Никола Юн
Слънцето също е звезда (41)

Наташа

Не очаквах да го каже, не очаквах и да изпитам разочарование, но е така. Защо изобщо мисля за любовна история с момче, което никога вече няма да видя? Бъдещето ми ще бъде решено след пет минути.

Стоим достатъчно близо до плъзгащите се врати на сградата, че да усещам как хладният въздух от климатика вътре облива кожата ми, когато хората влизат и излизат.

Той протяга десница, за да се ръкуваме, но бързо я прибира.

— Извинявай — казва и се изчервява.

Скръства ръце на гърдите си.

— Е, аз тръгвам.

— Ти тръгваш — повтаря той, ала никой от нас не помръдва.

Стоим си там, без да кажем нищо, в продължение на няколко секунди, докато не си спомням, че сакото му все още е в раницата ми. Изваждам го и гледам как го облича.

— Облечен така, изглеждаш, сякаш би трябвало да работиш тук — подхвърлям.

Казвам го като комплимент, ала той не го приема така.

Подръпва вратовръзката си и прави физиономия.

— Може би някой ден.

— Е — казвам, след като още известно време се гледаме, без да кажем нищо. — Това започва да става неловко.

— Може би просто трябва да се прегърнем?

— Мислех, че вие, костюмарите, само се ръкувате. — Опитвам се да звуча лековато, но гласът ми излиза дрезгав и странен.

Той се усмихва, без да се опитва да скрие тъгата от лицето си. Как може да няма нищо против да разкрива сърцето си по този начин?

Трябва да извърна очи от него. Не искам онова (каквото и да е то), което се случва между нас, да се случи, но то е като да се опитам да попреча на времето навън.

Вратите се отварят и отново ме залива вълна студен въздух. Изпитвам едновременно топлина и студ. Разтварям ръце за прегръдка в същия миг, в който и той. Опитваме да се прегърнем от една и съща страна и вместо това гърдите ни се сблъскват. Засмиваме се неловко и спираме.

— Аз ще отида надясно — казва той. — Ти мини отляво.

— Окей — отвръщам и минавам отляво.

Той ме прегръща и тъй като сме горе-долу еднакво високи, лицето ми се докосва до бузата му, която е мека и гладка, и топла. Облягам глава на рамото му и оставям тялото ми да се отпусне в ръцете му. За минута си позволявам да почувствам колко съм уморена. Трудно е да се мъчиш да се задържиш на място, което не те иска. Ала Дейниъл ме иска. Усещам го в начина, по който ме притиска до себе си.

Откъсвам се от прегръдката му, без да срещна очите му.

Той решава да не каже онова, което се канеше да каже.

Изваждам телефона си и поглеждам часа.

— Време е да вървя — казва, преди аз да съм успяла да го направя.

Обръщам се и влизам в студената сграда.

Мисля си за него, докато давам данните си на охраната. Мисля си за него, докато прекосявам фоайето. Мисля си за него в асансьора и по дългия коридор, и всеки миг до онзи, в който съм принудена да престана, когато влизам в кантората.

Шумът като от строеж, които чух по телефона по-рано, се дължи именно на това — кантората е построена едва наполовина. Стените са само частично боядисани, от тавана висят голи крушки. Застланият с брезент под е покрит с дървени стърготини и петна от боя. Зад бюрото една жена седи с ръце върху телефоните, сякаш се опитва да ги накара да зазвънят. Въпреки аленото си червило и розовия руж на бузите, тя е много бледа. Наситено черната й коса е оформена в грижлива фризура. Нещо в нея изглежда не съвсем истинско. Сякаш играе роля — статистка в стар филм на „Дисни“ или секретарка от филм за петдесетте. Бюрото й е подредено, с купчина папки, отбелязани с различни цветове. Има чаша, на която пише ЮРИДИЧЕСКИТЕ СЪТРУДНИЦИ ГО ПРАВЯТ ПО-ЕВТИНО.

Отправя ми тъжна, потрепваща усмивка, когато влизам.

— На правилното място ли съм попаднала? — питам аз на глас.

Тя ме гледа безмълвно.

