Никола Юн
Слънцето също е звезда (107)

Дейниъл

Струва ми се истинско чудо, че можем да си седим тук, на покрива, сякаш сме част от някакъв таен град в небето. Слънцето бавно се оттегля зад сградите, но все още не е тъмно. Скоро ще стане, ала засега тъмнината е само загатната.

С Наташа седим по турски, облегнати до вратата. Държим се за ръце, тя е облегнала глава на рамото ми. Косата й гали меко бузата ми.

— Готова ли си за въпроса с гостите за вечеря? — питам.

— Искаш да кажеш, кого бих поканила?

— Аха.

— Май не. Давай ти.

— Лесно е — заявявам. — Бог.

Тя вдига глава от рамото ми и ме поглежда.

— Наистина ли вярваш в Бог?

— Да.

— Един-единствен тип? В небето? Със суперсили? — Неверието й не е подигравателно, просто любознателно.

— Не точно така — отвръщам.

— Как тогава?

Аз стискам ръката й.

— Начинът, по който се чувстваме сега? Тази връзка между нас, която не разбираме и от която не искаме да се откажем? Това е Бог.

— Мили боже! — възкликва тя. — Вие, поетите, сте опасни.

Взема ръката ми в скута си и я стиска между дланите си. Отмятам глава назад и се заглеждам в небето, опитвайки се да открия форми в облаците.

— Ето какво мисля — казвам. — Мисля, че всички сме свързани, всички на земята.

Тя прокарва връхчетата на пръстите по кокалчетата ми.

— Дори лошите хора?

— Да. Ала всеки има поне мъничко добро у себе си.

— Не е вярно — възразява тя.

— Е, добре — отстъпвам. — Ала всеки е направил поне едно добро нещо през живота си. — Съгласна ли си?

Тя обмисля въпроса ми и кима бавно.

Аз продължавам.

— Според мен добрите части в нас са свързани на някакво ниво. Онази част, която те кара да разделиш последната шоколадова курабия, да дариш пари за благотворителност, да дадеш един долар на уличен музикант, да работиш като доброволец в болницата, която те кара да плачеш на рекламите на „Епъл“ или да кажеш „обичам те“ и „прощавам ти“. Мисля, че това е Бог. Бог е връзката между най-доброто у нас.

— И смяташ, че тази връзка има съзнание? — пита тя.

— Да, и ние го наричаме Бог.

Тя се засмива тихичко.

— Винаги ли си толкова…

— Ерудиран? — прекъсвам я.

Тя се смее по-силно.

— Щях да кажа „сантиментален“.

— Да. Прочут съм нашир и надлъж със своята сантименталност.

— Шегувам се. — Тя ме побутва с рамо. — Наистина ми харесва, че си мислил за това.

И действително е така. Не за първи път имам тези мисли, ала за първи път наистина успях да ги облека в думи. Нещо в това, да бъда с нея, ме кара да бъда най-доброто си Аз.

Вдигам ръката й към устните си и целувам пръстите й.

— Ами ти? — питам я. — Не вярваш ли в Бог?

— Харесва ми твоята представа за него. Определено не вярвам в онзи с огъня и жупела.

— Ала вярваш в нещо?

Тя сбърчва чело, несигурна.

— Наистина не знам. Май повече ме интересува защо хората чувстват, че трябва да вярват в Бог. Защо не може да бъде просто наука? Науката е нещо удивително. Нощното небе? Невероятно. Вътрешността на човешката клетка? Изумителна. Нещо, което ни казва, че сме родени изначално лоши, и което хората използват, за да оправдаят всичките си дребни предразсъдъци и отвратителност? Не знам. Мисля, че вярвам в науката. Науката е достатъчна.

— Хм — отвръщам. Лъчите на слънцето се отразяват от сградата и въздухът около нас придобива оранжев оттенък. Чувствам се като обгърнат в пашкул, макар да сме на открито.

Тя казва:

— Знаеш ли, че вселената се състои от приблизително двайсет и седем процента тъмна материя?

