Никола Юн
Слънцето също е звезда (64)

Дейниъл

Ще ми се да се бях сетил да отидем на норебанг по-рано. Да бъда насаме с нея в приглушено осветена стая е късче от рая (диско рай). Тя прелиства книгата с песни, докато обяснява как изобщо не можела да пее. Аз я съзерцавам до насита, защото тя е прекалено погълната от друго, за да ми каже да престана.

Не мога да реша коя част от лицето й ми е любима. Точно сега май са устните й. Прехапала е долната си устна с изражението на човек, разкъсван между прекалено много възможности.

Най-сетне решава. Вместо да вземе дистанционното, тя се навежда през масата, за да въведе кода. Роклята й се повдига леко и аз виждам задната част на бедрата й. Върху тях са се вдълбали линии от дивана. Искам да обвия ръка около тях и да изгладя белезите с палец.

Тя се обръща към мен и аз не съм в състояние дори да се престоря, че не я бях зяпнал. Не искам да се преструвам. Желая я и искам да знае, че я желая. Тя не извръща поглед от мен. Устните й се разтварят (те наистина са най-прекрасните устни във видимата Вселена) и докосва долната с език.

Ще стана и ще я целуна. Няма сила на света, която да е в състояние да ме спре, само че песента й започва и удавя момента в меланхолия.

Разпознавам началните акорди. „Feel on Black Days“ на „Саунд гардън“. Песента започва с това, как вокалистът Крис Корнел ни казва, че всичко, от което се е страхувал, се е случило. Оттам нататък нещата се влошават още повече, докато не стигаме до припева, където научаваме един милиард пъти (горе-долу), че са го споходили черни дни. Това е (обективно погледнато) една от най-депресиращите песни, писани някога.

И все пак Наташа очевидно я обожава. Стиска микрофона с две ръце и затваря очи. Пее сериозно, от сърце и наистина ужасно.

Не пее хубаво.

Ама никак.

Почти съм сигурен, че няма никакъв слух. Всяка нота, която улучва, е чиста случайност. Поклаща се неловко със затворени очи. Не е нужно да чете текста, защото го знае наизуст.

Докато стигне до припева, напълно е забравила за мен. Неловкостта й се стопява. Пеенето й не е станало по-добро, но тя е сложила ръка на сърцето си и пее как не знаела каква съдба я очаква с истинска емоция в гласа.

За щастие, най-сетне свършва. Може да ти отрови щастието тази песен. Наташа ме поглежда. Никога не съм я виждал да изглежда срамежлива. Отново прехапва долната си устна и сбърчва лице. Очарователна е.

— Обожавам тази песен — казва.

— Не е ли мъничко потискаща? — подкачам я.

— Малко душевно терзание никога не е навредило никому.

— Ти си най-неизтерзаният душевно човек, когото съм срещал някога.

— Не е вярно — отвръща тя. — Просто ме бива да се преструвам.

Не мисля, че беше възнамерявала да го признае. Според мен не обича да показва, че има уязвими места. Извръща се и слага микрофона на масата.

Само че аз няма да й позволя да избяга от този момент. Улавям ръката й и я притеглям към себе си. Тя не се съпротивлява и аз не спирам, докато телата ни не се притискат. Не спирам, докато тя не е в пространството ми за дишане.

— Това бе най-ужасното пеене на света.

Очите й блестят.

— Казах ти, че не ме бива.

— Не си.

— В мислите си го направих.

— Аз в мислите ти ли съм? — питам я.

Толкова е близо, че усещам леката топлина от изчервяването й.

Слагам ръка на кръста й и заравям пръсти в косата й. Всичко може да се случи в почти несъществуващото разстояние между нас. Изчаквам тя да реши, чакам очите й да кажат „да“ и тогава я целувам. Устните й са като меки възглавнички и аз потъвам в тях. Започваме съвсем целомъдрено, устните ни се докосват едва-едва, вкусват другия, но това не ни е достатъчно. Нейните устни се разтварят и езиците ни се преплитат, отдръпват се и отново се преплитат. Корав съм навсякъде, ала усещането е прекалено хубаво, прекалено правилно, за да се смутя от това. Тя стене тихичко, от което още повече ми се иска да я целувам.

Не ме е грижа какво твърди тя за любовта и химичните вещества. Това няма да отмине. Това е повече от химия. Отдръпва се и очите й са блещукащи черни звезди, приковани в моите.

— Върни се — казвам и я целувам така, сякаш няма да има утрешен ден.