвам се, не мога да се държа повече на краката си — им съобщих аз, изправяйки се.

— Лека нощ — ми пожела Тристан.

— Лека нощ.

Приближих се до Янис и го целунах, прокарвайки съобщение. Той се усмихна с допрените си до моите устни.

— Няма да се бавя — ми прошепна.

— Чакам те, за да заспя…

Подсладих излизането си с махване с ръка и поех към стълбата. За да запазя равновесие, се държах за дървения парапет. Като стигнах на горния етаж, си поех дълбоко въздух, за да посветя последните си сили на децата. Минах през двете стаи — моите дребосъци спяха непробудно. Докато си свалях грима и си миех зъбите, се ослушвах и за най-малкия шум, защото исках Янис да се качи бързо при мен. Исках да ме прегърне и да се притисне до мен, за да заспя. Тъй като той не дойде, трябваше да се реша да мина по големия коридор, за да стигна до нашата стая. Съблякох се много бързо и без да се бавя, се пъхнах под чаршафите. Не бях спокойна в тази къща и оставих една лампа да свети. И зачаках, борейки се със съня. Сънят изглежда беше по-силен, защото бях събудена от целувките и ласките на Янис. Съобщението е било разбрано. Той ме отърва от пижамата ми и ме люби дълго и мълчаливо. После ме притисна до себе си и дръпна чаршафа над голите ни тела.

— Извини ме, че се качих толкова късно — прошепна той.

— Няма нищо, като се има предвид начинът, по който ме събуди. Точно това исках.

— Заспивай отново.

— Може би трябва да отида да видя дали децата са добре, най-вече Виолет.

— Не се безпокой, всички спят, аз проверих и оставих вратите отворени.

 

 

Двата следващи дни протекоха възхитително добре. Цялото семейство прекара много време на плажа, за да се порадва на простора. Всяка минута в компанията на баща им се отразяваше добре на децата. Аз се наслаждавах на всяка усмивка на някое от децата, когато Янис ги прегръщаше или ги качваше на раменете си. Дори и да беше за добра кауза, връщането щеше да бъде трудно, усещах го. Янис щеше да ни избяга отново за благото на строежите си. Но добре, че си взехме поне това. Тристан изчезваше тихомълком, за да ни остави насаме семейно, а аз с радост се възползвах от тези мигове. Беше много егоистично и нечестно от моя страна, докато той ни приемаше любезно в дома си по време на своята отпуска. Но дълбоко в себе си знаех, че ние имаме нужда от това. По някое време той се появяваше като по чудо на плажа и много често някое от децата го викаше, за да се присъедини към нас. Това не изглеждаше много-много да му е стихията впрочем, защото той изобщо не дойде по бански или бос. Това смайваше Янис, който, ако можеше, щеше да си прекара живота бос. Тристан винаги отделяше време, за да прояви интерес към пясъчните замъци на децата и дори за да участва в направата им. Той беше също така много внимателен към Янис и мен, желанието му беше да се възползваме добре от почивката си, предложи ни дори да гледа децата за малко, за да ни позволи да останем за кратко насаме. Не забрави да ни накара да обещаем, че няма да изпитваме чувство на вина. Аз не се отказах от удоволствието да имам мъжа си само за себе си за няколко часа, особено като знаех, че децата са добре и в безопасност с нашия толкова любезен домакин. Общо взето, с Тристан се съжителстваше лесно, дори естествено. Ние не бяхме привърженици на почивките в компанията на други хора, но сега с него беше различно. Човек можеше да си помисли, че това не е първата почивка, която прекарваме заедно. Ние се смеехме и разговаряхме откровено, винаги повлияни от чашите с вино, които Янис с дяволито удоволствие ни сервираше за аперитив и на вечеря. Това ми даваше възможност да се запозная по-добре с него и най-вече изобщо да престана да се безпокоя от него. Как съм могла да бъда толкова мнителна? Дълбоко в себе си бях смаяна от неговата непринуденост — той, който, доколкото ми беше известно, беше зает бизнесмен, не се оставяше да бъде затрупан от работата си, докато почиваше. Ако Янис можеше да вземе пример от него в бъдеще, нямаше да бъде зле. Нищо не нарушаваше спокойствието на Тристан; щом аз помолех децата да не вдигат толкова шум, когато бяхме в къщата или в градината, той ме успокояваше. Ние изпълвахме жизненото му пространство, без той да направи и най-малката забележка, напомняйки ми непрекъснато, че децата могат да правят каквото искат. Къщата може и да ми вледеняваше все още малко кръвта, но тези три дни ми доставиха огромно удоволствие, тялото ми се освободи от цялото напрежение, натрупано през предишните седмици. Аз най-после се дистанцирах от грижите, които напоследък ми се бяха сторили непреодолими.

