Никола Юн
Слънцето също е звезда (89)

Дейниъл

(Местен тийнейджър е почти убеден, че нещата не могат да станат по-гадни, оказва се, че греши.)

Баща ми е с клиент, когато влизам. Очите му говорят, че по-късно има да ми каже страшно много.

Така че защо да не му дам още един повод.

Обедното стълпотворение е отминало и магазинът е почти празен. Има само още един друг клиент — жена, която разглежда сешоарите.

Не виждам Чарли да чисти или да подрежда рафтовете и предполагам, че се скатава в склада отзад.

Дори не съм нервен. Изобщо не ме е грижа дали ще ме смаже от бой, стига само преди това да успея да кажа онова, за което съм дошъл. Пускам сакото си на пода пред склада и натискам бравата. Няма никаква причина да е заключено, докато той е вътре. Като нищо мастурбира там вътре.

Отваря вратата, преди да успея да заблъскам по нея. Вместо обичайната презрителна усмивка, лицето му има уморено отбранително изражение. Сигурно си е помислил, че баща ми се опитва да влезе.

В мига, в който вижда, че съм само аз, на лицето му се появява обичайната му гаднярска, изпълнена с чувство за превъзходство усмивка. Поглежда демонстративно над рамото си и около мен.

— Къде е приятелката ти?

Изрича думата приятелка така, сякаш е някаква шега; по начина, по който бих изрекъл дума като сопол.

Аз стоя и го гледам, опитвайки се да разбера не как така ни свързва роднинска връзка, а защо. Той минава покрай мен, като нарочно ме блъска по рамото.

— Заряза ли те вече? — пита, след като поглежда между рафтовете, за да се увери, че наистина я няма. Ехидната му, доволна усмивка стига почти до ушите му.

Опитва се да ме предизвика, знам го. Знам го и въпреки това позволявам на кукичката да се забие в мен, сякаш съм някаква тъпа риба, която се е хващала милион пъти преди и все не може да разбере, че кукичките са неин враг.

— Да ти го начукам, Чарли.

Думите ми го хващат неподготвен. Престава да се усмихва и се взира изпитателно в мен. Вратовръзката и сакото ми ги няма. Ризата ми е разкопчана. Не приличам на някой, на когото след няколко часа му предстои най-важното интервю в живота. Приличам на някой, който иска да се сбие.

Той се надува като онези издуващи се риби. Открай време се гордее с двете години и петте сантиметра, с които ме превъзхожда. Тук сме само той и аз и това го прави по-смел.

— Защо. Си. Тук. Малки. Братко? — пита.

Идва по-близо и завира лице в моето.

Очаква да отстъпя.

Ала аз не го правя.

— Дойдох, за да те попитам нещо.

Той отдръпва лице съвсем мъничко.

— Ще я изчукам, разбира се — заявява. — Това ли се случи? Реши, че иска мен, а не теб?

Работата е там, че когато си риба, хванала се на кукичката, колкото повече се опитваш да се измъкнеш, толкова по-трудно е да се откопчиш. Кукичката се забива все по-дълбоко в теб и ти кървиш все повече. Не можеш да се отскубнеш. Можеш само да минеш през него. Казано по друг начин — кукичката трябва да мине през теб и знаеш, че ще боли ужасно.

— Защо си такъв? — питам го.

Ако съм го изненадал, той с нищо не го показва и продължава с обичайното си гаднярство.

— Какъв? По-голям, по-силен, по-умен, по-добър?

— Не. Защо се държиш като задник с мен? Какво съм ти направил?

Сега вече не е в състояние да скрие изненадата си. Излиза от личното ми пространство, дори прави крачка назад.

— Все тая. За това ли дойде? Да ми се жалваш, че съм гаден с теб? — Отново плъзва поглед по мен. — Изглеждаш отвратително. Днес не трябваше ли да се опиташ да влезеш във Второто най-добро училище?

— Не ме е грижа за това. Дори не искам да ходя. — Казвам го съвсем тихо, но дори така е хубаво да го изрека на глас.

— Говори. По. Силно. Малки. Братко. Не те чух.

— Не искам да ходя — повтарям по-високо, преди да си дам сметка, че баща ми вече не е на касата и се намира достатъчно близо, за да ме чуе. Понечва да каже нещо, но в този миг звънчето на вратата се обажда. Той се обръща натам.

