Никола Юн
Слънцето също е звезда (112)

Дейниъл

Първото, което виждам на бюрото му, е папка с името на Наташа. Наташа Кингсли, пише. Трябва да е тя, нали? Колко Наташи Кингсли може да има? Не само ангажиментите ни са в една и съща сграда, но нейният адвокат и онзи, с когото аз имам интервю, са един и същи човек? Шансът за това трябва да е астрономически, нали? Нямам търпение да видя изражението й, когато й кажа.

Поглеждам го, а после се оглеждам из кабинета в търсене на други знаци.

— Вие сте имиграционен адвокат, нали? — питам го.

Той вдига очи от листа пред себе си — молбата ми за кандидатстване, предполагам.

— Да. Защо?

— Мисля, че познавам една от клиентките ви — отвръщам и вдигам папката.

Той я издърпва от ръката ми.

— Не я докосвай. Поверително е. — Премества я възможно най-далеч от мен.

Усмихвам му се, а той се намръщва насреща ми.

— Съжалявам — казвам. — Просто току-що ми спасихте живота.

— За какво говориш? — Раздвижва дясната си китка и аз забелязвам, че ръката му е превързана. Спомням си думите на юридическата сътрудничка, че е претърпял автомобилно произшествие.

Посочвам папката.

— Запознах се с нея, с Наташа, днес.

Той все още се мръщи насреща ми, без да разбира.

— Когато се запознахме, тя щеше да бъде депортирана, но после се срещна с вас, вие направихте вашата адвокатска магия и ето че сега тя ще остане.

Той отпуска превързаната си ръка на бюрото.

— И как точно това спаси твоя живот?

— Тя е Единствената — отвръщам.

Той се намръщва.

— Не каза ли, че сте се запознали днес?

— Аха. — Невъзможно ми е да изтрия широката си усмивка.

— И тя е Единствената? — Не оформя кавички във въздуха около думата „единствената“, но ги чувам в гласа му. Не бих казал, че усещането е по-приятно от истинските кавички във въздуха.

Допира връхчетата на пръстите си пред себе си и дълго се взира в мен.

— Защо си тук? — пита най-сетне.

Какво се крие зад този въпрос?

— Заради интервюто си за прием?

Той ме поглежда изпитателно.

— Не, наистина. Защо си в кабинета ми в този момент? Очевидно не те е грижа за това интервю. Появяваш се тук с вид, сякаш си се бил. Въпросът е сериозен. Защо дойде?

Няма как да му отговоря, освен откровено.

— Родителите ми ме накараха.

— На колко си години?

— На седемнайсет.

Той поглежда папката с моя случай.

— Тук пише, че се интересуваш от предварителния курс по медицина. Така ли е?

— Не особено — отвръщам.

— „Не особено“ или „не“? — Адвокатите обичат да са сигурни.

— Не.

— Ето че постигаме някакъв напредък. Искаш ли да отидеш в „Йейл“?

— Дори не знам дали искам да отида в колеж.

Той се привежда напред в стола си. Имам чувството, че ме подлагат на кръстосан разпит.

— И каква е голямата ти мечта?

— Да бъда поет.

— Отлично — казва. — Нещо практично.

— Ако щете вярвайте, но и преди съм го чувал.

Той се привежда още повече.

— Отново ще те попитам. Защо си тук?

— Защото съм принуден.

— Не, не си. Можеш да станеш и да си вървиш.

— Дължа го на родителите си.

— Защо?

— Няма да разберете.

— Опитай.

Аз въздъхвам (многострадално).

— Родителите ми са имигранти. Дошли са тук, за да намерят по-добър живот. Работят страшно много, така че с брат ми да имаме Американската мечта. Никъде в Американската мечта не се казва, че може да пропуснеш колежа и да станеш гладуващ човек на изкуството.

— Казва се всичко, което ти искаш.

Аз изсумтявам.

— Не и в моето семейство. Ако не го направя, ще ми спрат парите. Никакви средства за колеж. Нищо.

