Никола Юн
Слънцето също е звезда (93)

Дейниъл

Баща ми ме оглежда от главата до петите и аз се чувствам като второкласния мързеливец, за какъвто той ме смята открай време. За него аз винаги ще бъда Втори син, каквото и да направи Чарли. Със сигурност изглеждам още по-зле, отколкото когато влязох. Най-горното копче на ризата ми липсва, там, където Чарли ме сграбчи преди малко. Върху нея има дори петно кръв от сцепената ми устна. Изпотен съм и косата ми стърчи. Напълно съм готов за „Йейл“.

— Върви да си сложиш лед на устната — нарежда той — и се върни тук.

А после наред е Чарли.

— Ударил си по-малкия си брат? Това ли научи от Америка? Да удряш семейството си?

Почти ми се иска да остана и да чуя как ще се развие този разговор, но подутата ми устна се подува все повече. Отивам в задната стая, вземам кутия кока-кола и я притискам до устната си.

Никога не съм харесвал тази стая. Твърде малка е и претъпкана с наполовина отворени кутии с продукти. Няма столове, затова сядам на пода и се облягам на вратата, така че никой да не може да влезе. Имам нужда от няколко минути преди отново да се наложи да се изправя очи в очи с живота си.

Устната ми тупти с ритъма на пулса ми. Чудя се дали ще имам нужда от шевове. Притискам кутията още по-плътно и чакам да почувствам как устната ми става безчувствена.

Така ми се пада, задето се оставих в ръцете на Съдбата — набит, без приятелка, без бъдеще. Защо отложих интервюто си? И най-вече — защо оставих Наташа да си отиде?

Може би тя беше права. Просто си търся някой, който да ме спаси. Търся някой, който да ме накара да изляза от коловоза, по който е поел животът ми, защото не знам как да го направя сам. Искам да бъда надвит от любов и писано ни е било, и съдбата, така че решенията за бъдещето ми да не зависят от мен. Няма да бъда аз този, който се опълчва на родителите си. Ще бъде Съдбата.

Кутията кока-кола свършва работа. Вече не си усещам устната. Добре че Наташа я няма, защото бях дотук с целуването, поне за днес. А с нея няма утре.

Не че тя би ми позволила да я целуна отново.

От другата страна на вратата, баща ми ми заповядва да изляза. Връщам кутията в хладилника и си загащвам ризата.

Отварям и го заварвам да стои отвън, сам. Привежда се към мен.

— Нека те попитам нещо. Защо смяташ, че има значение какво искаш?

От начина, по който задава въпроса, оставам с впечатлението, че наистина е объркан. Какво е това желание и искам, за които говоря? Недоумява защо те имат каквото и да било значение.

— Кой го е грижа какво искаш? Единственото, което има значение, е какво е добро за теб. С майка ти ни интересува единствено какво е добро за теб. Отиваш на училище, ставаш лекар, преуспяваш. И тогава никога няма да си принуден да работиш в магазин като този. Тогава ще имаш пари и уважение, и всичко, което искаш, ще дойде. Ще си намериш някое добро момиче, ще си родите деца и ще имаш Американската мечта. Защо би захвърлил бъдещето си заради временни неща, които искаш само в този момент?

Това е повече, отколкото баща ми ми е казвал наведнъж през целия ми живот. Дори не е ядосан, докато го казва. Говори така, сякаш се опитва да ме научи на нещо съвсем елементарно. Едно плюс едно е равно на две, синко.

Откакто купи маслените бои за омма, ми се ще двамата да си поговорим по този начин. Да науча защо иска нещата, които иска за нас. Защо това е толкова важно за него. Ще ми се да го попитам дали мисли, че животът на омма би бил по-добър, ако беше продължила да рисува. Искам да знам дали го натъжава мисълта, че тя се е отказала от всичко това заради него и заради нас.

Може би този момент между татко и мен — това е причината за този ден. Може би ще започна да го разбирам. Може би той ще започне да ме разбира.

— Аппа… — започвам, ала той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, и я задържа така. Въздухът около нас е застинал и някак металически. Очите му гледат към мен, през мен и покрай мен, към едно друго време.

— Не — казва — остави ме да довърша. Може би прекалено ви улеснявам. Може би вината е моя. Не познавате историята си. Не знаете какво може да направи бедността. Не ви казвам, защото си мисля, че така е по-добре. По-добре е да не знаете. Може би греша.

Толкова съм близо. Намирам се на ръба на това наистина да го разбера. Намираме се на ръба на това да се опознаем един друг.

Ще му кажа, че не искам за себе си нещата, които той иска за мен. Ще му кажа, че въпреки това ще бъда окей.

— Аппа… — започвам отново и ръката му пак се вдига във въздуха.

Аз млъквам. Той знае какво ще кажа и не иска да го чуе.

Личността на баща ми е плод на спомени за неща, които никога няма да знам.

— Достатъчно. Щом няма да ходиш в „Йейл“ и да станеш лекар, тогава си намери работа и сам си плати за колежа.

И той се връща в магазина.

Трябва да призная, че има нещо стимулиращо в това всичко да ми бъде казано толкова ясно. Бъдеще или Никакво бъдеще.

Сакото ми все още лежи на пода до вратата. Вдигам го и го обличам. Реверът почти успява да скрие петното от кръв.

Оглеждам се за Чарли, но не го виждам никъде.

Отивам до вратата. Баща ми стои зад касата, вперил празен поглед пред себе си. Тъкмо се каня да си тръгна, когато той казва още нещо, онова, което е чакал да каже.

— Видях те как гледаш онова момиче. Ала това никога няма да го бъде.

— Мисля, че грешиш — заявявам.

— Няма значение какво мислиш. Ще постъпиш, както е правилно.

Погледите ни се срещат и това, че той задържа моя, ми казва, че не е сигурен как ще постъпя всъщност.

Нито пък аз.