Каролайн Линдън
Скандални уроци (3)

Глава трета

За Джордж Чърчил-Грей денят беше прекрасен. Днес светлината не само бе идеална за рисуване, но и най-после бе намерил идеалната комбинация от цветове за най-новото си платно. За жалост, след това откри, че почти е свършил два от тях. Да, беше неудобство, но не нещо непоправимо; денят беше слънчев и ясен, затова си сложи шапка и пое към магазина зад ъгъла, където продаваха най-добрите художнически материали. Пръстите вече го сърбяха да се захване за работа. Предстоеше му да създаде най-хубавото си произведение досега, усещаше го в душата си.

Забеляза момичето само защото беше облечена в яркочервено късо палтенце. Представляваше привлекателна гледка: крачеше по тротоара с букетче маргаритки в ръка, въртеше глава наляво-надясно сякаш се е изгубила или Лондон й е непознат и се вглежда в забележителностите. В следващия миг зърна лицето й и си даде сметка, че по-скоро е второто. Възхищаваше се на всичко наоколо; очите й бяха широко отворени, а устните — извити в очарователна усмивка. За секунди той се загледа в разкриващата се пред очите му гледка: сгушените близо една до друга сгради тънеха в сянка, пъстра тълпа от хора се лееше като пълноводна река и по средата тя — прекрасна и спокойна, като стъпила за пръв път на земята богиня. Начинът, по който светлината я открояваше в тълпата и я къпеше в божествено сияние, му напомни за творбите на Рафаел и Тициан. Разсеян от желанието да я наблюдава, да я екипира за някоя бъдеща картина, той почти забрави накъде е тръгнал. Имаше лице като на Атина Палада — младежко, но сериозно, красиво и благородно.

Докато й се възхищаваше, идиличната картина се промени. Пред нея застана мъж, свали си шапката и направи прекалено дълбок и театрален поклон, за да е невинен. Видимо изненадано, момичето отстъпи назад. Несъзнателно Грей тръгна в нейната посока.

Ала в следващия миг сякаш всичко си дойде на мястото. Те се заприказваха. Подвижна платформа мина по оживената улица и за момент ги скри от поглед му; когато отмина, Грей видя момичето да върви редом с мъжа с шапката. Възможно бе все пак да го познава. Не възразяваше и не се съпротивляваше. Той се поколеба, разкъсван от желанието да се върне в ателието си и разяждащото го любопитство относно богинята с аленото палтенце. Искаше още веднъж да зърне лицето й, независимо че тя не бе негова грижа; в края на краищата бе една съвършено непозната жена, която вървеше по улицата.

Макар и по трудния начин, си бе научил урока: знаеше какво става, когато импулсивно помоли непозната жена да я скицира; в най-добрия случай тя го поглеждаше изплашена и побягваше; в най-лошия отново щеше да се наложи да дава обяснения пред блюстител на реда. Най-добре върви в магазина, подкани се той.

Не успя обаче да се въздържи напълно и на ъгъла хвърли поглед назад. Тълпата беше оредяла и вече виждаше по-ясно. Втори мъж се бе присъединил и притискаше младата жена. Тя вече не изглеждаше овладяна и спокойна; видимо искаше да се измъкне. Докато Грей ги наблюдаваше, по-едрият мъж я обгърна през талията. Тя се отдръпна в опит да се освободи. Грей решително се обърна и ги проследи.

Ускори крачка, без да откъсва очи от нея. Тя се противеше, но мъжете не я пускаха; те почти я носеха на ръце и я насочваха накъде да върви. Грей изруга тихичко. Накъде отиваше светът, щом жена може да бъде държана против волята си и отведена в неизвестна посока посред бял ден и то в сърцето на Лондон?

Когато приближи, успя да прецени мъжете по-добре. Първият беше привлекателен, слаб и сравнително нисък. Няма да представлява голям проблем. Другият обаче бе далеч по-едър, грозен и вероятно много по-силен. Именно той държеше момичето, докато спътникът му й говореше разпалено и през цялото време я потупваше по ръката. Колебанията на Грей дали тя е с тях доброволно изчезнаха, когато зашлеви единия.

Грей хукна.

