Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A study in scandal, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka(2017)
- Разпознаване и корекция
- asayva(2017)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Regi(2019)
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Скандални уроци
Преводач: Ивайла Русева Божанова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златка Пенева
ISBN: 978-954-399-220-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7946
История
- —Добавяне
Глава девета
Грей вече разполагаше с достатъчно информация, за да разкрие самоличността на Саманта, но констатира, че всъщност не иска да знае коя е. Познаваше човек с достатъчно възможности да помогне на Саманта. Не би задавал въпроси, а същевременно високият му социален статус и личната смелост биха възпрели всеки — дори кралска особа — да посегне да я отведе против волята й. За жалост, в момента тази личност не се намираше в Лондон и Грей веднага се захвана да промени това. Изпрати писмо с бърза поща и се върна в ателието. Пристигналият отговор щеше да означава край на пребиваването на Саманта на Станхоуп стрийт, а пръстите още го сърбяха да я нарисува.
Внимателно аранжира позата й — коленичила за молитва, — защото не забрави обещанието си образът да е благоприличен. — Вдигни си малко брадичката и ръцете — изрежисира я той.
Тя се подчини и събра ръце точно пред гърдите си. Грей я погледна. Възнамеряваше да нарисува момичето в катедралата с износено палтенце, но бе прекалено топло да настоява Саманта да облече такова; или поне такова оправдание си намери, докато не откъсваше очи от разкрилата се над бюстието гръд.
— Така ли? — попита тя, отправила поглед към далечния край на помещението.
— Да — отвърна той и се насили да сведе глава към скицника върху коленете си.
Беше красива — направо съвършена. Изражението й бе пълно с преклонение и надежда. Моливът му се плъзгаше по хартията, докато се опитваше да улови точната извивка на бузата и носа й; на загатнатото ухо под кичурите коса; на шията й; на израза в очите й. Направи една скица, после — втора, после — нова и нова в стремежа си да запечата образа й върху листа.
— Достатъчно засега — обади се по едно време той, осъзнал колко дълго я е държал в тази поза.
С въздишка на облекчение тя свали ръце и разкърши врат.
— Успя ли да направиш подходяща скица?
— О, да.
Показа й изрисуваните листа. Щяха да последват и други, но сега вече лицето й бе запечатано в съзнанието му, както и всяка извивка на тялото й, всеки нюанс в цвета на косата. Не й показа скиците, които й бе направил, докато тя мереше картините за описа или седеше с наведена глава и шиеше. Искаше да я запечати всячески, за да е на негово разположение, след като си тръгне.
Твърдо възнамеряваше да не я целува повече, нито да я прегръща, нито да й предлага да го хване под ръка. Толкова му бе приятна нейната близост, така го изкушаваше… Основателно се съмняваше дали ще успее да се въздържи. Не биваше да забравя, че е джентълмен, способен да устои на подобни желания. В тази връзка бе започнал да се грижи повече за външния си вид; бръснеше се всеки ден и бе заменил изцапаните с боя дрехи с прилични и чисти. Няма начин жакетът да не говори за порядъчните му намерения, да докаже, че не само си знае мястото, но — нещо по-важно — знае и нейното.
Ала въпреки всичко… Май не постигаше планираното. С всеки нов ден чакаше появата й в ателието с все по-растящо нетърпение. Сърцето му подскачаше, щом чуеше стъпките й по стълбите. Когато влизаше с прилежно прибрани руси коси и лъчезарна усмивка, денят ставаше по-ярък. В нейно присъствие той дори рисуваше по-добре; картината с катедралата се лееше изпод пръстите му и се оформяше като едно от най-хубавите му произведения досега.
Саманта разглеждаше скиците.
— Така ли изглеждам наистина?
— Не — отвърна той. — Далеч по-прекрасна си.
Тя го погледна смаяно.
— Истина е — увери я той. — Ще ми се да бях по-добър художник, за да те пресъздам съвсем точно.
— О, не. — Хвана го за китката. — Ти си чудесен художник. Аз… просто не се разпознах.
— Защо?
Саманта прокара пръст по скицираното си лице.
— Изглеждам щастлива — сподели тихо тя. — Пълна с надежда.
— А как се чувстваш? — попита той след моментния шок.
Тя го погледна.
— По същия начин.
Гърдите му се изпълниха с огромно задоволство.
— Радвам се да го чуя. Как само те впрегнах на работа, накарах те да мериш картини, да ги описваш… Не съм образцов домакин, а?
— Напротив — възрази тя и поруменя. — Ти ми помогна далеч повече, отколкото аз на теб.
Той махна нехайно, но думите й отново поставиха на дневен ред въпросът за бъдещето й.
— На какво се надяваш? — Попита той импулсивно.
Лицето й стана замислено.
— Да ходя на театър, когато желая, да танцувам пред погледа на обществото, да се разхождам пеша или с карета в парка и да не се притеснявам кой ще ме види да се смея. Такива простички неща, всъщност.
— Но приятни.
— Искам да видя Венеция — продължи тя с по-решителен тон. — Както и планините на Швейцария. Дори Езерната област тук, в Англия. Не съм била никъде, освен в Ричмънд и Лондон. — Погледна го. — А ти какво искаш?
Веждите на Грей се стрелнаха нагоре.
— Аз ли? Да видя картините си в Кралската академия. Да уча в Рим и да рисувам с майсторите. Да победя брат си Уил при надбягване с коне и да си спечеля обратно двайсетте лири стерлинги, които загубих от приятеля си Том Уейлс-Феър.
Да знам, че сърцето ти подскача радостно като моето всеки път, когато ми се усмихваш, добави той наум.
Съществуваше сериозна опасност да се влюби в нея. Тя подреждаше в ателието му всеки ден, но оставяше нещата там, където той да ги намери. Работеше и в къщата, макар да бе дама. Рисуваше таралежи по късчета хартия и си тананикаше. Грей не познаваше толкова възхитителна и чаровна жена и същевременно толкова непретенциозна.
— Академията? — усмихна се тя. — Ще стане, убедена съм. Ще покориш Рим, а Уил положително си е послужил с измама, за да те победи първия път…
Грей отметна глава и прихна.
— Без съмнение!
Саманта също се засмя и понечи да стане. Грей протегна ръце. Тя ги пое, но залитна при опита си да се изправи на крака. Грей веднага й се притече на помощ и я улови, преди тя да падне.
— Хванах те — възкликна той.
Не успя да каже нищо повече, защото тя вдигна поглед към него.
— Ти все успяваш да ме хванеш отбеляза тя леко печално, но не се отдръпна от прегръдката му.
— По моя вина стоя толкова дълго на колене. — Пое дълбок дъх. — Помниш ли какво ти казах за белята?
Очите й притъмняха и тя вдигна лице.
— Да…
— Дори аз нямах представа каква голяма беля имам предвид — промърмори той.
После я целуна.
Не искаше тази жена да си тръгне. Тя му бе едновременно муза, приятелка и изкусителка. Начинът, по който отвърна на целувката му този път, заличи от съзнанието му всякакви намерения да е почтен джентълмен.
— Театър, танци… — промълви той, дишайки затруднено. — Лесно могат да бъдат уредени…
— Наистина ли? — попита тя със сияещи очи.
— Ако не възразяваш да те придружа.
— Не — прошепна тя. — Тогава ще е още по-хубаво.