Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It takes a scandal, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Цената на един скандал
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 15.03.2016
Редактор: Ивайла Божанова
ISBN: 978-954-399-186-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7966
История
- —Добавяне
Глава 24
Абигейл почти не слушаше тирадата на сестра си как се бил държал лорд Атертън. Той бе сторил всичко, за да защити сестра си, но сега истината излезе наяве. Тя научи част от това, от което се интересуваше: Себастиан не бе взел парите. Нито за миг не повярва на обвиненията на Атертън, че той би могъл да ги е намерил и запазил. Следователно парите бяха изчезнали заедно с Майкъл Вейн. Ако успееха да ги намерят, Себастиан щеше да ги върне на лорд Стратфорд. И то в добавка с изповедта на собствената му дъщеря. На графа нямаше да му остане избор, освен да оневини напълно Себастиан. При тази мисъл сърцето й подскочи. Това би обезсмислило напълно възраженията на баща й.
Но къде ли бе скрил парите Майкъл Вейн? Беше виждала къщата отвътре и й се струваше малко вероятно Себастиан да не ги е намерил там, след като подовете и стените бяха почти голи. Беше претърсил и градината и сигурно веднага щеше да забележи прясно изкопана дупка. Но гората бе грамадна и в нея имаше безброй много места да се скрие торба гвинеи. Хралупата на всяко дърво щеше да свърши чудесна работа.
Само че… Когато Саманта се бе разделила с Майкъл Вейн, той е бил на себе си. Разбрал е ясно, че тя му дава парите, за да помогне на Себастиан. Дали би ги заровил в земята? Тя се намръщи. Не беше изключено. Нямаше как да знаят колко време е продължил този проблясък на нормален разум. Себастиан бе казал, че баща му продавал всичко, защото се страхувал дяволът да не му вземе парите.
— А сега какво ще правиш? — въпросът на Пенелопе я извади от размишленията.
— Ще кажа на Себастиан.
— А после? — не я оставяше на мира сестра й. — Как ще намериш парите? Това е единственият начин лорд Стратфорд да признае, че е сгрешил.
— Права си, но нямам представа, вече ти казах. — Тя ядосано се взираше през прозореца. — Къде ли може да ги е сложил старият господин Вейн?
— Сигурно Себастиан знае най-добре.
А на нея й бяха забранили да се среща с него. Абигейл помисли още малко.
— Ще се наложи тайно да се измъкнем и да идем при него.
— Великолепно! — очите на Пенелопе светнаха. — Тази вечер?
Едва щеше да изтърпи дотогава. И без това родителите й вече й бяха сърдити; нямаше какво да губи.
— Да.
Цял ден си блъска главата над загадката. Списъкът на местата, където да търсят, беше твърде кратък: къщата, реката, гората. Кратък и същевременно толкова обширен колкото всички пустини на Арабия. За жалост Пенелопе имаше право: само Себастиан можеше да знае откъде да започнат търсенето, а тя щеше да го види едва довечера. И майка й, и баща й си бяха у дома. Слава богу, бяха приели покана да гостуват на семейство Хънтли тази вечер. Стискаше палци нещо да не провали плановете им.
Късно следобеда майка й почука на вратата.
— По-добре ли си, миличка?
— В цветущо здраве.
Лицето на майка й изразяваше тревога.
— Аби, един ден ще ни разбереш. Когато се запознаеш с някой приятен джентълмен, необременен с подобни неприятности, ще си благодарна, че баща ти е постъпил така.
Това нямаше да стане, но не искаше точно в момента да дразни майка си. Сви рамене.
— Е, няколко вечери на тишина и спокойствие ще ти помогнат — каза госпожа Уестън след кратко мълчание. — Тази вечер с татко ти ще вечеряме у Хънтли. Ще пратя Мари да се погрижи за теб. — Прекоси стаята и се наведе, за да целуне дъщеря си по челото. — Наистина искаме само твоето щастие, миличка.
Абигейл кимна. Знаеше, че е така, както знаеше, че най-щастлива можеше да бъде само със Себастиан. Надяваше се родителите й също скоро да го разберат.
Майка й излезе, а Абигейл се сви на канапето до прозореца, за да наблюдава как слънцето залязва край завоя на реката. Сложи медальона от Себастиан върху перваза и запрелиства_ Децата на абатството_ с надежда за някакво просветление.