— Извинете — провикна се той. Проблем ли има, госпожице?

Тя се извърна, за да погледне назад. Очите й бяха зелени и широко отворени от страх.

— Помощ — обади се тя задъхано.

По-едрият я взе на ръце и се отдалечи, като го остави лице в лице с по-ниския.

— Пуснете младата дама — нареди Грей и сви ръце в юмруци.

Със свиване на раменете мъжът се опита да го успокои.

— Тя е бегълка — обясни той със спокоен тон. — Момиче от добро семейство, но с див нрав. Баща й ни нае да я намерим и да му я върнем жива и здрава. Нали няма да попречите на баща и дъщеря отново да се съберат? Съветвам ви да не го правите. Той не е човек, с когото да си…

Грей отново погледна към момичето. Едрият мъж доста бързо се отдалечаваше по улицата, а момичето се съпротивляваше с всички сили, като го риташе и удряше с юмруци. Но беше нежна и крехка и не можеше да се сравнява с великана, който я носеше.

— Нима? И баща й няма нищо против да я носите като чувал с царевица?

— Вироглава е, добри господине. Вероятно отново ще избяга, ако не усети твърда ръка.

Възможно бе да отговаря на истината; но бе възможно и да е лъжа, в такъв случай Грей щеше да изостави една жена да претърпи какви ли не ужаси.

— Чудесно — обяви той. — Ще ви придружа, за да се уверя, че е върната на семейството си и е в безопасност. Прегърна ниския мъж през раменете. — Това ще е доброто ми дело за деня.

— Няма нужда — просъска събеседникът му и безуспешно се опита да се освободи.

— За мен има — увери го Грей, като продължаваше здраво да го стиска. Зърна стражар на отсрещната страна на улицата. — Струва ми се, че на вашия човек му трябва малко помощ с нея. Ще съберем още хора и ще я върнем на любящия й баща. Ето там е точно човекът, който ни трябва. Стражар!

Вдигна свободната си ръка, за да привлече вниманието на пазителя на реда.

Със сподавена ругатня мъжът се извъртя, освободи се от хватката му и хукна след партньора си. Междувременно последният доста се бе отдалечил и продължаваше да носи на рамо протестиращото и ритащото момиче. Грей се насочи към тях, като подвикна на смаяния стражар да му помогне да предотврати убийство.

По-ниският мъж подвикна нещо на партньора си, който погледна назад кръвнишки. Зървайки стражаря и Грей, той бързо сви в странична улица. Първият мъж продължи напред, но Грей се впусна след съучастника му, като не откъсваше очи от момичето. Когато похитителят й си даде сметка, че продължават да го следят, той отново сви зад един ъгъл и потъна в тясна, тъмна алея. Грей инстинктивно забави ход, защото стражарят все още се намираше далеч зад него, но изведнъж чу ругатня, последвана от вик и разплискване на вода. Втурна се напред и откри, че алеята води до реката. От едрия грозен тип нямаше и следа, но във водите на Темза беше момичето с аленото палтенце и безуспешно се съпротивляваше да не попадне във водовъртежите на реката.

Той застина на място. Тук водата не бе особено дълбока, но ако течението я отнесе по-навътре, щеше да се наложи да плува след нея. Спря колкото да си свали жакета, плъзна се по каменното корито и нагази в реката, за да хване полата й. Платът бе фин и се откъсна, когато се опита да я изтегли навън. Грей изруга тихо и пристъпи напред, където водата достигна до гърдите му. Тя протегна ръка към него и Грей видя паника в очите й.

Хвана пръстите й и я дръпна, но краката му се подхлъзнаха по обраслото с мъх дъно и за миг той потъна, като почти я изпусна. Реката отново се опита да я въвлече навътре, докато той се стараеше да си възвърне равновесието. Момичето потъна под повърхността, отчаяно размахвайки ръка. Грей я затегли с всички сили и най-накрая успя да я хване здраво в прегръдките си. Продължи да я притиска към гърдите си, докато нормализираше дишането си и търсеше начин да стъпи по-стабилно на хлъзгавото дъно, а тя кашляше, плюеше вода и здраво го стискаше за ризата.

