Никола Юн
Слънцето също е звезда (31)

Наташа

Не казвам на Червената вратовръзка цялата истина за това, какво бих направила, ако имах машина на времето. Бих се върнала в миналото и бих направила така, че най-големият ден в живота на баща ми никога да не се случи. Напълно егоистично е, но именно това бих сторила, така че моето бъдеще да не бъде изтрито.

Вместо това му излизам с научно обяснение. Докато свърша, той ме гледа така, сякаш е влюбен в мен. Оказва се, че никога не е чувал за парадокса на дядото, нито за принципа за самосъгласуваност на Новиков, което мъничко ме изненадва. Вероятно съм предположила, че си пада по подобни неща, понеже е от азиатски произход, което е гадно от моя страна, защото ненавиждам, когато хората си въобразят разни неща за мен, като например че харесвам рап или че ме бива в спорта. За сведение, само едно от тези неща е вярно.

Дори оставяйки настрани това, че днес ще бъда депортирана, аз не съм момиче, в което да се влюбиш. Като за начало, не обичам временни, недоказуеми неща, а романтичната любов е както временна, така и недоказуема.

Другото тайно нещо, което не съм признала на никого, е, че не съм сигурна дали съм способна да обичам. Дори временно. Докато бях с Роб, нито веднъж не се почувствах така, както песните твърдят, че би трябвало да се чувствам. Не се почувствах запленена или изгаряща от любов. Не се нуждаех от него като от въздуха. Наистина го харесвах. Харесваше ми да го гледам. Харесваше ми да го целувам. Ала през цялото време знаех, че бих могла да живея без него.

— Червена вратовръзке — казвам.

— Дейниъл — настоява той.

— Недей да се влюбваш в мен, Дейниъл.

Той буквално изплюва кафето си.

— Кой казва, че ще го направя?

— Онзи малък черен бележник, в който те видях да дращиш, и лицето ти. Голямото ти, открито, не-можеш-да-излъжеш-никого-за-нищо-лице казва, че ще го направиш.

Той отново се изчервява, защото изчервяването очевидно е основното му състояние.

— И защо не? — пита той.

— Защото аз няма да се влюбя в теб.

— Откъде знаеш?

— Не вярвам в любовта.

— Тя не е религия — заявява той. — Съществува, независимо дали вярваш в нея, или не.

— Нима? Можеш ли да го докажеш?

— Любовните песни. Поезията. Брачната институция.

— О, моля ти се. Думи върху лист хартия. Можеш ли да приложиш научния метод върху нея? Можеш ли да я наблюдаваш, да я премериш, да я подложиш на експерименти? Не можеш. Можеш ли да отрежеш парченце от нея и да го пъхнеш под микроскопа? Не можеш. Можеш ли да я отгледаш в блюдо на Петри или да секвенираш генома му?

— Не можеш — имитира той гласа ми и се засмива.

Аз също се засмивам. Понякога се вземам прекалено на сериозно.

Той загребва лъжица пяна от кафето си и я лапва.

— Казваш, че са просто думи върху лист хартия, ала трябва да признаеш, че онези хора изпитват нещо.

Аз кимам.

— Нещо временно, което не може да бъде измерено. Хората просто искат да вярват. В противен случай биха били принудени да признаят, че животът е случайна поредица от добри и лоши неща, които ти се случват, докато един ден умреш.

— И ти нямаш нищо против да вярваш, че животът няма смисъл?

— Какъв избор имам? Такъв е животът.

Още една лъжица пяна и още смях от него.

— Значи, никаква съдба, никаква предопределеност, никакво така-било-писано-да-стане за теб?

— Не съм някоя хапла. — Определено се забавлявам повече, отколкото би трябвало.

Той разхлабва вратовръзката си и се обляга в стола си. Един кичур се изплъзва от опашката му и аз гледам как го прибира зад ухото си. Вместо да го отблъсне, моят нихилизъм го кара да се чувства още по-комфортно. Изглежда почти весел.

— Не знам дали друг път съм срещал някой, изпаднал в толкова очарователно заблуждение — казва, сякаш съм някакъв любопитен експонат.

— И ти намираш това за привлекателно? — питам.

— Намирам го за интересно.

Оглеждам се наоколо. Незнайно как, кафенето се е напълнило, без да забележа. До бара са се подредили хора, които си чакат поръчките. От тонколоните се носи „Yellow Ledbetter“ на „Пърл Джем“ — друга от любимите ми гръндж банди от деветдесетте. По-силно е от мен. Трябва да затворя очи, докато слушам как Еди Ведър смотолево-изпява припева.

Когато отново ги отварям, Дейниъл ме е зяпнал. Навежда се напред, така че столът му отново е стъпил сигурно на четирите си крака.

— Ами ако ти кажа, че мога да те накарам да се влюбиш в мен научно?

— Бих ти се изсмяла — отвръщам. — С глас.