Никола Юн
Слънцето също е звезда (88)

Наташа Кингсли

История на една дъщеря

Театърът бе дори по-малък, отколкото очаквахме с Питър. На табелата пишеше МАКСИМАЛЕН КАПАЦИТЕТ: 40 ДУШИ. Билетите бяха по петнайсет долара, като приходите отиваха за покриването на разноските по наемането на това място за два часа в сряда вечер. Актьорите не получаваха безплатни билети за приятели и роднини, така че баща ми трябваше да купи три билета за нас.

Баща ми страшно обича ритуалите и церемониите, само че в живота му няма много възможности за такива. Ето че сега имаше пиесата и билетите. То беше по-силно от него. Първо излезе и купи китайска храна — пиле „Генерал Цо“ и пържен ориз със скариди за всички.

След това ни накара да седнем около изключително малката маса в кухнята. Никога не се храним на масата, защото на нея няма място за повече от двама души. Тази вечер обаче той настоя да се нахраним заедно, като семейство. Дори ни сервира сам, нещо, което не се бе случвало никога преди. На мама каза:

— Виждаш ли? Взех хартиени чинии, така че после да не трябва да миеш цял куп съдове.

Каза го със съвършено американско произношение.

Мама не отговори. Би трябвало да го приемем като знак.

В мига, в който се нахранихме, той стана и вдигна един бял плик във въздуха, сякаш беше трофей.

— Вижте какво имаме за десерт. — Улови и задържа погледа на всеки от нас поред. Видях как майка ми извърна очи от неговите преди той да ги премести върху Питър, а после и върху мен. — Мое семейство. Моля ви, направете ми огромната чест да дойдете да ме видите как изпълнявам ролята на Уолтър Лий Янгър в постановката „Стафида на слънцето“ на трупа „Вилидж“.

След това отвори бавно плика, сякаш бе на церемонията по връчването на наградите „Оскар“ и се канеше да обяви категорията „Най-добър актьор“. Извади билетите и ни ги поднесе един по един. Изглеждаше толкова горд. Нещо повече, изглеждаше така, сякаш бе тук, с нас. За няколко минути не беше изгубен в главата си, в някоя пиеса или във фантазиите си. Беше тук с нас и не искаше да бъде никъде другаде. Бях забравила какво е. Онзи негов поглед, който те кара да се почувстваш видян.

Имаше време, когато аз бях всичко за баща ми, и в този момент това време наистина ми липсваше. Ала още повече ми липсваха дните, в които той беше всичко за мен и аз мислех, че не е в състояние да сгреши. Някога вярвах, че единственото, което му е нужно, за да е щастлив, сме ние, неговото семейство. Имам снимки, когато съм на три години, с тениска с надпис МОЯТ ТАТКО Е НАЙ-ГОТИНИЯТ и рисунка на татко пингвин и дъщеря пингвин, хванати за ръце и заобиколени от леденосини сърца.

Ще ми се все още да изпитвах същото. Да пораснеш и да видиш недостатъците на родителите си е като да изгубиш религията си. Аз вече не вярвам в Бог. Не вярвам и в баща си.

Майка ми изцъка с език, когато той й подаде билета. Все едно го зашлеви.

— Ти и твоите глупости — заяви и се изправи. — Можеш да си задържиш билета. Никъде няма да ходя.

И тя излезе от кухнята. Чухме я как прекоси няколкото метра до банята и затръшна вратата с всичка сила.

Никой от нас не знаеше какво да каже. Питър се свлече в стола си и наведе глава, така че косата закри лицето му. Аз просто се взирах там, където беше мама допреди малко. Мечтателската пелена отново забули очите на баща ми. С типичния си сляп за действителността маниер той заяви с ямайския си акцент:

— Не се тревожете за майка ви. Тя не го мислеше наистина.

Ала тя наистина го мислеше. Не дойде с нас. Дори Питър не можа да я убеди. Заяви, че цената на билета била прахосване на трудно спечелените й пари.

В нощта на представлението двамата с Питър взехме сами метрото до театъра. Баща ми беше тръгнал по-рано, за да се приготви. Настанихме се на първия ред, без да споменаваме празното място до нас.

Ще ми се да можех да кажа, че не го биваше. Че беше посредствен. Посредствеността би обяснила годините на откази. Би обяснила защо се предаде и се откъсна от истинския живот, за да се затвори в главата си. Не съм сигурна дали мога да видя баща си ясно. Може би все още гледам с някогашните си боготворящи очи, ала ето какво видях:

Той беше превъзходен.

Възхитителен.

Мястото му беше на сцената много повече, отколкото с нас.