Никола Юн
Слънцето също е звезда (129)

Епилог

Айрийн: алтернативна история

Минаха десет години, ала Айрийн не е забравила момента — нито момичето — спасили живота й. Работеше в охраната на Службата за американско гражданство и имиграция в Ню Йорк. Един от служителите, Лестър Барнс, спря при нея, за да й каже, че някакво момиче е оставило съобщение за нея. Момичето казало „благодаря“. Айрийн никога не разбра за какво й благодарят, ала това „благодаря“ пристигна точно навреме. Защото в края на този ден Айрийн възнамеряваше да се самоубие.

Беше написала прощалната си бележка в обедната почивка. Наум вече си беше набелязала пътя до покрива на сградата, където живееше.

Ако не беше онова „благодаря“.

Фактът, че някой я беше видял, бе началото.

Тази нощ тя отново изслуша албума на „Нирвана“. В гласа на Кърт Кобейн Айрийн чу едно съвършено и красиво страдание, глас, обтегнат до скъсване от самота и копнеж. Ала гласът му не се скъса и в него имаше и някакво щастие.

Мисълта й се върна към онова момиче, направило си усилието да й се обади и да остави съобщение специално за нея. Това раздвижи нещо в нея. Не достатъчно, за да я излекува, ала достатъчно, за да я накара да се обади на номера за превенция на самоубийствата. Този разговор доведе до терапия. Терапията доведе до медикаменти, които всеки ден спасяват живота й.

Две години след онази нощ Айрийн напусна работата си в Службата за американско гражданство и имиграция. Спомни си, че като дете мечтаеше да бъде стюардеса. Сега животът й е простичък и щастлив, и тя го живее в самолети. И защото знае, че самолетът може да бъде много самотно място, и понеже знае колко отчаяна може да бъде самотата, тя обръща особено внимание на пътниците си. Грижи се за тях така, както никой друг не го прави. Утешава онези, които се прибират сами у дома за погребение и скръбта се процежда от порите им. Държи ръката на онези, които ги е страх да летят. Айрийн мисли за себе си като за ангел със значка с метални крила.

Сега тя прави последна проверка преди излитането на самолета, оглежда се за пътници, които се нуждаят от мъничко допълнителна помощ. Младият мъж в място 7A пише в малък черен бележник. От азиатски произход е, с къса черна коса и добри, ала сериозни очи. Дъвче върха на химикалката си, мисли, пише и отново дъвче. Айрийн се възхищава от това, че изобщо не се смущава. Държи се така, сякаш е сам в света.

Очите й продължават напред и се плъзват по младата чернокожа жена в място 8C. Носи слушалки и има голяма, къдрава афроприческа, която някога е била боядисана в розово по краищата. Айрийн замръзва. Та тя познава това лице. Топлотата на кожата й. Дългите мигли. Пълните розови устни. Тази интензивност. Не може да бъде същото момиче, нали? Момичето, което й спаси живота? Онова, на което от десет години иска да благодари?

Капитанът обявява, че излитат, и Айрийн е принудена да седне. От мястото си тя се взира в жената, докато в ума й не остава и капчица съмнение.

В мига, в който самолетът се издига достатъчно високо, тя се приближава до жената и коленичи на пътеката до нея.

— Госпожице — казва и не може да попречи на тялото си да се разтрепери.

Жената сваля слушалките си и й се усмихва колебливо.

— Ще прозвучи странно — започва Айрийн и й разказва за онзи ден в Ню Йорк, за сивото легенче, калъфа за телефон с „Нирвана“, как я е виждала всеки ден.

Жената я гледа предпазливо, без да казва нищо. По лицето й пробягва нещо подобно на болка. Тук има някаква история.

Въпреки това Айрийн продължава.

— Вие ми спасихте живота.

— Не разбирам. — Жената има акцент. Карибски и още нещо.

Айрийн улавя ръката й. Жената се напряга, но не я отдръпва. Отвсякъде ги гледат любопитни очи.

— Оставихте ми съобщение, в което ми благодарихте. Дори не знам за какво ми благодарихте.

Младият мъж от място 7A наднича между седалките. Айрийн улавя погледа му и се намръщва. Той се дръпва назад и тя отново насочва вниманието си към жената.

— Помните ли ме? — Изведнъж за нея е много важно това момиче, сега жена, да си я спомни. Въпросът се откъсва от устните й и тя отново се превръща в някогашната Айрийн, сама и уплашена. Айрийн, която всички вълнуват, ала която не вълнува никого.

С времето се случва нещо странно и Айрийн се чувства разкъсвана между две вселени. Представя си как самолетът се разпада, първо подът, после седалките и накрая металическата обвивка. Тя и пътниците са застинали във въздуха, без да ги задържа нищо, освен възможността. А после и самите пътници потрепват и се дематериализират. Един по един те примигват и изчезват, призраци от друга история.

Остават единствено Айрийн и тази жена.

— Помня ви — казва жената. — Името ми е Наташа и аз ви помня.

Мъжът от място 7A подава глава над седалката.

— Наташа. — Лицето му е открито, светът му е пълен с любов.

Наташа вдига очи.

Времето отново тръгва. Самолетът и седалките отново се материализират. Пътниците отново придобиват плът. И кръв. И кости. И сърце.

— Дейниъл — казва тя. И отново: — Дейниъл.