И удивително, но това наистина се случи.
Намери Пенелопе в гостната.
— Имам идея.
Сестра й хвърли настрана списанието и скочи от креслото.
— Добрали?
Сърцето на Абигейл биеше развълнувано.
— Надявам се. — Дори и да не беше, засега предпочете да си замълчи. — Нали не си променила решението си да дойдеш?
— Не, разбира се! Имам да свърша само още едно нещо. Да не си посмяла да тръгнеш без мен!
Пенелопе изхвърча от стаята.
Нощта бе доста хладна. Преди да се срещне със сестра си в градината, Пенелопе си сложи топла наметка и шапка. Отбиха се в конюшнята да вземат фенер, а Абигейл се въоръжи предварително с компаса на Джеймс, та да се ориентира с него за пътя към Монтроуз. Абигейл имаше чувството, че последния път, когато Борис я намери, се бе въртяла в кръг, а тази вечер нямаше време за губене.
— Аби, ще ми кажеш ли къде е пещерата? — поинтересува се Пенелопе, докато вървяха.
— Защо?
Сестра й сви рамене.
— Любопитно ми е.
Абигейл се зачуди дали килима и възглавниците са все още там. Спомни си също стъклената мозайка и какво вълнение изпита, когато я откриха.
— Намира се в края на Уханната алея, надолу по склона. Навремето, предполагам, е имало пътека дотам. Себастиан разчисти храсталаците наоколо. Сега не е трудно да се намери.
Пенелопе кимна.
— Благодаря ти.
— Не знаех, че искаш да я видиш — започна тя, но Пенелопе махна с ръка.
— Просто се чудех. Може да се окаже полезно да знам къде е.
Беше права. Но ако родителите й продължаваха да упорстват, пещерата навярно щеше да се окаже единственото място, където да се среща със Себастиан. Вероятно не биваше да казва на Пенелопе… Но тя погледна лицето на сестра си, решително и безстрашно, докато двете крачеха през смрачаващата се гора, борейки се да изчистят името на Себастиан, и реши, че е нелепо. Имаше доверие на Пенелопе.
Стигнаха до Монтроуз Хил Хаус и попаднаха право на Борис. Той радостно излая и се затича към тях с размахана опашка. Пенелопе се спря на място уплашена, но Абигейл се засмя и му даде да оближе ръцете и лицето й, преди да го възнагради с парче шунка — беше го запазила от вечерята си. Почти веднага се появи и Себастиан, очевидно тръгнал за вечерната си разходка. Без да промълви и дума, той я грабна в обятията си. Абигейл зарови лице в гърдите на любимия, без да обръща внимание на любопитните погледи на сестра си и на Борис, който буташе муцуна по джобовете й в търсене на още лакомства.
— Мислех, че цяла вечност няма да те видя — прошепна той.
— Ако ме питаш, на мен наистина ми се стори цяла вечност. Той се засмя и я пусна.
— Какво правите тук? — обърна се той към двете сестри. — Дойдохме да намерим откраднатите пари — съобщи Пенелопе.
Абигейл кимна.
— Щом баща ми не дава съгласието си, защото се страхува, че си крадец, просто ще трябва да докажем, че не си.
Отначало Себастиан се стресна, после устните му трепнаха в усмивка.
— И на мен ми мина същата мисъл. За съжаление вече седем години разсъждавам по въпроса, но без успех. А и след толкова време…
— Е, вече знаем кой е взел парите: лейди Саманта.
Себастиан ги погледна втренчено.
— Но как…
— Днес отидохме да се видим с нея. Самата тя изпита облекчение след това признание. Получила писмото ти и отначало се поколеба дали да помогне, но накрая ни разказа всичко.
Абигейл повтори, каквото бе запомнила от признанието на Саманта.
Себастиан посрещна края на разказа с тревожно и замислено лице, взрян към реката.
— Значи наистина е била там. Не мислех, че е възможно, но… явно тя е пуснала баща ми от стаята му.
Абигейл си спомни как той се обвиняваше, задето не е заключил вратата онази вечер, и изпита прилив на детинска радост, че е успяла да свали поне тази вина от раменете му.
— Какво гласи последната й бележка до теб? — намеси се Пенелопе. — В писмото се споменава бележка.