— Това кантората на адвокат Фицджералд ли е? — добавям.

— Вие сте Наташа — казва тя.

Очевидно е същата жена, с която разговарях по-рано. Приближавам се до бюрото.

— Имам лоша новина — добавя тя и стомахът ми се свива.

Не съм готова за онова, което ще ми каже. Всичко свърши, преди да е започнало? Нима съдбата ми вече е решена? Наистина ли тази вечер ще ме депортират?

Мъж, облечен в изцапан с боя гащеризон, влиза в стаята и започва да пробива дупка с бормашина. Някой, когото не мога да видя, блъска с чук. Тя не променя височината на гласа си, за да компенсира за шума. Аз идвам още по-близо до бюрото.

— Джеръми, адвокат Фицджералд, претърпя автомобилна злополука преди час. Все още е в болницата. Според жена му е добре, само няколко дребни наранявания. Ала ще се върне късно този следобед.

Гласът й звучи нормално, но очите й са съвсем друга история. Придърпва телефона малко по-близо и приковава поглед в него, вместо в мен.

— Но ние имаме среща сега. — Хленченето ми е безсърдечно, но то е по-силно от мен. — Наистина се нуждая от помощта му.

Сега вече тя ме поглежда с широко отворени, невярващи очи.

— Не чухте ли какво казах? Блъсна го кола. Не може да бъде тук точно сега. — Побутва някакви формуляри към мен, без да ме погледне отново.

Отнема ми поне петнайсет минути, докато ги попълня. В първия формуляр отговарям на няколко варианта на въпроси за това, дали съм комунист, престъпник или терорист и дали бих вдигнала оръжие, за да защитя Съединените щати. Не бих, но отговарям с „да“.

Друг от формулярите пита за подробности от случилото се в процеса по депортиране до този момент.

Последният е клиентски въпросник, който иска да дам пълно описание на времето си в Съединените щати. Не знам какво да кажа. Не знам какво очаква адвокат Фицджералд. Дали иска да знае как сме влезли в страната? Как се крихме? Какво бе усещането всеки път, когато трябваше да напиша фалшивия социалноосигурителен номер в някой училищен формуляр? Как всеки път, когато го правя отново виждам как мама се качва на онзи автобус за Флорида?

Дали иска да знае какво е усещането да бъдеш незаконно пребиваващ? Или как непрекъснато очаквам някой да открие, че мястото ми не е тук?

Вероятно не. Трябват му факти, не философия, така че ги попълвам. Влязохме в Щатите с туристическа виза. Когато дойде време да си заминем, ние останахме. Оттогава не сме напускали страната. Не сме извършили никакви престъпления, с изключение на шофирането в нетрезво състояние на баща ми.

Връщам й формулярите и тя незабавно прелиства до клиентския формуляр.

— Тук трябва да напишете още — казва.

— Като например?

— Какво означава Америка за вас? Защо искате да останете? Как ще допринесете за това Америка да стане още по-велика?

— Това наистина ли…

— Всичко, което Джеръми би могъл да използва, за да ви придаде човешки образ, ще е от полза — обяснява тя.

Ако хората, родени тук, трябваше да доказват, че са достойни да живеят в Америка, населението й определено би намаляло драстично.

Тя преглежда останалите формуляри, докато аз пиша обяснения за това, колко трудолюбив, оптимистичен и патриотичен гражданин би излязъл от мен. Пиша, че в сърцето ми Америка е моят дом и как гражданството би узаконило онова, което вече изпитвам. Мястото ми е тук. Накратко, по-искрена съм, отколкото се чувствам комфортно да бъда. Дейниъл би се гордял с мен.

Дейниъл.

Той вероятно е в метрото, на път към своя ангажимент. Дали в крайна сметка ще постъпи както трябва и ще стане лекар? Дали в бъдещето си ще мисли за мен и ще си спомня момичето, с което прекара два часа един ден в Ню Йорк? Дали ще се чуди какво е станало с мен? Може би ще ме потърси в Гугъл, използвайки единствено първото ми име, и няма да стигне особено далеч. По-вероятно е обаче да забрави за мен още тази вечер, така както аз ще забравя за него.

