Никола Юн
Слънцето също е звезда (124)

Дейниъл + Наташа

Шофьорът качва куфара на Наташа в багажника. Питър и родителите й вече тръгнаха към летището с друго такси.

В колата Наташа отпуска глава върху рамото на Дейниъл. Косата й го гъделичка по носа. Усещане, с което му се искаше да имаше повече време, за да свикне.

— Мислиш ли, че в крайна сметка нещата между нас щяха да се получат? — пита го тя.

— Да — отвръща той без колебание. — А ти?

— Да.

— Най-сетне те убедих. — Усмивка в гласа му.

— Колко трудно щеше да бъде за родителите ти? — пита тя.

— Щеше да им отнеме много дълго време. По-дълго за баща ми. Не мисля, че щяха да дойдат на сватбата ни.

Образът на този бъдещ ден изплува във въображението на Наташа. Тя вижда океан. Дейниъл е толкова красив в смокинга си. Ръката й на лицето му, която изтрива тъгата от отсъствието на родителите му. Щастието върху лицето му, когато тя най-сетне казва „Да“.

— Колко деца искаш? — пита го, когато болката от тази картина най-сетне отслабва.

— Две. Ти?

Тя вдига глава от рамото му, поколебава се, но после признава:

— Не съм сигурна дали искам деца. Ти би ли го приел?

Дейниъл не очаква този отговор и му отнема миг.

— Така мисля. Не знам. Може би ти щеше да си промениш мнението. Или пък аз.

— Има нещо, което искам да ти кажа. — Наташа отново отпуска глава на рамото му.

— Какво?

— Не бива да ставаш лекар.

Той се обръща, усмихва се в косата й.

— Ами практичността?

— Практичността е надценена — заявява тя.

— А ти? Все още ли смяташ да се занимаваш с наука за данните?

— Не знам. Може би не. Хубаво би било да правя нещо, което наистина обичам.

— Колко много може да се промени за един ден — подхвърля той.

Никой от тях не казва нищо, защото какво има за казване? Денят беше дълъг.

Най-сетне Наташа нарушава унилото им мълчание.

— Е, колко въпроса ни останаха?

Дейниъл изважда телефона си.

— Два от трета част. И все още не сме се гледали в очите в продължение на четири минути.

— Можем да го направим или пък да се поцелуваме още сега.

Мигел, техният шофьор, се обажда от предната седалка:

— Нали знаете, че чувам какво си говорите? — Поглежда ги в огледалото за обратно виждане. — Освен това ви виждам. — Смее се гръмогласно. — Някои хора се качват в таксито и си въобразяват, че съм глух и сляп, обаче аз не съм. Просто да си го знаете.

Отново се смее гръмогласно и Наташа и Дейниъл няма как да не се присъединят към него.

Смехът им обаче се стопява, когато реалността на момента отново се настанява между тях. Дейниъл взема лицето на Наташа в ръцете си и те се целуват нежно. Химията между тях все още е тук. И на двамата им е прекалено топло, и двамата не са сигурни какво да правят с ръце, чиято единствена цел като че ли е да се докосват един друг.

Мигел не казва нищо. Разбивали са сърцето му преди и той знае как изглеждат щетите.

Дейниъл проговаря пръв.

— Въпрос трийсет и четири. Какво би спасила от пожар?

Наташа се замисля. Усещането определено е, сякаш някой изпепелява целия й живот. И тя е безсилна да спаси едничкото, което иска да спаси.

На Дейниъл казва:

— Все още не знам, но един ден ще разбера.

— Окей. Моето е лесно. Бележникът ми. — Той докосва джоба на сакото си, за да се увери, че все още е там. — Последен въпрос. От всички хора в семейството ти, мисълта за чия смърт ти се струва най-разстройваща и защо?

— Татко.

Дейниъл забелязва, че за първи път го нарича татко, а не баща ми.

— Защо?

— Защото все още не е приключил. Ами ти?

— Твоята — отвръща той.

— Само че аз не съм част от семейството ти.

— Напротив, си. — Мислите му се връщат към онова, което Наташа каза по-рано за паралелните вселени. В някоя друга вселена те са женени, може би имат две деца или пък нямат нито едно. — Не е нужно да ми го кажеш в отговор. Просто искам да го знаеш.

Има неща, които трябва да му каже и Наташа не знае откъде, не знае как да започне. Може би затова Дейниъл иска да бъде поет, за да открие правилните думи.

— Обичам те, Дейниъл — казва тя най-сетне.

Той й се усмихва широко.

— Въпросите май подействаха.

Тя се усмихва.

— Браво на науката.

Минава един миг.

— Знам — казва Дейниъл най-сетне. — Вече знам.