Той се усмихна безрадостно.
— Пише, че е намерила решение на моя проблем и вече мога да я ухажвам спокойно. Разбира се, аз така и не отидох. В никакъв случай нямаше да ми позволят да я видя. Брат й ми даде съвсем ясно да разбера това. — Той погледна през рамо към алеята пред дома си, откъдето се чу тропот на конски копита. — Я, говорим за вълка, а той в кошарата.
Бенедикт Ленъкс, лорд Атертън, слезе с ловко движение от коня и ги изгледа сърдито.
— Виждам, че вече сте се захванали с търсене.
— Какво те води в Монтроуз Хил Хаус? — попита Себастиан.
Борис изръмжа към новодошлия и Абигейл забеляза, че Себастиан не направи нищо, за да спре кучето.
Атертън хвърли яден поглед към Пенелопе.
— Подкупиха ме…
Пенелопе само се усмихна свенливо и мило.
— Мисля, че спокойно ще се справим и без теб — хладно каза Себастиан. Този път той не направи никакви усилия да скрие своята неприязън. — Върви си вкъщи, Бен.
Атертън отговори с ядна усмивка.
— Хайде първо да потърсим парите, Бастиан.
Ръмженето на Борис се засили.
— Доволна съм на всяка помощ — заяви Абигейл и се наведе да погали кучето. — Лорд Атертън, благодаря ви, че дойдохте. Много почтена постъпка.
— Чак пък — измърмори Себастиан.
— Очаквам с нетърпение да върнем на негова светлост парите и той публично да сложи край на този нелеп слух — твърдо продължи Абигейл. — Имам и предложение къде да търсим: в гробницата.
Себастиан тръсна глава.
— Търсих там онази нощ. Разбирам логиката, но търсих навсякъде. Той не беше там.
— Но ти си търсил баща си, а не кожена чанта с гвинеи — възрази тя. — Ходил ли си на мястото оттогава?
Той се поколеба.
— Не.
— Защото сега то е в земята на лорд Стратфорд. — Тя тържествуващо се обърна към Атертън. — Имаме ли вашето разрешение да отидем там?
— Разбира се. — Той върза юздите на коня. — Да вървим.
Себастиан се поколеба, после сви рамене. Промърмори нещо за фенери и се запъти към конюшнята. Абигейл използва възможността да се обърне към лорд Атертън. Бившият й ухажор бе зает да се погрижи за коня си и не я гледаше.
— Благодаря ви — каза тя тихо.
— Още нищо не съм направил.
— Но дойдохте. — Протегна ръка да го докосне, после спря. — Съжалявам…
— Саманта е твърдо решена да признае всичко пред баща ни — съобщи той рязко. — Ако парите се върнат, тогава няма да е толкова гневен.
Тя примигна.
— Дали ще я накаже?
— Да.
О, боже.
— А дали ще й посегне… — попита тя колебливо.
Атертън сви рамене.
— Сигурно. Но едва ли ще е много жесток. Мен обаче очаквам да ме смели с камшика. Готови ли сме да вървим?
Себастиан се върна с няколко запалени фенера.
— Доста е далеч.
— Какъв късмет, че за тази вечер не съм планирал други ангажименти — въздъхна Атертън. Той протегна ръка и след кратко мълчание Себастиан му подаде фенер. — Води ни, Вейн.
* * *
Вървяха почти безмълвно. Себастиан си мислеше, че едва ли някой може да си представи по-безплодна мисия. Също като Абигейл и той стигна до мисълта, че Саманта навярно знае нещо. Писа й без почти никаква надежда тя да разкрие каквото и да било. Разказът на Абигейл го порази, макар напълно да се вписваше в неговите спомени. Щом прие възможността Саманта наистина да е била в къщата през онази нощ — колкото и невероятно да му се струваше още, — оставаха отворени какви ли не варианти. За миг думите й дори му върнаха известна надежда: ако във фаталната нощ баща му е бил с разсъдъка си, то може да не се е удавил в реката или да не се е загубил из гората, където да загине от глад. Защо например да не е бил достатъчно с всичкия си, за да планира бягство, да се е сетил за нещо, което може да го спаси…
Но това бе съвсем далечна вероятност. През последните няколко месеца от живота на баща си Себастиан не го бе виждал в ясно съзнание повече от два-три пъти. Лично претърси гората дърво по дърво, не за една нощ, а в продължение на месеци, дирейки и най-незначителния знак, че баща му може да е бил там. Наистина не бе търсил торба с пари и дори отново си напомни, че тази вечер търсят именно парите, а не Майкъл Вейн. Въпреки това инстинктивно се оглеждаше за зеленото наметало и сламената шапка, изчезнали заедно с баща му, макар да знаеше, че в тъмнината няма да ги види.
