Никола Юн
Слънцето също е звезда (25)

Дейниъл

Момичето без име е спряло на едно кръстовище пред мен. Кълна се, че не вървя след нея. Тя просто отива натам, накъдето и аз. Отново си е сложила суперрозовите слушалки и отново се поклаща на музиката си. Не виждам лицето й, но предполагам, че очите й са затворени. Изпуска един зелен светофар и ето че съм точно зад гърба й. Ако се обърне, определено ще си помисли, че съм се лепнал за нея. Светва зелено и тя слиза от тротоара.

Не внимава достатъчно, за да забележи, че един тип зад волана на бяло БМВ се кани да мине на червено. Аз обаче съм достатъчно близо.

Дръпвам я назад за ръката. Краката ни се оплитат. Препъваме се един друг и падаме на тротоара. Тя се приземява наполовина върху мен. Телефонът й няма този късмет и тупва на тротоара.

Няколко души ни питат дали сме добре, ала повечето ни заобикалят, устремени напред, сякаш сме просто още едно препятствие по пистата, която представлява Ню Йорк.

Момичето без име се надига от мен и поглежда към телефона си.

По екрана, като паяжини, са плъзнали няколко пукнатини.

— Какво. По. Дяволите? — Думите й са не толкова въпрос, колкото протест.

— Добре ли си?

— Онзи тип едва не ме уби.

Вдигам поглед и виждам, че колата е спряла от другата страна на улицата, на една пресечка от тук. Ще ми се да отида и да се разкрещя на шофьора, но не искам да я оставя сама.

— Добре ли си? — питам я отново.

— Знаеш ли колко отдавна ги имам?

В първия миг си помислям, че говори за телефона, ала тя е стиснала слушалките си. Незнайно как, те са пострадали при падането ни. Напукани са, а една от възглавничките се полюшва от жиците.

Тя изглежда така, сякаш ще заплаче.

— Ще ти купя други. — Отчаяно искам да спра сълзите й, но не защото съм особено благороден или нещо такова. Аз съм от онези, за които плачът е заразителен. Нали знаете как, когато някой се прозее, всички наоколо започват да се прозяват? Или когато някой повърне, от миризмата и на вас ви се доповръща? И с мен е същото, само че с плакането, а нямам никакво намерение да се разплача пред сладкото момиче, чиито слушалки току-що счупих.

Част от нея иска да приеме предложението ми, но вече знам, че няма да го направи. Тя стиска устни и поклаща глава.

— Това е най-малкото, което мога да направя — настоявам.

Тя най-сетне ме поглежда.

— Вече ми спаси живота.

— Нямаше да те убие. Най-много да те поосакати мъничко.

Опитвам се да я накарам да се засмее… Без никакъв успех. Очите й се изпълват със сълзи.

— Днес е най-ужасният ден — казва.

Извръщам поглед, така че тя да не види сълзите, появили се и в моите очи.