 

 

Ние си заминавахме на другата сутрин, Янис беше решил да останем една вечер повече, за да избегнем задръстванията. Само дето трябваше да станем рано, за да може той да бъде на строежа в осем и половина. След една последна морска баня цялото семейство се отправи към къщата. Както всеки път, когато се връщахме от плажа, Тристан ни чакаше на терасата с готовия аперитив за всички, дори за децата, които се втурнаха към чипса и чашите си със сироп от нар.

— Ей! — смъмрих ги аз, когато те тръгваха отново да играят в градината. — Какво се казва?

— Благодаря, Тристан! — отговориха те в един глас.

Ние тримата се чукнахме.

— Морето беше адски хубаво, ти трябваше да дойдеш да се изкъпеш с нас! — му каза Янис.

— Малко хладно все пак — допълних аз.

Забележката ми накара Тристан да се усмихне.

— Аз имам още време да му се порадвам, тук съм до края на седмицата.

Срещнах погледа на Янис. Усещах, че е недоволен от тази микро почивка. Аз също, но бях успяла да убедя себе си, че това е по-добре от нищо. Аз, която в началото не исках да идвам! Това наистина щеше да бъде прекалено тъпо!

— Сигурни ли сте, че не желаете да останете по-дълго? — ни попита Тристан.

— Не че ми липсва желание — отговори Янис. — Най-вече заради децата и Вера. Но аз наистина трябва да бъда на строежа утре сутринта.

Аз го хванах за ръката.

— Не се безпокой за нас. На нас ни се отрази много добре. Добре, аз трябва да отида да стегна куфарите.

Въздъхнах, мързеше ме, това беше по-силно от мен.

— Вера — каза Тристан, — ако ти искаш да останеш с децата, това не представлява проблем. И аз мога да ви върна петък вечер в Париж.

Обърнах се рязко към него със зяпнала уста. Той ми се усмихваше мило.

— Ъъъ… е…

— Ще направиш ли това? — попита Янис, докато аз все още не бях в състояние да продумам.

— Щом го казвам! На мен ще ми бъде приятно и, повтарям се, тъпо е да не се възползва човек. Оттук нататък вие решавате, разбира се. Вера, нищо ли няма да кажеш?

Потърсих погледа на Янис. Бях смаяна от щедростта на Тристан, но и объркана, не знаех какво да правя.

— Остани, ако ти се иска — каза Янис. — Полудявам, като знам, че ще сте затворени между четирите ни стени до края на лятото, предпочитам да продължите да се забавлявате. Много добре видях колко ви беше трудно, преди да заминем. Искаш ли?

Тръснах глава, за да се овладея. Видях децата да тичат в градината щастливи, с хубав тен на лицето. Очевидно на тях им беше добре тук, но без Янис… това ми изглеждаше невъзможно.

— Тристан, благодаря ти от цялото си сърце, това е възхитително — казах аз. — Но не искам да оставя Янис да се прибере съвсем сам без нас в Париж. Правим така както беше предвидено.

— Но, Вера! Това е глупаво! — възмути се съпругът ми.

Аз стиснах ръката му, която не бях пуснала.

— Решението ми е взето, кълна ти се, не се безпокоя, че трябва да се върна в Париж.

Станах.

— Хайде, оставям ви.

Чух как Янис въздъхна с раздразнение и това ме накара да се засмея.

След десет минути ругаех сама себе си. Как бяхме успели толкова много да разхвърляме нещата си за толкова кратко време? Не можех да го разбера. Тъй като не бях в състояние да отделя чистото бельо от мръсното, започнах да си казвам, че ще пъхна всичко в куфара и че ще изпера всичко вкъщи. Всъщност само това ще имам да правя, за да се разнообразявам от крясъците на децата. Демотивирах се. Отпуснах се тежко на пода до леглото, въздишайки. Чух стъпки в коридора.

— Сърдиш ли се? — попита Янис.

Обърнах лице към него, той пристъпи напред усмихнат. Седна до мен и ме притегли в обятията си.

— Не изглеждаш много щастлива от това, че стягаш куфарите.

— Не е лъжа…

— Тогава защо не искаш да останеш?

Аз се притиснах по-силно към него.

— Нямам желание да те оставя да се връщаш съвсем сам и не искам да бъда без теб. Мразя това!