След половин час ходене най-сетне видяха гробницата, почти напълно погълната от гората наоколо. Дотам се стигаше по надолнище, на места доста стръмно, и той на няколко пъти едва не загуби равновесие. Коляното още го болеше от падането в Стратфорд Корт. Дланта на Абигейл в неговата му даваше сили, а когато богато украсеният каменен параклис се появи пред очите му, той почувства известен прилив на надежда.
— Откъде се сети за това?
В стъмващата се гора лицето й изглеждаше бледо и красиво.
— Книгата, която ми даде. Тя е стара, на повече от тридесет години, но така добре запазена. Той я е обичал, нали?
Себастиан си спомни как баща му спеше с една отдавна овехтяла нощница, увита около ръката му.
— С цялото си сърце.
— Отначало предположих, че ти си запазил книгата в този вид, но ти си бил момче, а после си бил на война. Той трябва да се е погрижил за нея. Самата книга не е никак ценна, но тя съдържа много ръкописни бележки, написани от нейната ръка. Разбрах защо я е пазил като очите си. Тя е била част от майка ти.
Беше вярно. В налудничавите си изстъпления Майкъл Вейн беше изгорил повечето от книгите — но не бе докоснал нито един предмет от малката полица, където пазеше вещи от съпругата си.
— Очаквах да си търсил тук и преди, но не си стъпвал на мястото от години, защото вече не в твоите имоти — продължи тя. — Аз… не знам дали ще намерим нещо. Вероятно идеята е съвсем налудничава. Но си помислих, че не би попречило да потърсим.
Той се усмихна.
— Идеята е чудесна. Трябваше сам да се сетя.
Може би щеше наистина да се сети… А може би не. При цялото му желание да изчисти името си, нищо не го бе задействало по такъв начин, както отказът на Томас Уестън. Даже и да не успее — даже и ако всичко се провали — Себастиан щеше да е доволен, че се е опитал, и то с Абигейл.
— Не изглежда никак обещаващо. — Бенедикт спря и огледа параклиса. Мъх и папрат покриваха стъпалата, а едно паднало дърво за малко не бе съборило покрива с оловна облицовка.
— Двамата сме се провирали и през по-страшни места.
Себастиан подаде фенера на Абигейл и започна да маха преплетените растения. Напомни му за пещерата и как бе разчистил наоколо заради нея. Без да каже и дума, Бенедикт запретна ръкави до него и скоро двамата отвориха тясна пътека към входа. Себастиан предпазливо стъпи на прояденото от времето горно стъпало и дръпна резето на външната врата. Тя се отвори с остър стон на ръждясало желязо и се опря в натрупаната отдолу пръст. Бенедикт застана до него, двамата напънаха с рамена и успяха да отворят вратата.
Абигейл и Пенелопе се промушиха между двамата. Сега и четиримата бяха притиснати към вътрешната врата, която беше заключена. Вдигнаха нагоре фенерите, за да огледат по-добре. Докато се взираха в полумрака зад решетките, Пенелопе кихна.
В криптата беше тъмно като в рог. След време очите им попривикнаха и Себастиан се опита да различи ковчега на майка си в дъното. Спомняше си погребението й съвсем смътно. Тогава криптата бе отворена за последен път. Беше плакал до изнемога, а накрая заспа в ъгъла и почти го забравиха. В спомените му бе останало как баща му го грабва в ръце, топли и силни, както и облекчението в познатия глас на Майкъл Вейн, задето го е намерил.
Друго обаче не се виждаше. Нямаше кожена чанта до централния саркофаг, който всъщност скриваше стълбата към долната част на подземието. Себастиан си каза наум, че не бива да се учудва; шансовете не бяха големи. Сърцето му натежа като олово, докато се взираше, облегнал чело на решетката.
