Никола Юн
Слънцето също е звезда (54)

Наташа

Смея се, макар да знам, че не би трябвало. Ама че ужасно преживяване. Горкият Дейниъл.

Емпирично доказуем факт: Семействата са ужасни.

Почти сме стигнали до спирката на метрото, когато той престава да ме дърпа след себе си. Плясва тила си с длан и провесва глава.

— Съжалявам. — Казва го толкова тихо, че по-скоро го разчитам по устните му, отколкото го чувам.

Опитвам се да потисна смеха си, понеже той има вид, сякаш някой току-що е умрял, но ми е трудно. Само при спомена за това, как баща му се опитва да ми натика в ръцете туба с продукт за изправяне на косата, смехът се надига и изригва от мен. Веднъж започнала да се смея, не съм в състояние да спра. Слагам ръце на корема си, завладяна от истеричен смях. Дейниъл ме е зяпнал. Смръщването му е толкова дълбоко, че може да му остане за постоянно.

— Това беше ужасно — казвам, когато най-сетне се успокоявам. — Не мисля, че би могло да мине по-зле. Баща расист. Брат расист и сексист.

Дейниъл потърква врата си и още повече се намръщва.

— Ами магазинът! Така де, прастарите плакати с онези жени и баща ти, критикуващ косата ми, и брат ти, с неговите шеги за малки пениси.

Докато изброя всички ужасни неща, отново се смея. На него са му нужни още няколко секунди, но в крайна сметка и той се усмихва, и това е прекрасно.

— Радвам се, че според теб е забавно — казва.

— Хайде де. Трагедията е забавна.

— Ние в трагедия ли се намираме? — Сега вече се усмихва широко.

— Естествено. Не е ли това животът? Накрая всички умираме.

— Предполагам. — Той пристъпва по-близо до мен, взема ръката ми и я слага върху гърдите си.

Аз изучавам ноктите си. Изучавам кожичките около тях. Всичко, само и само да избегна погледа на онези негови кафяви очи. Сърцето му тупти под пръстите ми.

Най-сетне вдигам поглед и той слага ръка върху моята.

— Съжалявам — казва. — Съжалявам за семейството ми.

Кимам, защото усещането от ударите на сърцето ми има странен ефект върху гласните ми струни.

— Съжалявам за всичко, за цялата история на света и за всичкия му расизъм и цялата му несправедливост.

— За какво говориш изобщо. Вината не е твоя. Не можеш да се извиняваш за расизма.

— Мога и именно това правя.

Господ да ме пази от добри и искрени момчета, които чувстват всичко прекалено дълбоко. Все още мисля, че станалото е смешно в своята съвършена ужасност, но разбирам и неговия срам. Трудно е да произлизаш от място или от хора, с които не се гордееш.

— Ти не си баща си — заявявам, ала той не ми вярва.

Разбирам страха му. Кои сме ние, ако не продукт на нашите родители и техните истории.