Не го знаех, но много ясно, че тя ще го знае.

— Какво е тъмна материя?

„Наслада“ е единствената дума, която описва изражението на лицето й. Издърпва ръката си от моята, потърква длани и се впуска в обяснение:

— Ами учените не са съвсем сигурни, но тя е разликата между масата на един предмет и масата, изчислена по гравитационния му ефект. — Повдига вежди очаквателно, сякаш е казала нещо дълбоко и разтърсващо.

Аз съм дълбоко неразтърсен.

Тя въздъхва. Драматично.

— Поети — измърморва, ала с усмивка. — Масата би трябвало да е еднаква и в двата случая. — Вдига пръст, за да обясни. — Би трябвало да е еднаква, ала не е, не и в случаите на наистина големи обекти, като планетите.

— О, това е интересно — казвам и действително го мисля.

— Нали? — Тя грейва насреща ми и аз наистина съм изгубен с това момиче. — Освен това, оказва се, че видимата маса на една галактика не притежава достатъчно гравитация, за да обясни защо не се разпилява на всички посоки.

Поклащам глава, за да й покажа, че не разбирам.

Тя продължава:

— Ако изчислим гравитационните сили на всички обекти, които можем да видим, резултатът не е достатъчен, за да задържи галактиките и звездите в орбита една около друга. Трябва да има друга материя, която не можем да видим. Тъмна материя.

— Окей, разбрах.

Тя ме поглежда скептично.

— Не, наистина — уверявам я. — Разбрах го. Тъмната материя съставлява двайсет и седем процента от Вселената, така ли беше?

— Приблизително.

— И това е причината обектите в Космоса да не се разлетят напосоки?

Скептицизмът й се превръща в подозрение.

— За какво намеква размътеният ти мозък на поет?

— Няма да ти хареса.

— Вероятно — съгласява се тя.

— Тъмната материя е любовта. Тя е притегателната сила.

— О, Исусе, не. Гадост. Отврат. Ужасен си.

— Тъкмо обратното, страшно ме бива. — Разсмивам се с глас.

— Просто ужасен — настоява тя, но идва по-близо до мен и също се смее.

— Напълно съм прав — заявявам триумфално.

Отново улавям ръката й.

Тя отново простенва, но виждам, че го обмисля. Може би е съгласна с мен повече, отколкото си мисли.

Преглеждам въпросите на телефона си.

— Окей, имам още един. Довърши следното изречение: „Ние и двамата сме в тази стая, чувствайки…“.

— Сякаш трябва да пишкам — казва тя с усмивка.

— Наистина мразиш да говориш за сериозни неща, нали?

— Някога пишкало ли ти се е наистина, ама наистина силно? — пита тя. — То е страшно сериозно. Може здравата да си увредиш пикочния мехур, като…

— Наистина ли трябва да пишкаш? — прекъсвам я.

— Не.

— Тогава отговори на въпроса. — Няма да я оставя да се измъкне с шега точно от този.

— Първо ти — въздъхва тя.

— Щастлив, похотлив и нетърпелив.

— Рима. Много добре.

— Ти си наред и трябва да кажеш истината.

Тя ми се изплезва.

— Объркана. Уплашена.

Вземам ръката й в скута си.

— Защо си уплашена?

— Имах дълъг ден. Тази сутрин мислех, че ще ме депортират. Подготвям се за това от два месеца. Сега изглежда така, сякаш ще остана. — Обръща се, за да ме погледне. — И разбира се, ти. Тази сутрин не те познавах, а сега дори не помня какво е да не те познавам. Май ми дойде малко в повече. Имам чувството, че съм изгубила контрол.

— И защо това да е нещо лошо? — питам.

— Харесва ми да знам какво предстои. Харесва ми да планирам напред.

Разбирам я. Наистина. Програмирани сме да планираме напред. То е част от нашия ритъм. Слънцето изгрява всеки ден и всяка нощ отстъпва мястото си на луната.

— Както каза служителят от охраната, животът невинаги се развива така, както си планирал.

