Никола Юн
Слънцето също е звезда (123)

Наташа

Щях да отстъпя заради мама. Винаги го правя. Едва снощи тя каза, че четиримата трябва да бъдем един обединен фронт.

— В началото ще ни бъде трудно — каза. Ще трябва да живеем при майка й, докато съберем достатъчно пари, за да си наемем собствено жилище. — Никога не съм мислила, че животът ми ще стигне дотук — каза, преди да отиде да си легне.

Щях да отстъпя, ако не бях срещнала Дейниъл. Ако той не беше увеличил с нещо много съществено броя на нещата, които губя днес. Щях да отстъпя, ако баща ми не беше използвал силния си и преувеличен ямайски акцент. Това е още една роля. Ако го чуеш, ще си помислиш, че никога не е напускал Ямайка, че последните девет години изобщо не са се случили. Той действително смята, че животът ни е наужким. Писна ми да се преструва.

— Чух какво каза на мама след пиесата. Каза, че ние сме онова, за което най-много се разкайваш в живота си.

Раменете му увисват, смръщването напуска лицето му. Не съм сигурна какво е чувството, което го измества, но изглежда искрено. Най-сетне. Нещо истинско от него.

Понечва да каже нещо, но аз не съм свършила.

— Съжалявам, че животът не ти е дал всичко, което си искал. — Докато го изричам, си давам сметка, че наистина го мисля. Вече знам какво е разочарование. Разбирам как то може да трае цял живот.

— Не го мислех наистина, Таша. Само си приказвах. Бяха само…

Вдигам ръка, за да спра извинението му. Не това искам от него.

— Искам да знаеш, че беше наистина невероятен в пиесата. Изумителен. Трансцендентален.

В очите му има сълзи. Не съм сигурна дали е заради комплимента, дали е съжаление, или нещо друго.

— Може би си прав — продължавам. — Не е трябвало да ни имаш. Може би наистина си бил измамен от съдбата.

Той клати глава, отрича думите ми.

— Бяха просто приказки, Таша. Не го мислех наистина, сериозно.

Само че не е така. Мислил го е и не го е мислил. И двете. Едновременно.

— Няма значение дали си го мислил, или не. Това е животът, който водиш. Той не е временен и не е наужким, и няма преигравания. — Звуча като Дейниъл.

Най-лошото на това, че чух разговора му с мама, бе, че той развали всичките ми хубави спомени от баща ми. Дали е съжалявал, че съм се родила, докато гледахме крикет заедно? Ами докато ме прегръщаше с всичка сила на летището, когато най-сетне отново се събрахме? Ами деня, в който съм се родила?

По лицето му се стичат сълзи. Да го гледам как плаче боли повече, отколкото съм вярвала, че би могло да боли. Въпреки това има още нещо, което трябва да кажа.

— Нямаш право да се разкайваш за нас.

От него се откъсва звук и ето че знам как звучи болката на цял един живот.

Хората непрекъснато правят грешки. Малки грешки, като да застанеш на грешната опашка в супермаркета. Онази, на която чака и жената с десетки купони и чекова книжка.

Понякога правиш средно големи грешки. Отиваш да учиш медицина, вместо да последваш истинската си страст.

Понякога правиш наистина големи грешки.

Предаваш се.

Отпускам се на разтегаемото си легло. По-уморена съм, отколкото си давам сметка, и не толкова ядосана, колкото си мислех.

— Когато отидем в Ямайка трябва поне да опиташ. Ходи на прослушвания. И бъди по-добър с мама. Тя е направила толкова много и е уморена, и ти ни го дължиш. Повече няма да живееш във въображението си.

Мама плаче. Питър отива в ръцете й за прегръдка. Баща ми се приближава до тях и майка ми го приема. Като един те ме поглеждат и ми дават знак да се присъединя към тях. Само че аз се обръщам първо към Дейниъл. Той ме прегръща толкова силно, че сякаш вече се сбогуваме.