Никола Юн
Слънцето също е звезда (12)

Дейниъл

(Местен тийнейджър, уловен в родителски водовъртеж от очаквания и разочарование, не се надява да бъде спасен.)

Хубавото на това, да имаш суперамбициозен по-голям брат задник, е, че то сваля товара на родителски очаквания от теб. Чарли открай време беше добър за двама синове. Сега, когато се оказа, че не е чак толкова съвършен, товарът ляга върху мен.

Ето един разговор, какъвто съм водил горе-долу 1,3 милиарда пъти, откакто той се върна вкъщи:

Мама: Оценките ти все още ли са окей?

Аз: Аха.

Мама: Биология?

Аз: Аха.

Мама: Ами математика? Ти не обичаш математика.

Аз: Знам, не обичам математиката.

Мама: Но оценките ти все още са окей?

Аз: Все още е B^[1].

Мама: Защо не A? Айго^[2]. Време е да станеш сериозен. Вече не си малко момче.

Днес имам интервю за прием в колеж с един възпитаник на „Йейл“.

„Йейл“ е Второто най-добро училище, но като никога, аз се запъвам и отказвам да кандидатствам в Най-доброто училище („Харвард“). Мисълта да бъда по-малкият брат на Чарли в още едно училище ми идва в повече. Пък и кой знае дали изобщо ще ме приемат в „Харвард“ сега, когато Чарли беше изключен временно.

С мама сме в кухнята. Заради моето интервю тя вари на пара замразени манду (кнедли), специално за мен. Аз похапвам като предястие „Кеп’н Крънч“ (най-страхотната зърнена закуска, известна на човечеството) и пиша в бележника си. Работя върху стихотворение за разбити сърца, над което се мъча почти откакто се помня. Проблемът е, че никога не са разбивали сърцето ми, така че ми е трудно.

Да пиша на кухненската маса ми се струва истински разкош. Не бих могъл да го направя, ако баща ми беше тук. Не че му дава израз на глас, но определено не одобрява склонността ми към писане на поезия.

Мама прекъсва писането и похапването ми, за да ми сервира поредната вариация на обичайния ни разговор. Аз давам своя принос към него, вмятайки „аха“ между хапките зърнена закуска, но тя изведнъж променя сценария. Вместо обикновеното „Вече не си малко момче“, казва:

— Не бъди като брат си.

Казва го на корейски. За да го подчертае. И по прищявка на Бог или Съдбата, или Гадния късмет, Чарли се появява в кухнята тъкмо навреме, за да я чуе. Аз преставам да дъвча.

Ако някой можеше да ни види отстрани, би си помислил, че всичко е тип-топ. Майка, която приготвя закуска за двамата си синове. Единият от тях е на масата и яде мюсли (без мляко). Другият тъкмо излиза на сцената отляво. Той също се кани да закуси.

Ала не това се случва в действителност. Мама толкова се засрамва, задето Чарли я чу, че се изчервява. Не много силно, но го прави. Предлага му манду, въпреки че той мрази корейската кухня и още от прогимназията отказва да я яде.

А Чарли? Той просто се преструва. Преструва се, че не разбира корейски. Преструва се, че не е чул да му предлагат манду. Преструва се, че аз не съществувам.

Почти успява да ме заблуди, докато не поглеждам към ръцете му. Свити са в юмруци и издават истината. Чул е и е разбрал. Тя би могла да го нарече грандиозен гадняр, задник с епични размери и то пак би било за предпочитане пред това, да ми каже да не бъда като него. През целия ми живот бе тъкмо обратното. Защо не може повече да приличаш на брат си? Този рязък обрат не е добър за никого от двама ни.

Чарли си взема чаша от шкафа и я пълни с вода от чешмата. Пиенето на вода от чешмата е просто за да ядоса мама. Тя отваря уста, за да каже обичайното: „Не. Пий филтрирана“, но не го прави. Чарли пресушава чашата с три големи глътки и я връща в шкафа, без да я измие. Оставя шкафа отворен.

— Омма^[3], не бъди толкова строга с него — казвам й, след като той си тръгва.

Ядосан съм на Чарли и заради Чарли. Родителите ми са неумолими с критиката. Мога само да предполагам колко отвратително е за него да работи по цял ден в магазина заедно с татко. Обзалагам се, че татко непрекъснато му трие сол на главата между това, да се усмихва на клиентите и да отговаря на въпроси за продукти за удължаване на косата, масла от чаено дърво и как се лекува коса, увредена от химия (родителите ми притежават магазин за красота, в който се продават продукти за черна коса. Нарича се „Грижа за черната коса“).

Мама отваря съда за варене на пара, за да провери кнедлите. От парата очилата й се запотяват. Когато бях малък, това ме разсмиваше и тя нарочно ги оставяше да се запотят колкото се може повече, а после се преструваше, че не ме вижда. Сега просто ги сваля и ги избърсва с кърпата за съдове.

— Какво стана с брат ти? Защо се провали? Той никога не се проваля.