Телефонът иззвънява докато пиша и тя го грабва, преди да е имал възможност да звънне втори път.

— О, господи, Джеръми. Добре ли си? — Затваря очи, прегръща телефона с две ръце и го притиска до лицето си. — Исках да дойда, ала жена ти каза, че трябва да удържам фронта в кантората.

Очите й се отварят, когато изрича думата жена ти.

— Наистина ли си добре? — Колкото по-дълго слуша, толкова повече грейва. Лицето й пламва, очите й блестят от сълзи на щастие.

Толкова е очевидно, че е влюбена в него, че направо очаквам да видя как из стаята политат мехурчетата с формата на сърчица. Да не би да имат афера?

— Исках да дойда — прошепва тя отново и след поредица от тихо промълвени „окей“, затваря. — Той е добре.

Усмихва се широко. Цялото й тяло грее от облекчение.

— Това е страхотно — казвам.

Тя поема формулярите от ръцете ми и аз изчаквам, докато ги прочете.

— Искате ли да чуете една добра новина? — пита ме.

Естествено, че искам. Кимам бавно.

— Виждала съм цял куп подобни случаи и според мен всичко ще бъде окей.

Не знам какво очаквах да ми каже, но определено не беше това.

— Наистина ли мислите, че той ще успее да ми помогне? — Чувам надеждата и скептицизма в гласа си.

— Джеръми никога не губи — заявява тя толкова гордо, че би могло да говори за себе си.

Естествено, това не би могло да е вярно. Всички губят понякога. Би трябвало да я помоля да бъде по-точна, да ми даде конкретно съотношение между спечелените и изгубените му случаи, за да реша как да се чувствам.

— Има надежда — казва тя простичко.

Въпреки че мразя поезията, едно стихотворение, което четох за часовете по английски, изниква в главата ми. „Надеждата е малка птица“^[1]. Сега разбирам точно какво означава. Нещо в гърдите ми иска да излети, да запее и да се смее, и да затанцува от облекчение.

Благодаря й и бързо излизам от кантората, преди да съм я попитала нещо, което да ми отнеме това чувство. Обикновено предпочитам да знам истината, дори ако е неприятна. Това невинаги е лесно. Понякога истината боли повече, отколкото очакваш.

Преди няколко седмици родителите ми се караха в спалнята си, зад затворена врата. Беше един от редките случаи, в които мама се разгневи на баща ми и му го показа. Питър ме хвана да подслушвам пред вратата им. След като те престанаха да се карат, аз го попитах дали иска да знае какво съм чула, но той отказа. Било му ясно, че каквото и да съм научила, то е лошо, а той не искал нищо лошо в живота си точно сега. Тогава му се ядосах, но после си помислих, че може би има право. Прииска ми се да не бях чула онова, което чух.

Когато излизам в коридора, облягам чело на стената и се поколебавам. Чудя се дали да не се върна в кантората и да поискам още подробности от служителката, но се отказвам. Каква полза? Най-добре да изчакам официалния отговор на адвоката. Освен това се уморих да се притеснявам. Знам, че думите й не са никаква гаранция. Нуждая се обаче да почувствам нещо друго, освен примирен ужас. Надеждата ми се струва добър заместител.

Поколебавам се дали да не се обадя на родителите си и да им съобщя за това ново развитие, но не го правя. Нямам никаква нова информация, която да споделя. Какво бих могла да им кажа? Мъж, когото не познавам, ме изпрати да се срещна с друг мъж, когото не познавам. Една юридическа сътрудничка, която не е адвокат и която също не познавам, твърди, че всичко ще бъде наред. Какъв е смисълът да подклаждам надеждата на всички ни?

Онзи, с когото наистина искам да говоря, е Дейниъл, ала той отдавна е отишъл на интервюто си.

Ще ми се да се бях държала по-мило с него.

Ще ми се да му бях поискала телефонния номер.

Ами ако това с депортирането се оправи? Ами ако остана в страната, как ще го намеря отново? Защото колкото и да се преструвах, че не съществува, между нас имаше нещо. Нещо голямо.