Никола Юн
Слънцето също е звезда (36)

Наташа

Да използва наука против мен е доста хитро.

Четири емпирично доказуеми факта: Той е такъв глупчо. И прекалено голям оптимист. Твърде сериозен за някои неща. И страшно го бива в това, да ме разсмива.

— Първият е твърде труден — заявява. — Да започнем с втория: Би ли искал да си известен? С какво?

— Първо ти — настоявам.

— Бих искал да бъда известен главнокомандващ поет.

Много ясно, че би искал нещо такова. Емпирично доказуем факт: Той е безнадежден романтик.

— Не би имал пукната пара.

— Беден на пари, но богат на думи — отвръща той незабавно.

— Ще повърна на тротоара. — Казвам го твърде силно и една жена в официален костюм ни заобикаля отдалеч.

— Аз ще те почистя.

Ама сериозно, действително е прекалено прям.

— Какво изобщо прави един главнокомандващ поет? — питам.

— Раздава мъдри и поетически съвети. Ще бъда онзи, към когото ще се обръщат световните лидери, когато имат гадни философски проблеми.

— И ти ще ги разрешиш, като им напишеш стихотворение? — Не се опитвам да крия скептицизма в гласа си.

— Или като им прочета някое — отвръща той с все същата невъзмутима прямота.

Аз издавам звук, все едно ми се повдига.

Той ме побутва лекичко с рамо, а после ми помага да запазя равновесие, като слага ръка на гърба ми. Усещането от допира му ми харесва толкова, че забързвам лекичко, за да го избегна.

— Можеш да бъдеш цинична колкото си искаш, ала поезията може да спаси много животи.

Взирам се в лицето му за признаци, че се шегува, но не — той наистина го вярва. Което е сладко. И също така глупаво. Но най-вече сладко.

— Ами ти? Каква слава би искала? — пита ме.

Това е лесно.

— Ще бъда добър диктатор.

Той се смее.

— На някоя държава в частност?

— На целия свят — отвръщам и той отново се смее.

— Всички диктатори си мислят, че са добри. Дори онези с мачете в ръка.

— Почти съм сигурна, че точно те знаят, че са алчни, жестоки гадняри.

— Ала ти няма да бъдеш като тях? — пита той.

— Не. От мен ще струи само човеколюбие. Ще решавам кое е най-добро за всички и ще го правя.

— Ами ако онова, което е добро за един, не е добро за друг?

Свивам рамене.

— Не можеш да угодиш на всички. Като мой върховен поет, ти можеш да утешиш изгубилия с някое хубаво стихотворение.

— Едно на нула за теб. — Той се усмихва. Отново вади телефона си и прехвърля въпросите.

Аз също си поглеждам телефона. За секунда се изненадвам от пукнатината върху екрана, но после си спомням падането от по-рано. Ама че ден. Мислите ми отново се насочват към алтернативните вселени и се чудя за онези, в които телефонът и слушалките ми все още са здрави.

Има вселена, в която си останах вкъщи и си събрах нещата, както майка ми искаше да направя. Телефонът и слушалките ми са невредими, но не се запознах с Дейниъл.

Има вселена, в която отидох на училище и си седях на сигурно място в часа по английски, вместо за малко да ме блъсне кола. Отново — никакъв Дейниъл.

В друга без-Дейниълова вселена аз отидох в Службата за американско гражданство и имиграция, но не срещнах Дейниъл в музикалния магазин, така че разговорът ни не успя да ме забави. Стигнах до кръстовището преди шофьора на БМВ-то и не се разминах на косъм от катастрофата. Телефонът и слушалките ми си останаха невредими.

Естествено, съществува безкраен брой от тези вселени, включително и една, в която срещнах Дейниъл, но той не успя да ме спаси и пострадаха не само телефонът и слушалките ми.

Въздъхвам и проверявам разстоянието до кантората на адвокат Фицджералд. Още дванайсет пресечки. Чудя се колко ли ще струва да поправя екрана на телефона си. Ала може би няма да се наложи да го направя. Вероятно ще трябва да си купя нов телефон в Ямайка.

Дейниъл прекъсва мислите ми и аз съм му благодарна. Не искам да мисля за нищо, свързано със заминаването ми.

— Окей — заявява той. — Да продължим с номер седем. Имаш ли тайно предчувствие за това, как ще умреш?

— Статистически погледнато, за чернокожа жена, живееща в Съединените щати, е най-вероятно да умре на седемдесет и осем години от сърдечно заболяване.

Стигаме до поредното кръстовище и той ме дръпва назад, за да не стоя прекалено близо до ръба. Неговият жест и моята реакция са толкова естествени, сякаш сме го правили безброй пъти преди. Той стиска якето ми на лакътя и го подръпва съвсем лекичко. Аз отстъпвам към него, удовлетворявайки неговия закрилнически инстинкт.

— Значи, сърцето ще те довърши? — пита той.

