Никола Юн
Слънцето също е звезда (102)

Дейниъл

Телефонът ми иззвънява и аз едва не го изпускам, сякаш е обладан от зли духове. Номерът не ми е познат, но въпреки това вдигам.

— Ало?

— Дейниъл ли е?

— Наташа? — питам, макар да знам, че е тя.

— Да, аз съм. — Гласът й се усмихва. — Брат ти ми даде номера ти.

Започвам да се питам дали това не е някакъв номер, който гадният ми брат се опитва да ми погоди. За нищо на света не би направил нещо толкова добро.

— Кой е това? — настоявам да узная.

— Дейниъл, аз съм. Наистина съм аз.

— Дал ти е номера ми?

— Може би все пак не е чак толкова лош — казва тя.

— Друг път не е — отвръщам и двамата се разсмиваме. Намерих я.

Е, тя ме намери.

Не мога да повярвам.

— Къде си?

— Току-що си тръгнах от магазина ви. Ти къде си?

— В сградата на адвоката ти.

— Какво? Защо?

— Това е единственото място, за което се сетих, където бих могъл да те намеря.

— Търсил си ме? — Гласът й е срамежлив.

— Ще ми простиш ли, задето по-рано бях такъв задник?

— Няма нищо. Наистина трябваше да ти кажа.

— Не беше моя работа.

— Напротив, беше — казва тя.

Не са двете думички, които искам да чуя от нея, но са достатъчно близо.