Никола Юн
Слънцето също е звезда (73)

Наташа

Вероятно все още щяхме да се целуваме, ако нашата намусена сервитьорка не се беше появила, за да попита дали не искаме още нещо за ядене. Не искахме, а и вече беше време да си ходим. Все още искам да го заведа в Музея за естествена история, любимото ми място в Ню Йорк. Казвам му го и ние излизаме навън.

След сумрака в заведението за норебанг слънцето ми се струва прекалено ярко. И не е само слънцето — всичко ми се струва прекалено. Градът е прекалено шумен и прекалено многолюден.

В продължение на няколко секунди съм дезориентирана от магазините с корейски надписи, натъпкани един до друг, докато не си спомням, че сме в Корейския квартал. Казват, че тази част от града прилича на Сеул. Чудя се дали наистина е така. Примигвам срещу слънцето и се поколебавам дали да не се върнем вътре. Не съм готова за шумната, трескава реалност на Ню Йорк.

Именно това е мисълта, която ме кара да дойда на себе си: реалност. Това е реалността. Миризмата на гуми и отходни газове, звукът на твърде много коли, които не отиват никъде, вкусът на озон във въздуха. Това е реалността. В заведението за норебанг можехме да се преструваме, но не и тук. Това е едно от нещата, които най-много обичам в Ню Йорк. Той отбива всичките ти опити да излъжеш сам себе си.

Едновременно се обръщаме един към друг. Държим се за ръце, но дори това сега изглежда наужким. Издърпвам длан от неговата, за да наместя раницата си. Той чака отново да му я подам, ала аз все още не съм готова.