— Ще ми се да можем да влезем — прошепна Абигейл. — Моля те, вдигни фенера малко надясно. — Тя притисна лице към решетката, която издрънча. — Май има нещо…
Той вдигна глава.
— Какво?
Тя се намръщи, раздразнена, че не вижда добре.
— Не мога да го различа. Много е тъмно.
— На какво ти прилича? — попита сестра й. — Нека да видя!
Абигейл отстъпи, за да й освободи място. Себастиан плъзна ръка около кръста й и се притисна плътно до нея. Опрял лице до косата й, той вдъхна дълбоко: ухаеше на рози. Това поне смекчаваше предстоящото разочарование.
Пенелопе се провря и се притисна към решетките в опит да види по-добре. По нейна молба Бенедикт също се притисна до нея, за да държи фенера високо. Тя продължи да се взира усилено.
— Да, мисля, че си права, Аби! Зад саркофага има нещо!
— Но какво? — попита Бенедикт. — Ще се наложи да разбием вратата, за да влезем, затова моля те не ми казвай, че е умрял плъх.
— Изглежда като… — Тя се повдигна напрегнато на пръсти. — Прилича на обувка.
Бенедикт се обърна към Себастиан и го изгледа въпросително. Себастиан пусна Абигейл и си извади ножа.
— Нямам нищо против да разбия ключалката. А ти? Бенедикт поклати глава.
— Ни най-малко.
Той помогна на Абигейл и Пенелопе да се отдръпнат, а Себастиан пъхна острието на ловджийския си нож между отвесните железа на решетката точно над ключалката.
— Готови? Давай!
Бенедикт дръпна, здраво вратата, Себастиан се облегна с цялата си тежест върху дръжката на ножа, използвайки решетката за опорна точка. Ръждивият метал поддаде със силен звук. Бенедикт едва не падна на стъпалата при рязкото отваряне на вратата.
Някакво прозрение накара Себастиан да вдигне ръка и да не пусне момичетата да се втурнат вътре.
— Първо да проверим дали е безопасно.
Той взе фенера от Абигейл. Под неговите отблясъци очите й изглеждаха огромни и тъмни, когато тя кимна в съгласие. Бенедикт взе друг фенер и двамата заедно прекрачиха прага.
Криптата не беше дълга — не повече от шест-седем метра. Покрай стените имаше подредени по три реда саркофази с имената на отдавна починали хора от рода Вейн, издялани в камъка. Бяха потънали в прах и паяжини дотам, че имената не можеха да се разчетат. Богато украсеният саркофаг запълваше централната част, а от двете му страни имаше само тесни проходи. Себастиан тръгна от лявата страна, Бенедикт — от дясната. Точно както правеха като момчета, преди толкова много години.
— Тук има нещо — посочи Бенедикт, когато стигнаха до саркофага. — Ето там… отзад.
Себастиан чу гласа му в мига, когато светлината от фенера падна върху мястото.
— Спри — каза той. — Не влизайте! — извика към момичетата, вече тръгнали навътре. Погледна някогашния си приятел: — Изведи ги. — Изведи ги, Бен!
Бенедикт, който изглежда всеки миг щеше да припадне, изпълни молбата.
Себастиан чу разтревожените им въпроси някак отдалече. Направи крачка, после втора. Затаи дъх. И преди беше виждал трупове, даже такива, от които бе останал само скелет. Военните гробове често зейваха още след първия пороен дъжд. Но никога не бе допускал, че ще види трупа на баща си, и сега почти се свлече на колене.
Майкъл Вейн не се бе удавил в реката, не беше паднал и в трап някъде из гората. Беше успял да стигне до гробницата и да се свие до любимата си Еленор, където тялото му лежеше и досега. Сламената шапка бе изгнила, а по зеленото наметало се виждаха дупки. Но разрошената сива коса беше все още оформена в характерната къдрица над челото, точно както Себастиан си я спомняше. А между костите, някога били ръцете му, бе притисната кожена чанта.
— Себастиан? — прозвуча разтревоженият глас на Абигейл. — Какво има там?
Той се отпусна на пода, онемял от мъка, и се взираше с невиждащи очи в това, което бе останало от баща му.
— Баща ми. И парите, ако не ме лъжат очите.