— Ей, вие! — Стражарят най-после го бе догонил. Лицето му бе силно зачервено от усилието. — Какво стана, сър?

— Някакъв негодник я бутна във водата — обясни Грей. — Едър, грубоват тип, колкото мен на ръст, но поне двайсетина килограма по-тежък. Вероятно е избягал натам. Имаше и още един: нисък, добре облечен, със синя пелерина. Изчезна по „Странд“.

Блюстителят на реда се поколеба.

— Едва ли ще ги хвана вече. Браво на вас, задето я спасихте. Познавате ли младата дама?

Грей поклати глава. Тя трепереше в ръцете му, докато той бавно я насочваше към брега.

— Подай ми ръка. — Стражарят побърза да откликне и той най-сетне стъпи на твърда почва. Вече се бяха събрали няколко любопитни зяпачи и надничаха от тесния проход на алеята. Опита се да изправи момичето, но коленете й поддадоха и тя залитна. Задържа я и отново се обърна към стражаря. — Подай ми жакета. — Онзи отново се подчини. Грей загърна момичето с дрехата, преди отново да я повдигне. Тя не само трепереше, но и роклята й започваше почти да прозира. — Трябва да я заведем на топло и да я подсушим.

— Ами…

Стражарят изглеждаше объркан.

Грей тръсна глава, за да отстрани водата от лицето си.

— Квартирата ми е съвсем наблизо, на съседната улица. Ще я отведа там и ще я оставя на грижите на хазяйката. Така става ли?

— Трябва да чуя показанията й.

— Разбира се. Но е за предпочитане да хванете мъжете, които се опитаха да я убият.

Доловил сарказма, стражарят се изчерви и започна да проправя път през насъбралата се група любопитни зяпачи. Грей наклони глава към момичето в опит да я прикрие от вторачените в нея погледи.

— Не се притеснявайте — прошепна той. — Вече сте в безопасност. — Тя вдигна очи към него. Лицето й бе бледосинкаво, а широко отворените й зелени очи нефокусирани и изцъклени, но дори мокра и замаяна тя бе изключително красива. — Чухте ли какво казах на стражаря? — продължи той по-скоро, за да задържи вниманието й, а не за да споделя информация. — Най-добре е той да потърси мъжа, който ви бутна в реката. Имате ли представа кой беше?

Отговор не последва, но тя определено дишаше по-свободно. Той я притегли към себе си, несъзнателно наслаждавайки се на притиснатите към тялото му нейни извивки. Тънка талия, добре оформени бедра, прекрасни гърди. Съсипаната й мръсна шапка висеше на панделките си и се удряше в него при всяка крачка. Светлокестенявата й коса беше разчорлена, но като цяло момичето бе хубаво, добре нахранено и скъпо облечено.

Какво правеше сама в околността на „Странд“?

* * *

Саманта започна да излиза от унеса си, докато непознатият наполовина я водеше, наполовина я влачеше по улиците. Не чу почти нищо от разговора му със стражаря. Спаси я с известен риск и за себе си — беше мокър колкото нея. Припомни си как викаше на мъжете, които я похитиха. Онези мъже определено не й мислеха доброто; за разлика от този. Веднага обаче се упрекна, задето си въобразява, че знае каквото и да било. Та той може би бе само по-интелигентен вариант на първите двама.

— Иди да звъннеш на вратата — подвикна той на седнало на стъпалата пред къщата момче. То хукна да изпълни нареждането. — Спокойно. Скоро ще сте суха и ще се стоплите увери я той, докато й помагаше да изкачи няколкото стъпала. — Хазяйката ми, госпожа Уилис, ще се погрижи.

Зъбите на Саманта тракаха силно, та чак се наложи да ги стисне. И умът, и тялото й бяха парализирани от комбинацията от студ и страх. Една част от нея си мислеше, че е редно да протестира да я води насам мъж, когото не познаваше, но друга далеч по-голяма част — намираше ръцете му, които я обгръщаха, за доста успокоителни. Тъй като не бе убедена, че краката й ще я задържат, ако той я пусне, тя не изказа никакви възражения.

Вратата се отвори и жена с розови бузи и дантелено боне възкликна:

— Боже, какво сте направили този път?!

