Никола Юн
Слънцето също е звезда (78)

Дейниъл

— Отложих интервюто си заради теб.

Гласът ми е толкова тих, че не съм сигурен дали изобщо възнамерявах тя да ме чуе, но тя го прави.

Очите й се разширяват. Понечва да каже три различни неща, преди да се спре на:

— Я чакай. Аз ли съм виновна за това?

Определено я обвинявам в нещо. Не съм сигурен в какво. Куриер на велосипед се качва на тротоара, прекалено близо до нас. Някой му извиква да използва улицата. На мен също ми се иска да му викна. Следвай правилата, ще ми се да кажа.

— Можеше да ме предупредиш. Можеше да ми кажеш, че заминаваш.

— Но аз те предупредих. — Тя заема отбранителна позиция.

— Не беше достатъчно. Не каза, че след по-малко от двайсет и четири часа ще живееш в друга държава.

— Не знаех, че ние…

Прекъсвам я.

— Когато се запознахме, знаеше какво става с теб.

— Тогава то не ти влизаше в работата.

— А сега ми влиза?

Въпреки че ситуацията е безнадеждна, дори само да я чуя да казва, че сега това ми влиза в работата, ми вдъхва надежда.

— Опитах се да те предупредя — настоява тя отново.

— Недостатъчно настойчиво. Ето как се прави. Отваряш уста и казваш истината. Не разни глупости за това, как не вярваш в любовта и поезията. „Дейниъл, аз си отивам“, казваш. „Дейниъл, не се влюбвай в мен“, казваш.

— Но аз казах всичко това. — Не вика, но и не говори тихо.

Изключително шикозно дете на две-три годинки в двуредно палтенце ни поглежда с широко отворени очички и подръпва ръката на баща си. Тълпа туристи, понесли задължителните пътеводители, ни зяпат, сякаш сме експонати в изложба.

Понижавам глас.

— Да, но не вярвах, че наистина го мислиш.

— И кой е виновен за това? — пита тя.

Нямам какво да отговоря, така че просто се гледаме.

— Не може наистина да се влюбваш в мен — казва по-тихо. Гласът й е нещо средно между нещастие и неверие.

И този път нямам какво да отговоря. Дори аз съм изненадан от това, колко много изпитвах към нея през целия ден. Работата е там, че когато хлътнеш, нямаш никакъв контрол над пропадането си надолу.

Опитвам се да успокоя нещата между нас.

— Защо да не може да се влюбвам в теб? — питам.

Тя подръпва силно презрамките на раницата си.

— Защото това е глупаво. Казах ти да не…

И ето че на мен най-сетне ми идва в повече. Цял ден държа сърцето си в шепи, готов да й го дам, и то цялото е натъртено.

— Страхотно. И ти не чувстваш нищо? Нима целувах себе си преди малко?

— Според теб няколко целувки означават завинаги?

— Според мен онези целувки означаваха точно това.

Тя затваря очи. Когато отново ги отваря, ми се струва, че виждам съжаление в тях.

— Дейниъл… — започва.

Прекъсвам я. Не искам съжаление.

— Не. Все тая. Не искам да го чуя. Разбирам. Ти не изпитваш същото. Заминаваш си. Приятен живот.

Успявам да направя цели две стъпки, преди тя да каже:

— Ти си досущ като баща ми.

— Дори не познавам баща ти — заявявам, докато си обличам сакото. Незнайно защо, то ми се струва по-тясно.

Тя скръства ръце на гърдите си.

— Няма значение. Ти си досущ като него. Егоист.

— Не съм. — Мой ред е да заема отбранителна позиция.

— Си. Смяташ, че целият свят се върти около теб. Твоите чувства. Твоите мечти.

Разпервам ръце.

— Няма нищо лошо в това, да имаш мечти. Аз може и да съм глупав мечтател, но поне имам мечти.

— И защо това да е добро качество? — пита тя. — Всички вие, мечтателите, смятате, че Вселената съществува само заради вас и вашите страсти.

— По-добре, отколкото да нямаш никакви страсти.

Тя присвива очи насреща ми, готова за спор.

— Нима? И защо?

Не мога да повярвам, че трябва да обяснявам нещо такова.

— Затова сме на този свят.

— Не. — Тя поклаща глава. — Тук сме, за да оцеляваме и еволюираме. Това е всичко.

Знаех си, че ще намеси науката. Не може наистина да го вярва.

— Не го вярваш наистина — казвам.

— Не ме познаваш достатъчно, за да го кажеш — заявява тя. — Освен това мечтите са лукс, който не всеки може да си позволи.

— Да, но ти можеш. Боиш се да не се превърнеш в баща си. Не искаш да направиш погрешния избор, затова не избираш абсолютно нищо. — Знам, че има по-добър начин да й го кажа, но точно сега не съм най-доброто си Аз.

— Вече знам каква искам да стана.

Не мога да се сдържа да не изсумтя презрително.

— Наука за данните? Това не е страст. То е просто работа. Мечтите на никого не са навредили.

— Не е вярно. Как може да си толкова наивен?

— Е, предпочитам да бъда наивен, отколкото каквато си ти. Ти виждаш единствено онова, което е пред теб.

— По-добре, отколкото да виждам неща, които не съществуват.

И ето че сме в импас.

Слънцето се скрива зад един облак и откъм Сентрал Парк повява хладен вятър. Гледаме се в продължение на няколко мига. Изглежда различна, когато не е огрявана от лъчите на слънцето. Аз също, предполагам. Мисли си, че съм наивен. Нещо повече, смята, че се държа нелепо.

Може би е по-добре да сложим край по този начин. По-добре трагичен, внезапен край, отколкото нещата да се проточат мъчително, докато си дадем сметка, че сме прекалено различни и че единствено любовта не е достатъчна, за да ни задържи заедно.

Мисля си всички тези неща. Но изобщо не ги вярвам.

Вятърът отново се усилва. Раздвижва лекичко косата й. Съвсем ясно мога да си я представя с розови крайчета. Би ми се искало да я видя така.