Това признание поне спира скорострелните въпроси. Той се обляга в стола си.

— Наистина ли ще го направят?

Знам отговора на този въпрос, но не мога да се заставя да го изрека веднага. Мисля си за лицето на татко по-рано днес. Толкова твърдо е решен с Чарли да имаме по-добър живот от неговия. Готов е на всичко, за да е сигурен, че ще го постигне.

— Да — казвам. — Ще го направи.

Но не защото е лош. И не защото е Стереотипният корейски родител. А защото не е в състояние да види отвъд своята история и да ни остави да имаме своя собствена.

Мнозина са като него.

Фицджералд подсвирва тихичко.

— Значи, трябва да си наистина сигурен, че това с поезията си струва.

Сега е мой ред да се приведа напред.

— Никога ли не сте правили нещо само защото сте длъжен? Само защото сте дали обещание?

Той извръща очи от моите. По някаква причина този въпрос променя динамиката между нас. Сякаш и двамата се намираме в същото положение.

— Да изпълняваш задълженията си е дефиницията на това да пораснеш, хлапе. Ако ще правиш грешки и ще нарушаваш обещания, сега е моментът.

Той млъква, размърдва китка и прави гримаса.

— Издъни се сега, когато последствията не са толкова страшни. Вярвай ми. С времето става по-трудно.

Понякога хората ти казват нещо с това, което не казват. Поглеждам към лявата му ръка и виждам венчалната му халка.

— Това ли се случи с вас? — питам го.

Той разплита пръсти и завърта пръстена си.

— Аз съм женен мъж, с две деца.

— И имате афера с юридическата си сътрудничка.

Той разтърква лепенката над окото си.

— Започна едва днес. — Поглежда към затворената врата, сякаш се надява тя да стои там. — И свърши днес — добавя тихичко.

Не очаквах да го признае наистина и сега не съм сигурен какво да кажа.

— Мислиш, че съм лош човек.

— Мисля, че сте човекът, който ме интервюира — отвръщам. Май ще е по-добре да върнем интервюто в релсите.

Той закрива очите си с ръце.

— Срещнах я твърде късно. Открай време не знам как да уцеля правилния момент.

Не знам какво да му кажа. Не че очаква съвет от мен. Обикновено бих му казал да последва сърцето си. Ала той е женен мъж. Неговото сърце не е единственото, намесено тук.

— Е, какво ще направите? Ще я оставите да си върви? — питам го.

Той дълго ме гледа, мислейки.

— Ти ще трябва да сториш същото — казва най-сетне и вади папката на Наташа изпод лакътя си. — Не можах да го направя. Мислех, че ще успея, но не можах.

— Да направите какво?

— Да спра депортирането й.

Ще му се наложи да ми го обясни като на идиот, защото мозъкът ми отказва да възприеме онова, което ми казва.

— Твоята Наташа в крайна сметка ще бъде депортирана тази вечер. Не можах да го спра. Съдията отказа да отмени доброволното отстраняване.

Не знам какво е „доброволно отстраняване“, ала единствената мисъл в главата ми е, че това е някаква грешка. Определено е грешка. Сега се надявам, че действително става дума за друга Наташа Кингсли.

— Съжалявам, хлапе.

Плъзва папката към мен, сякаш да я разгледам ще помогне по някакъв начин. Отварям я. Вътре има някакъв официален документ. Единственото, което виждам, е името: Наташа Катрин Кингсли. Не знаех второто й име. Катрин. Отива й.

Затварям папката и я плъзвам обратно към него.

— Би трябвало да има нещо, което можете да направите.

Отново е долепил връхчетата на пръстите си и свива рамене.

— Вече опитах всичко.

Свиването на рамене ме вбесява. Не става дума за нещо дребно. Не е: О, пропуснахте си часа. Елате пак утре. Става дума за живота на Наташа. И моя.

Ставам на крака.

— Не сте опитали достатъчно настойчиво — обвинявам го.

