Никола Юн
Слънцето също е звезда (111)

Самюъл Кингсли

История за разкаяние, четвърта част

Някои хора са родени да бъдат велики. Господ дава на малцина щастливи избраници талант и след това ни изпраща на земята, за да го използваме.

През целия си живот успях да използвам своя само два пъти. Преди два месеца, когато играх в „Стафида на слънце“ в Манхатън, и преди десет години, когато го направих в Монтего Бей.

С тази пиеса сякаш сме предопределени един за друг. В Ямайка един от вестниците нарече изпълнението ми „чудотворно“. Ръкопляскаха ми на крака.

На мен. Не на другите актьори. Единствено на мен.

Смешно е. Тази пиеса ме изпрати в Америка и сега пак тя ме връща обратно в Ямайка.

Патриша ме пита как можах да кажа всичко за нас на онова ченге. Той не е свещеник — казва. — Това не е изповед. Отвръщам й, че просто бях пиян и опиянен от това, че слизам от сцената. Най-великото нещо, което може да направиш, е онова, заради което Бог те е изпратил на този свят.

Казвам й, че не бях възнамерявал да го сторя. И то е вярно. Вярно е обаче и обратното. Може би го направих нарочно. Това не е изповед. Просто казвам онова, което ми беше в главата. Може би го правя нарочно. Дори не можахме да напълним местата в салона с публиката.

Америка е приключила с мен и аз приключих с Америка. Повече от всичко именно това ми напомня онази нощ. В Ямайка публиката ми ръкопляска на крака. В Америка не можах да събера публика.

Не знам. Може би го направих нарочно. Възможно е да се изгубиш в собствения си ум, сякаш си попаднал в чужда страна. Всичките ти мисли са на друг език и не можеш да разчетеш знаците, въпреки че са навсякъде около теб.