— Мислиш ли, че това е вярно? Според мен можем да планираме повечето неща. Повечето неща не изскачат от нищото, хващайки те напълно неподготвен.

— Вероятно и динозаврите са си мислели същото, а виж какво се случи с тях — подкачам я.

Усмивката й е толкова широка, че просто трябва да докосна лицето й. Тя обръща глава в дланта ми и я целува.

— Оставяйки настрани катастрофални събития, водещи до изчезването на биологични видове, според мен можем да планираме напред.

— Аз те хванах напълно неподготвена — напомням й и тя не го отрича. — Както и да е. Това са само две неща. Объркана и уплашена.

— Добре, добре. Ще ти дам онова, което искаш, и ще кажа „щастлива“.

Въздъхвам драматично.

— Можеше да започнеш с него.

— Обичам напрежението на неизвестността — казва тя.

— Не, не го обичаш.

— Прав си. Ненавиждам напрежението на неизвестността.

— Щастлива си заради мен? — питам я.

— И задето няма да ме депортират. Ала най-вече заради теб.

Тя поднася хванатите ни ръце към устните си и целува моята. Бих могъл да остана тук завинаги, прекъсвайки разговора ни с целувки и целувките ни — с разговор.

— Кога ще опитаме онова с гледането в очите? — питам.

Тя извърта същите тези очи, които искам да съзерцавам.

— По-късно. След интервюто ти.

— Недей да се страхуваш — закачам я.

— От какво има да се страхувам? Всичко, което виждаш, е ирис и зеница.

— Очите са прозорец към душата — възразявам.

— Дрън-дрън.

Поглеждам часа на телефона си, макар че е ненужно. Знам, че почти е време за интервюто ми, но ми се иска да остана тук, в този град в небето, още мъничко.

— Да вместим още няколко въпроса — казвам. — Светкавичен рунд. Кой е най-скъпият ти спомен?

— Първият път, когато ядох сладолед във фунийка, а не в чашка — отвръща тя без никакво колебание.

— На колко години беше?

— На четири. Бях облечена в бяла рокличка за Великден, а сладоледът беше шоколадов.

— Чия беше идеята?

— На баща ми — отговаря тя с усмивка. — Някога той мислеше, че съм най-невероятното нещо на света.

— Ала вече не мисли така?

— Не.

Чакам да продължи, но тя казва:

— Ами твоят спомен?

— Семейна екскурзия до „Дисниуърлд“, когато бях на седем години. Чарли искаше да се качи на „Космическата планина“^[1], ала мама мислеше, че ще е прекалено плашещо за мен, а не искаше той да отиде сам. А и никой от родителите ми не искаше да отиде.

Тя стиска ръцете ми малко по-силно, което е сладко, защото очевидно съм преживял станалото.

— Е, какво се случи?

— Убедих мама, че не ме е страх. Казах й, че от сума време искам да се повозя.

— Ала не беше така?

— Не. Ужасно ме беше страх. Направих го заради Чарли.

Тя ме побутва с рамо и ме подкача.

— Вече те харесвам. Не е нужно да се мъчиш да ме убедиш, че си светец.

— Там е работата. Не се опитвах да бъда светец. Според мен вече знаех, че връзката ни няма да издържи дълго. Просто се опитвах да го убедя, че си струвам. И успях. Той ми каза, че съм смел, и ми позволи да доям пуканките му.

Отмятам глава назад и поглеждам към облаците. Те се движат едва-едва по небето.

— Според теб смешно ли е това, че любимият спомен и на двама ни е за хората, които сега харесваме най-малко? — питам я.

— Може би именно затова не ги харесваме — отвръща тя. — Разстоянието, делящо ги от онези, които бяха някога, и онези, които са сега, е толкова голямо, че нямаме никаква надежда да си ги върнем обратно.

— Може би — съгласявам се. — Знаеш ли коя е най-гадната част от тази история?

— Коя?

— Заради онова пътуване до ден-днешен ненавиждам увеселителните влакчета.

Тя се смее и аз се смея заедно с нея.