За миг забравям, че говорехме за смърт.

— Най-вероятно. Ами ти?

— Убийство. Бензиностанция или магазин за алкохол, или нещо подобно. Някакъв тип с пистолет ще обере мястото. Аз ще се опитам да се направя на герой, само че ще направя някоя глупост, като да съборя пирамидата от кутии с безалкохолно, ще му изкарам акъла и тогава един най-обикновен обир ще се превърна в кървава баня. Повече — в новините в единайсет.

Аз се смея.

— Значи, ще умреш като непохватен герой?

— Ще умра, опитвайки се да бъда герой — отвръща той и ние се смеем заедно.

Пресичаме улицата.

— Насам — казвам, когато той продължава напред, вместо да свие надясно. — Отиваме на Осмо авеню.

Той се завърта и ми се усмихва широко, сякаш сме поели на епично приключение.

— Изчакай малко — казва и се заема да си съблече сакото.

Струва ми се странно интимно да го гледам как се съблича, така че вместо това спирам очи върху двама много стари и много кисели мъже, които се карат за едно такси на няколко крачки от нас. Наблизо има поне три празни таксита.

Емпирично доказуем факт: Хората не са логични.

— Ще се побере ли в раницата ти? — пита Дейниъл и ми подава сакото си. Знам, че не ме моли да го облека, сякаш съм му гадже или нещо такова, и все пак да нося сакото му, ми се струва още по-интимно от това да го гледам как го сваля.

— Сигурен ли си? Ще се смачка.

— Няма значение.

Отвежда ме настрани, така че да не сме на пътя на останалите пешеходци, и ето че изведнъж стоим ужасно близо. Не помня да бях забелязала раменете му досега. Толкова широки ли бяха преди миг? Откъсвам очи от гърдите му и ги вдигам към лицето му, но и това не помага особено за равновесието ми. Очите му са дори още по-ясни и кафяви на лъчите на слънцето. Красиви са.

Свалям раницата от рамото си и я поставям между нас, така че той е принуден да отстъпи мъничко.

Сгъва грижливо сакото си и го пъха вътре.

Ризата му е снежнобяла и сега червената му вратовръзка изпъква още повече. Чудя се как ли изглежда в обикновени дрехи и какви ли са обикновените дрехи за него. Несъмнено дънки и тениска — униформата на всички американски момчета.

Дали същото важи и за ямайските момчета?

При тази мисъл настроението ми става мрачно. Не искам да започвам отначало. Достатъчно трудно ми беше, когато дойдохме в Америка. Не искам да трябва да научавам ритуалите и обичаите на нова гимназия. Нови приятели. Нови клики. Нови правила за обличане. Нови места за излизане.

Заобикалям го и продължавам напред.

— За американците от азиатски произход е най-вероятно да умрат от рак — казвам.

Той се намръщва и забързва, за да ме настигне.

— Наистина ли? Това не ми харесва. Какъв точно?

— Не съм сигурна.

— Навярно би трябвало да открием.

Ние, сякаш съществува някакво наше общо бъдеще, където смъртността при единия има значение за другия.

— Наистина ли мислиш, че ще умреш от проблеми със сърцето? — пита ме. — Не нещо по-епично?

— Кой го е грижа дали е епично? Когато си мъртъв, си мъртъв.

Той ме гледа, очаквайки отговор.

— Окей — заявявам. — Не мога да повярвам, че ти го казвам. Тайно си мисля, че ще се удавя.

— В открито море, докато спасяваш нечий живот или нещо такова?

— В дълбокия край на хотелски басейн — обяснявам.

Той спира и отново ме издърпва настрани. Никога не съм срещала пешеходец, който да се съобразява толкова с другите. Повечето хора просто се заковават на място насред тротоара.

— Я чакай. Не можеш да плуваш?

Аз забивам глава в якето си.

— Не.

Очите му обхождат изпитателно лицето ми и той ми се смее, без да се смее наистина.

— Но ти си от Ямайка. Израснала си, заобиколена от вода.

— Независимо от островния си произход, не мога да плувам.

Усещам, че иска да се пошегува с мен, но устоява на изкушението.

— Аз ще те науча — заявява.

— Кога?

— Някой ден. Скоро. Можеше ли да плуваш, когато живееше в Ямайка?

— Да, но после дойдохме тук и вместо океан, имаше басейни. Не харесвам хлора.

— Нали знаеш, че вече има басейни със солена вода?

— Твърде е късно, този кораб вече отплава — казвам.

Сега вече той се шегува с мен.

— И как се казва този кораб? Момиче, израснало на остров (което е нещо, заобиколено отвсякъде от вода), не може да плува? Защото това би било хубаво име.

Смея се и го плясвам по рамото. Той улавя ръката ми и задържа пръстите ми. Опитвам се да не мечтая да е възможно да удържи на думата си и наистина да ме научи да плувам.