Никола Юн
Слънцето също е звезда (106)

Наташа

Дейниъл отива до ръба на покрива и поглежда към града. Косата му е пусната и се развява на вятъра, лицето му е лице на поет. Ненасинената половина на лицето му се усмихва.

Приближавам се и пъхвам ръка в неговата.

— Няма ли да си запишеш нещо, поете? — закачам го.

Той се усмихва още по-широко, но не се обръща към мен.

— Изглежда толкова различно от тук, нали?

Какво ли вижда, когато погледне града от тук? Аз виждам километри покриви, повечето от тях — празни. Върху някои има отдавна изоставени неща — развалени климатици, счупени офис мебели. Върху някои има градини и аз се чудя кой ли се грижи за тях.

Сега вече Дейниъл изважда бележника си, а аз идвам малко по-близо до ръба.

Преди тези сгради да се превърнат в сгради, те са били просто скелети. Преди да бъдат скелети, те са били колони и подпорни греди. Метал и стъкло, и бетон. А още по-рано са били строителни планове. Преди това — архитектурни планове. А преди това — просто нечия идея за създаването на един град.

Дейниъл прибира бележника си и ме издърпва от ръба. Обвива ръце около кръста ми.

— Какво изобщо пишеш там? — питам го.

— Планове — отвръща той. Очите му са весели и се взират в устните ми и на мен ми е трудно да мисля. Правя малка стъпка назад, но той ме последва, сякаш танцуваме.

— Аз… Исусе. През целия ден ли беше толкова секси? — питам го.

Той се засмива и се изчервява.

— Радвам се, че според теб съм секси. — Очите му все още са върху устните ми.

— Ще те заболи ли, ако те целуна?

— Ще бъде хубава болка. — Слага и другата си ръка на кръста ми, сякаш за да ни застопори. Сърцето ми все още не иска да се успокои. Да го целувам, не може да бъде толкова хубаво, колкото си спомням. Когато се целунахме за първи път, мислех, че е и за последен. Сигурна съм, че това го направи по-пламенно. Тази целувка ще бъде по-нормална. Няма да има фойерверки и хаос, просто двама души, които страшно се харесват и които се целуват.

Повдигам се на пръсти и идвам още по-близо. Най-сетне очите му срещат моите. Вдига ръка от кръста ми и я поставя върху сърцето ми. То бие под дланта му така, сякаш бие за него.

Устните ни се докосват и аз се опитвам да остана с отворени очи колкото се може по-дълго. Опитвам да не се отдам на неудържимата ентропия на това между нас. Не го разбирам. Защо точно този човек? Защо Дейниъл, а не някое от момчетата преди него? Ами ако не се бяхме срещнали? Дали щях да преживея един най-обикновен ден, без да подозирам, че изпускам нещо?

Обвивам ръце около шията му и се притискам в него, ала тази близост не ми стига. Неспокойното, хаотичното чувство се завръща. Искам неща, които мога да назова, и такива, които не мога. Искам този миг да продължи вечно, но не искам да пропусна всички мигове, които предстоят. Искам цялото ни бъдеще заедно, ала го искам тук и сега.

Всичко това като че ли ми идва малко повече и прекъсвам целувката.

— Върви. Ей. Там — казвам, подчертавайки всяка дума с целувка. Посочвам едно място далеч от мен, извън обхвата на целувките.

— Тук? — пита той и прави една-единствена стъпка назад.

— Поне още пет.

Ухилва се широко, но се подчинява.

— Всичките ни целувки няма да бъдат такива, нали? — питам го.

— Какви?

— Знаеш. Френетични.

— Харесва ми колко си директна — казва той.

— Наистина ли? Според майка ми стигам прекалено далеч.

— Може би. На мен обаче страшно ми харесва.

Свеждам поглед и не отговарям.

— Колко време остава до интервюто ти?

— Четиридесет минути.

— Имаш ли още от онези любовни въпроси за мен?

— Все още не си се влюбила в мен? — Гласът му прелива от престорено неверие.

— Не — казвам и му се усмихвам.

— Не се тревожи. Имаме време.