Никола Юн
Слънцето също е звезда (99)

Наташа

Завивам надясно по булевард „Мартин Лутър Кинг“ и се отправям към магазина на Дейниъл. Близо до него едно момиче се е качило на касетка от мляко и свири на цигулка. Тя е бяла, с дълга черна коса, която отдавна не е мита. Лицето й е прекалено слабо — не модно слабо, а гладно слабо. Представлява толкова необикновена и тъжна гледка, че просто трябва да спра.

На табелата до шапката й, в която хората пускат пари, пише: МОЛЯ ПОМОГНЕТЕ. ТРЯБВАТ МИ $$$ ЗА ДА СИ ОТКУПЯ ЦИГУЛКАТА ОТ ЛИХВАР. Дебела черна стрелка върху табелата сочи към заложната къща. Не мога да си представя как животът я е довел дотук, ала вадя един долар и го пускам в шапката й, така че сега в нея има цели два.

Вратата на заложната къща се отваря и огромен бял мъж в бял анцуг излиза навън и се приближава до нас. Масивното му лице с брадичка на гънки е смръщено.

— Времето изтече — заявява и протяга огромната си ръка към нея.

Тя начаса спира да свири и скача от касетката. Вади парите от шапката и му ги подава. Дава му дори шапката.

Типът с анцуга прибира парите и нахлупва шапката на главата си.

— Колко остават? — пита цигуларката.

Той вади малък бележник и молив от джоба си и си записва нещо.

— Сто петдесет и един и двайсет и три цента. — Щраква с пръсти към нея, за да му даде цигулката.

Тя прегръща инструмента за миг преди да му го върне.

— Утре пак ще дойда. Обещаваш ли да не я продадеш? — пита.

Той изсумтява в знак на съгласие.

— Ако се появиш, няма да я продам.

— Обещавам да дойда.

— Обещанията нищо не значат — казва той и се прибира.

Цигуларката дълго се взира във витрината на заложната къща. По лицето й не мога да преценя дали е съгласна с него.