Отново поглеждам към Чарли.

— От години се опитвам да го разбера. Може би съм ти направил нещо, когато бяхме малки, и не си го спомням.

Той изпръхтява.

— Какво би могъл да ми направиш? Ти си прекалено жалък.

— Значи, просто си задник? — питам. — Просто такъв си се родил?

— Аз съм по-силен. И по-умен. Превъзхождам те.

— Какво правиш тук, щом си толкова умен, Чарли? Това да не е синдромът голяма риба в малък аквариум? Да не би в „Харвард“ да беше просто дребна риба гадняр?

Той стиска юмруци.

— Внимавай какви ги дрънкаш.

Май съм уцелил. Право в десетката.

— Прав съм, нали? Там не си бил най-добрият. Оказва се, че и тук не си най-добрият. Какво е усещането да си Вторият най-добър син?

Сега аз съм този с кукичката. Лицето му почервенява, той изпъчва гърди. Отново се завира в лицето ми. Ако стисне челюст малко по-силно, тя ще се счупи.

— Искаш да знаеш защо не те харесвам? Защото си същият като тях. — Той посочва с брадичка към баща ни. — Ти, с твоята корейска храна и корейските приятели, и часовете по корейски в училище. Жалък си. Не разбираш ли, Малки братко? Ти си досущ като всички останали.

Я чакай. Какво?

— Мразиш ме, защото имам корейски приятели?

— Ти нямаш нищо друго, освен корейското — процежда той. — А ние дори не сме от проклетата страна.

И аз го разбирам. Наистина. Понякога е трудно да бъдеш в Америка. Понякога имам чувството, че се намирам някъде по средата между Земята и Луната, хванат като в капан.

Желанието да се карам ме напуска. Сега просто го съжалявам и това е най-ужасното, което бих могъл да му причиня. Той вижда съжалението в очите ми и то го вбесява. Сграбчва ме за яката.

— Майната ти. Мислиш си, че понеже си си пуснал дълга коса и харесваш поезия, другите ще се отнасят различно с теб? Или понеже доведе тук някакво чернокожо момиче? А може би трябва да я нарека афроамериканка или просто…

Не го оставям да изрече думата. Мислех си, че ще трябва да се надъхам, за да го направя, но изобщо не е нужно.

Фрасвам му един право в шибаното лице.

Юмрукът ми попада в очната ябълка, така че кокалчетата ми срещат най-вече кости. Боли повече, отколкото е справедливо, като се има предвид, че аз съм този, който нанася побоя. Той се олюлява и отстъпва назад, но не се просва по гръб, както става във филмите.

Честно казано, разочарован съм. Все пак изражението му си струва всички кости в ръката ми, които съм сигурен, че съм си счупил. Определено го нараних. Искам да кажа: причиних му физическа болка. Както възнамерявах. Исках да разбере, че аз, неговият Малък брат, няма да търпя до безкрай. Сега знае, че мога да го нараня и че повече няма да търпя гадостите му.

Не го ударих достатъчно силно обаче. Гледам как от учудено изражението му става бясно. Той ми се нахвърля със своите пет сантиметра и десет килограма повече.

Първо ме удря в корема. Кълна се, имам чувството, че юмрукът му минава през стомаха и излиза през гръбначния ми стълб. Превивам се надве с мисълта, че ще е най-добре да си остана в тази поза, но той е на друго мнение. Издърпва ме за яката. Опитвам се да закрия лицето си с ръце, защото знам какво смята да направи, ала ударът в диафрагмата ме е направил бавен.

Юмрукът му се стоварва в устата ми. Устната ми се разцепва отвътре от удара в зъбите. Разцепва се и отвън, защото копелето носи гигантски пръстен от някакво тайно общество. Със сигурност ще ми остане белег, може би — завинаги.

Все още стиска яката ми в юмрук, замахнал за нов удар, но този път аз съм готов за него. Закривам лицето си с ръце и забивам коляно в топките му — силно, но не достатъчно, за да му попреча един ден да има малки демонски изчадия.

Защото съм си добричък.

Той лежи на пода, стискайки семейните си скъпоценности, които му се ще да не бяха корейски, а аз опипвам челюстта си, мъчейки се да преценя дали все още имам всичките си зъби, когато баща ми идва при нас.

— Мусен ирия? — казва.

Което означава нещо като: КАКВО СТАВА ТУК?