— Аз също…

Той се отдели от мен, за да ме погледне в очите, и отмести кичур от косата ми.

— Случай, Вера, аз няма да правя нищо друго, освен да работя до края на седмицата, изостанах, като взех няколко дни почивка, но не съжалявам, че дойдох, защото това ни се отрази добре на всичките.

— Децата са щастливи, че са с теб, ти им липсваше.

Той въздъхна дълбоко.

— Аз също, но за нещастие вие няма да ме виждате, след като се върнем, няма да ме има през цялото време. Ще ви бъде по-добре, ако останете в тази голяма къща до плажа още три дни, отколкото затворени у нас.

— Вярно е, но…

Той ме целуна леко по устните и потърка носа си в моя.

— Не ми е забавно да съм далеч от вас. Ако можех да остана, щях да го направя. Повярвай ми.

— Знам — прошепнах аз.

— Тогава остани? — рече той. — Заради мен… Нямах никаква причина да продължа да капризнича. А и ставаше дума само за три дни, не беше чак толкова страшно. Всички щяха да спечелят от това: Янис щеше да може да работи, без да му вися на главата и да му мърморя, децата ще се порадват на плажа и с малко късмет аз нямаше да си прекарам времето да си дера гърлото по тях. Това щеше да ми позволи да си презаредя батериите преди началото на учебната година. Аз поклатих глава. Янис ми се усмихна нежно.

— Това е добре за вас, доволен съм. Тристан ни спасява лятото.

— Вярно е, какво щяхме да правим без него? Но… не понасям да бъда без теб…

— Това ще направи срещата ни след раздялата още по-приятна.

Той ме целуна, аз му отговорих.

— Да отидем да го съобщим на децата — прошепнах аз. — И на нашия спасител!

Децата се развикаха от радост, като научиха новината, възбудата им беше приятна за гледане.

— Кажете благодаря на Тристан — заръчах им накрая.

Те изтичаха към него и скочиха отгоре му. Реакцията им, изглежда, особено го трогна. Рядко го бях виждала толкова широко усмихнат. Дори лицето му, което обикновено беше толкова строго, омекна. Аз се приближих на свой ред.

— Оставете го да си поеме дъх! — казах аз през смях на тримата си смешковци.

Накрая те го пуснаха и се втурнаха към Янис.

— Твоята покана е наистина много щедра. Благодаря ти.

— Моля, за мен е удоволствие.

Аз му се усмихнах.

— Заради причиненото неудобство ще ме пуснеш в кухнята и това не подлежи на обсъждане.

Той се засмя. И аз отидох да приготвя вечерята. Толкова по-зле, ако създавах впечатление, че бягам. Янис не се отдели от мен през цялата вечер, помогна ми за приготвянето на храната, за децата, вечеря до мен противно на предишните дни, когато сядаше на другия край на масата. Аз от своя страна направих необходимото, за да изглеждам в добро настроение. Но не бях особено въодушевена, беше ме обхванала безпричинна меланхолия. Правех се, че всичко е наред, за да не обидя Тристан, който нямаше никаква вина.

— Добре, някои ще се трудят утре! — заяви Янис, докато пиехме безкофеиново кафе на терасата.

Той стана, а Тристан го последва.

— Благодаря за това, че ни приюти! Поверявам ти ги.

— Можеш да ми имаш доверие.

— Точно затова ти ги оставям! Ще се видим в петък, когато ми ги доведеш.

После Янис хвана ръката ми. Аз погледнах Тристан.

— Лека нощ.

— До утре, Вера.

Двамата целунахме децата, които спяха дълбоко, като Янис се забави повече от мен, защото им прошепна нежни думи. Той едва сега схвана, че няма да ги вижда три дни, което досега не се беше случвало. Когато накрая си легнахме, той ме взе в обятията си и ме притисна силно.

— Обещай ми да се насладиш на престоя, дори и да не съм тук.

— Няма да плюя в кладенеца, от който пия.

— Ако имаш нужда от помощ за децата, помоли Тристан. Той умее да ги контролира.

— Аз ще се оправя.

— Знам го, но бих искал да си починеш малко.

— Всичко ще мине добре, не се притеснявай. Ти просто ще ни липсваш, ще ми липсваш…

— Вие също. Но да знаеш, че ще се възползвам от това, за да работя като луд и в петък вечер, когато пристигнете, ще ви чакам вкъщи и ще прекараме уикенда, без да се разделяме нито за секунда.

— Обещаваш?

— Очевидно…

— Съгласна съм в такъв случай — казах, преди да го целуна по врата.