Бас държа, че аферата със секретарката му има нещо общо с това. Бас държа, че е прекарал целия следобед, нарушавайки обещанията си към жена си и децата си. И към Наташа.

— Виж, разбирам, че си разстроен. — Гласът му равен, сякаш се опитва да ме успокои.

Ала аз не искам да бъда спокоен. Опирам ръце на бюрото и се привеждам напред.

— Все трябва да има нещо, което можете да направите. Не е нейна вината, че баща й е такъв загубеняк.

Той бута стола си назад.

— Съжалявам. На Министерството на вътрешната сигурност не му харесва, когато останете по-дълго, отколкото визата ви позволява.

— Но тя е била просто дете. Не е имала избор. Не е като да е можела да каже: Мамо, татко, визата ни изтече. Трябва да се връщаме в Ямайка.

— Няма значение. Законът все някъде трябва да тегли чертата. Обжалването им беше отхвърлено. Единствената ни надежда беше съдията. Ако си тръгнат тази вечер, съществува малък шанс след няколко години тя да може отново да кандидатства за виза.

— Ала Америка е нейният дом. — Вече крещя. — Няма значение къде е родена. — Не казвам останалото, което е, че мястото й е с мен.

— Ще ми се да можех да направя нещо. — Той отново докосва превръзката над окото си; изглежда така, сякаш наистина съжалява. Може би греша за него. Може би наистина е опитал. — Възнамерявам да й се обадя, след като с теб приключим тук.

След като приключим. Напълно съм забравил, че тази среща уж беше за моето постъпване в „Йейл“.

— Ще й се обадите и ще й кажете по телефона?

— Има ли значение как ще го научи? — сбърчва вежди той.

— Естествено, че има. — Не искам да научи най-лошата новина в живота си по телефона от някого, когото едва познава. — Аз ще го направя — заявявам. — Аз ще й кажа.

Той поклаща глава.

— Не мога да го допусна. Това е мое задължение.

Просто си седя там и не знам какво да правя. Устната ми тупти. Мястото в ребрата, където Чарли ме фрасна, боли. Боли и мястото в сърцето ми, където се намира Наташа.

— Съжалявам, хлапе — повтаря той.

— Ами ако не се качи на самолета? Ако просто остане? — Отчаян съм. Нарушаването на закона ми се струва малка цена за това тя да остане.

Ново поклащане на главата.

— Не го препоръчвам. И то не само като адвокат.

Трябва да отида при нея и да й кажа пръв. Не искам да бъде сама, когато научи новината.

Излизам от кабинета му в празната приемна. Юридическата му сътрудничка не се е върнала.

Той ме последва.

— Това ли беше? — пита. — Никакво интервю повече?

Аз не спирам.

— Сам го казахте. Не ме е грижа наистина за „Йейл“.

Той слага длан върху ръката ми, за да ме накара да го погледна.

— Виж, знам, че ти казах, че е най-добре да се издъниш, докато си още млад, но „Йейл“ е нещо голямо. Да отидеш там може да ти отвори много врати. Така стана и с мен.

Може би е прав. Може би постъпвам късогледо.

Оглеждам се из офиса. Колко ли време ще отнеме да бъдат довършени строителните работи, чудя се. Колко ли време ще му отнеме да си наеме друг юридически сътрудник?

Посочвам с брадичка към бюрото й.

— Направили сте всичко, което е трябвало, и все пак не сте щастлив.

Той отново потърква лепенката над окото си, без да поглежда към бюрото. Уморен е, ала не с онази умора, която сънят може да изличи.

Казвам му:

— Ако не отида сега, винаги ще съжалявам за това.

— Какво е още половин час, за да довършим интервюто? — настоява той.

Наистина ли иска да му кажа, че и последната секунда има значение? Че дори Вселената ни е изригнала за живот в късче от секундата?

— Времето има значение, господин Фицджералд — отвръщам. Той най-сетне се извръща от мен и поглежда към празното бюро. — Ала вие вече го знаете.