— Бях за риба — отвърна мъжът, който придържаше Саманта. — Виж какво улових.

В първия момент хазяйката го изгледа недоумяващо, после разпери ръце.

— Не се шегувайте! Влизайте бързо, влизайте. Горкичката. Наранена ли е?

— Ще трябва да попиташ нея.

Внимателно я въведе през вратата, която жената придържаше отворена, и влязоха в малък, спретнат салон, обзаведен в синьо. Помогна й да седне на кушетката.

Жената го побутна, за да се наведе над Саманта и загрижено се взря в очите й.

— Няма изцъкления поглед на Нед Дейвис, когато се удави. Чувате ли ме? — попита тя високо право в ухото на Саманта. — Можете ли да говорите, скъпа?

— Госпожо Уилис, дай възможност на нещастното момиче да си поеме дъх. — Спасителят й пое кърпа от връхлетялата в стаята млада прислужница. Избърса си главата, после обви с кърпата врата си и седна, за да свали подгизналите си ботуши. — Джени, донеси горещ чай. В реката беше студено.

Прислужницата кимна и тичешком излезе от помещението.

— Къде се случи? Как се озова в реката? — Госпожа Уилис грабна шал от стола до себе си и наметна Саманта с него.

Той погледна към мокрите си крака.

— Някакъв негодник я бутна в реката и аз я извадих. — Вдигна поглед и забеляза как тя леко трепна. — Бутна ви, нали? — попита той нежно. — Наранена ли сте?

Тя безмълвно се взираше в него. Имаше добро лице, леко издължено, с изсечени скули и топли, кафяви очи. От мократа му коса по слепоочието му се стече капка вода и той я отстрани с пръсти.

Доста е привлекателен, даде си сметка тя; и силен. Саманта си спомни как едрите му, мускулести ръце я изтеглиха от водата, след което я притиснаха към гърдите му и потрепери.

От нея не се чуваше и звук, затова той погледна тревожно госпожа Уилис.

— Трябва да извикаме лекар.

Това най-после я изтръгна от унеса й.

— Не — прошепна Саманта.

Беше добре, само дето бе мокра, замръзнала и още в шок, защото я отвлякоха, а после и почти я удавиха. Не умееше да плува и, ако той не я бе последвал и спасил, едва ли щеше да се измъкне сама от водата. Това, само по себе си, бе достатъчно не само да го хареса, но и да му гласува доверие.

— Сигурна ли сте? — попита той с вирнати вежди.

Тя кимна.

— Продължавайте, скъпа — насърчи я госпожа Уилис. — Негова светлост иска да ви помогне. Почтен човек е.

— Негова светлост? — удиви се Саманта и навлажни устни.

Бог да й е на помощ. Да не би той да познава семейството й? Никога няма да превъзмогне унижението, че са я извадили от Темза.

Мъжът имаше вид на човек, готов да забели очи от досада.

— Джордж Чърчил-Грей, на вашите услуги. Никой не ме нарича лорд Джордж и ви моля и вие да не го правите. Несравнимо повече предпочитам Грей.

— Аз съм почтена жена и ще се обръщам към вас с титлата ви — отвърна хазяйката му. — Син е на херцога на Роуланд — прошепна тя доста високо на Саманта сякаш лорд Джордж Чърчил-Грей не стоеше на метър от нея.

— Боже…

Гласът на Саманта потрепери. Херцогът на Роуланд. Баща й мразеше херцог Роуланд.

— Не й обръщайте внимание — посъветва я той и погледна раздразнено госпожа Уилис. — Как се казвате? Семейството ви сигурно се тревожи за вас.

Умът й се скова. Името й; ако му го каже, ще я върне на семейството й. Изведнъж Саманта се почувства като най-големия идиот на света. Не само прояви незачитане към баща си и дойде в Лондон без разрешение, но я обраха и за малко не я убиха. Спаси я синът на Роуланд, което ще накара баща й да се почувства задължен на графа. Вече си представяше вбесените му изявления колко е неразумна, глупава и опасна за самата себе си. Ще я омъжи за лорд Филип до две седмици, а не до месец. Съкрушено поклати глава.