Без очила тя изглежда по-млада, по-хубава. Странно ли е да си мислиш, че майка ти е хубава? Вероятно. Сигурен съм, че подобна мисъл никога не е минавала през главата на Чарли. Неговите приятелки (всичките шест) бяха много сладки, леко пълнички бели момичета с руса коса и сини очи.

Не, излъгах. Имаше едно момиче, Агата. Тя бе последната му приятелка в гимназията преди колежа.

Агата имаше зелени очи.

Мама отново си слага очилата и чака, сякаш аз имам отговор. Ненавижда да не знае какво предстои. Несигурността е нейният най-голям враг. Според мен то е, защото е израснала в бедност в Южна Корея.

— Той никога не се проваля. Нещо се е случило.

И ето че сега съм още по-ядосан. Може би нищо не се е случило с Чарли. Може би се е провалил просто защото не е харесвал лекциите си. Може би не иска да стане лекар. Може би не знае какво иска. Може би просто се е променил.

Само че в нашето семейство не ни е позволено да се променяме. Поели сме по пътя към това да станем лекари и няма отклоняване от него.

— На вас, момчета, ви е прекалено лесно тук. Америка ви прави меки. — Ако имах по една мозъчна клетка за всички пъти, когато съм чувал това, щях да съм истински гений.

— Ние сме родени тук, мамо. Винаги сме били меки.

Тя изсумтява.

— Ами интервюто? Готов ли си? — Оглежда ме преценяващо и ми намира недостатък. — Отрежи си косата преди интервюто.

От месеци насам ме тормози да се отърва от малката си опашка. Издавам звук, който може да бъде както съгласие, така и отказ. Тя слага чиния с манду пред мен и аз я изяждам в мълчание.

Заради важното интервю родителите ми разрешиха да пропусна училище. Все още е едва осем часът, ала за нищо на света няма да остана вкъщи и да бъда подложен на още от тези разговори. Преди да успея да се измъкна, тя ми връчва торбички за депозит, които да отнеса на татко в магазина.

— Аппа^[4] забрави. Занеси му ги.

Сигурен съм, че е възнамерявала да ги даде на Чарли, преди да тръгне за магазина, но й е изскочило от ума заради малкия инцидент в кухнята.

Вземам торбичките и се потътрям към горния етаж, за да се облека. Стаята ми е в края на дълъг коридор. Минавам покрай вратата на Чарли (затворена както винаги) и тази на родителите ми. На касата на вратата са подпрени две-три неотворени платна за рисуване. Мама има почивен ден от магазина и се обзалагам, че с нетърпение очаква да прекара деня сама, рисувайки. Напоследък работи върху хлебарки, мухи и бръмбари. Закачам се с нея и й казвам, че е в своя период Гадни насекоми, но на мен ми харесва повече от периода й Абстрактни орхидеи отпреди няколко месеца.

Отбивам се за мъничко в празната спалня, която тя използва за ателие, за да видя дали е нарисувала нещо ново. И ето го — един огромен бръмбар. Платното не е особено голямо, но бръмбарът го изпълва цялото. Рисунките на мама открай време са яркоцветни и красиви, ала нещо във влагането на толкова много цветове в детайлните й, почти анатомични рисунки на насекоми ги прави нещо повече от красиви. Този бръмбар е нарисуван в тъмни, перлено — лъскави багри — зелено, синьо и черно. Тялото му блещука като олио, разлято във вода.

За рождения й ден преди три години татко я изненада, като нае служител на непълен работен ден за магазина, така че тя да не трябва да ходи на работа всеки ден. Освен това й купи маслени бои и платна. Никога преди онзи ден не я бях виждал да се разплаква заради подарък. Оттогава непрекъснато рисува.

Когато отивам в стаята си, за десетхиляден път (горе-долу) се чудя какъв ли би бил животът й, ако не беше напуснала Корея. Ако не беше срещнала баща ми? Ако никога не бе родила Чарли и мен? Дали сега би била художничка?

Обличам новия си сив костюм с червена вратовръзка.

— Прекалено ярка — каза мама за вратовръзката, когато пазарувахме.

Очевидно единствено на картините им е позволено да бъдат ярки. Убедих я, като заявих, че червеното ще ме накара да изглеждам уверен. Поглеждайки се в огледалото сега, трябва да призная, че костюмът действително ми придава уверен и изтънчен вид (да, изтънчен). Твърде жалко, че го нося само заради интервюто, а не заради нещо, което наистина има значение за мен. Проверявам прогнозата за времето на телефона си и решавам, че нямам нужда от яке. Максималната температура ще бъде деветнайсет градуса — съвършен есенен ден.

Въпреки раздразнението ми заради начина, по който се отнесе с Чарли, аз целувам мама и й обещавам да се подстрижа, след което излизам от вкъщи. По-късно днес животът ми ще се метне на влака, летящ към гара Доктор Дейниъл Че Хо Бе, ала дотогава денят е само мой. Ще направя онова, което светът ми каже. Ще постъпя така, сякаш съм песен на Боб Дилън и ще оставя вятърът да ме понесе. Ще се преструвам, че бъдещето се е ширнало пред мен и че всичко е възможно.