Спасителят й я изгледа притеснено.

— Какво? Не си спомняте ли?

Тя бе замълчала само, за да спечели малко време, но когато той зададе въпроса си веднага отвори уста и заяви:

— Не, не помня. — После, сякаш някой бе поел контрол над тялото й, тя притисна чело с ръка и затвори очи. — Боли ме главата.

Последва миг мълчание. Тя леко отвори очи и зърна смутеното изражение на лорд Джордж. То моментално изчезна, когато очите им се срещнаха. Усмихна й се със същата уверена, носеща й утеха усмивка, която видя, докато я съпровождаше насам.

— Скоро ще ви мине, убеден съм. Междувременно, чувствайте се свободна да си почините тук. Госпожо Уилис, ще донесеш ли нещо за хапване? И сухи дрехи. — Изправи се и прокара ръка през косата си, при което последните капки вода паднаха върху раменете му. — Извинете ме. Ще се преоблека и ще ви оставя на грижите на госпожа Уилис, госпожице… — Поколеба се. — Не знам как да ви наричам.

Тя го гледаше безпомощно.

— Добре. — Усмихна се насърчително. — Надявам се да се сетите, Пердита.

Поклони се и излезе, оставяйки влажни стъпки по килима.

— Горкото дете — промълви госпожа Уилис. Погледна Саманта съжалително. — Ще ви намеря сухи дрехи. Дребничка сте, но трябва да съм запазила от нещата на Мери в сандъците на тавана. — Най-голямата ми дъщеря — добави тя гордо. — Преди две години се омъжи за корабостроител от Гринуич. — Отиде до вратата и се провикна в коридора: — Джени! Къде е чаят? — Без да дочака отговор, се върна при кушетката и клекна. — Хайде първо да свалим мокрите дрехи, преди да умреш от студ. Надявам се Негова светлост да стори същото, но човек никога не знае при мъжете… — Поклати глава и започна да развързва ботите на Саманта. — Добро момче е, но се обзалагам, че не е свалил ризата от раменете си и въобще не е помислил за студа. Съсипа още един чифт ботуши. Е, поне се е сетил да ви наметне с жакета си, скъпа, въпреки че едва ли ще успеем да го почистим.

Свали палтенцето от раменете на Саманта и отново я наметна с шала. Саманта обаче не пропусна да забележи как веждите й се стрелнаха нагоре при вида на дрехите й. Госпожа Уилис очевидно разпознаваше качественото. Въпреки това не направи никакъв коментар и Саманта предпочете да стори същото.

Докато прислужницата Джени се появи с чая, госпожа Уилис й бе помогнала да се придвижи до малка спалня в задната част на къщата. Заедно с Джени свалиха подгизналата й рокля, облякоха я в нощница, която очевидно принадлежеше на госпожа Уилис, и я сложиха да легне.

— Пийнете, скъпа — подкани я хазяйката, докато събираше мокрите дрехи и даваше указания на Джени да ги занесе в кухнята и да ги изпере. — Ще се почувствате по-добре.

— Благодаря.

Гласът й бе дрезгав. Саманта отпи от чая с пълното съзнание, че получава само временна отсрочка. Умът й направо се размекваше от обзелия я допреди малко студ. Предстоеше й да намери Бенедикт, но в момента изпитваше силно желание единствено да полежи. Главата наистина я болеше, а и още й бе студено. Какво толкова ще стане, ако отложи всичко с няколко часа. Ще си почине, докато дрехите й изсъхнат, а после ще обяви, че паметта й се е възвърнала, ще благодари на милата хазяйка за всички положени грижи и ще я попита как да стигне до щаба на Кавалерийската кралска лична охрана. Или още по-добре: ще изпрати бележка на брат си да дойде да я прибере, за да не се загуби отново.

А ако доста привлекателният лорд Джордж Чърчил-Грей възрази и предложи да се увери, че е в безопасност в ръцете на Бенедикт, тя любезно ще откаже.

Да, помисли си тя, допивайки чая. Подаде чашата на госпожа Уилис и й позволи да я загърне с одеялата. Точно така ще постъпи… При тази мисъл Саманта затвори очи.