Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It takes a scandal, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Цената на един скандал
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 15.03.2016
Редактор: Ивайла Божанова
ISBN: 978-954-399-186-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7966
История
- —Добавяне
Глава 20
Абигейл разбра, че нещо не е наред, когато Себастиан излезе от салона заедно с лорд Атертън, а после Атертън се върна при гостите сам. Притеснението й нарасна още повече, защото Пенелопе се извини, че иска да се освежи след вечеря, но се появи в гостната след доста дълго време. Антипатията на сестра й към лорд Атертън, привидно затихнала тази вечер, сега се прояви с пълна сила. Абигейл не се сещаше каква е причината, но беше сигурна, че се е случило нещо, свързано с тримата, Пенелопе се постара да не размени повече и дума с домакина, а веселото настроение на лорд Атертън изглеждаше помръкнало. Разкъсвана между нарастващото лошо предчувствие за изчезването на Себастиан и любопитство какво е причинило мрачното изражение на Пенелопе, тя едва изчака края на гостуването и въздъхна с облекчение, когато родителите й най-сетне се сбогуваха с домакините.
Докато ги изпращаше до каретата, която да ги отведе до лодката. Атертън леко я отдели от останалите.
— Може ли да ви гостувам утре, госпожице Уестън?
— Моля? О, да, разбира се, милорд.
Той се усмихна.
— Чудесно. Надявам се да ви е харесало в Стратфорд Корт.
— Много, сър — усмихна се разсеяно тя. — Дано господин Вейн да не се е разболял сериозно.
Лорд Стратфорд й бе обяснил, че той не се почувствал добре и се наложило да си тръгне по-рано. Абигейл се измъчваше от мисълта да не би танците да са се отразили по-зле на болния му крак, отколкото той бе готов да покаже пред нея. Така си обясняваше внезапното му и почти грубо изчезване.
Атертън я хвана за ръка, за да й помогне да се качи в каретата. При нейните думи пръстите му леко стиснаха нейните.
— Сигурно ще се оправи.
— Все пак е тъжно такова нещо да се случи по време на тържество. — Тя се съвзе. — Лека нощ, милорд.
— Лека нощ, скъпа госпожице Уестън.
Той отстъпи назад и остана да ги изпрати.
— Каква великолепна вечер! — Баща й явно бе в отлично настроение. — Това е живот, слушайте мен. Любов моя, какво ще кажеш за камината в трапезарията? Дали да не сменим нашата в Лондон с розов мрамор?
Госпожа Уестън се усмихна.
— Това е прекалено за моя вкус, Томас Уестън! Напълно съм доволна от нашата, благодаря.
Той се усмихна.
— Както кажеш, мила. Но каква вечеря само и какви домакини! Аби, скъпа, на теб хареса ли ти?
— Да, татко — отговори тя без ентусиазъм.
— Много добре — намигна й той. — Наистина много се радвам да го чуя.
Тя се усмихна пресилено и се опита да срещне погледа на сестра си. Пенелопе се бе свряла в ъгъла на каретата и гледаше ядосано през прозореца. Стигнаха до реката, където прислужник на графа ги чакаше, за да ги превози. Пенелопе се качи на лодката и скръсти ръце с явното нежелание да разговаря с когото и да било по време на краткия курс през реката до площадката на Харт Хаус. Тя се обърна само когато баща й нервно попита:
— Къде е Адам? Наредих му да ни чака.
— Аз го помолих да свърши нещо, татко. А, ето, идва.
Баща й въздъхна, но си замълча. Абигейл обаче забеляза как сестра й изведнъж побърза да размени няколко думи с току-що пристигналия с каретата Адам. Видя как по лицето на Пенелопе се изписа облекчение, след като чу новините от него.
Какво, за бога, се бе случило?
За щастие, Пенелопе не я остави да се чуди още дълго. Прислужницата едва излезе от стаята, след като й помогна да се приготви за лягане, и Пенелопе се вмъкна в спалнята й.
— Имам да ти кажа нещо — пристъпи тя направо към същината.
— Така се и надявам! — Абигейл я покани да седне на малкото диванче под прозореца и грабна шала си. — Къде ходи тази вечер? Нямаше те цяла вечност. И какво ти каза Адам?
Сестра й вдигна ръка със сериозно изражение; по-сериозна Абигейл не бе я виждала.
— По дяволите! Тъкмо отидох да се поосвежа и на връщане към гостната видях господин Вейн в коридора. Аби, той едва ходеше. Беше се превил на две, опрян на бастуна, лицето му беше по-бяло от восък, имах чувството, че всеки момент ще припадне. Мисля… Мисля, че е паднал на раненото си коляно.
— Какво!
Пенелопе й изшътка да говори по-тихо и боязливо погледна към вратата.
— Кълнеше ми се, че нищо му няма, но аз не му повярвах. И точно в този момент лорд Атертън и лорд Стратфорд излязоха от стаята, пред която той се намираше. Очаквах, естествено, те да се втурнат да помогнат на пострадалия си гост, но нито единия, нито другия не си мръдна пръста! И двамата го погледнаха как се държи за парапета, за да не падне, а после се обърнаха и си тръгнаха.
— А Себастиан? — възкликна Абигейл. — Той как си тръгна?
— Изпратих Адам да му помогне. Не ми позволи да те извикам — добави тя, когато Абигейл отвори уста, за да се възмути. — Мисля, че не искаше да го видиш така.
— Но защо?
Тя сложи ръка на устата си, прималя й. Достатъчно й беше да си мисли, че му е прилошало и си е тръгнал, без да се сбогува. А той всъщност е бил ранен, и е позволил на Пенелопе — а не на нея — да му помогне.
— Ако питаш мен, лорд Атертън или баща му имат нещо общо с това. Очите на Пенелопе блеснаха гневно. — Те не само го гледаха как едва пристъпва, но лорд Стратфорд изглеждаше почти доволен. Сигурно си забелязала колко студен човек е. На мен никак не ми хареса, а освен това цяла вечер не размени и дума с господин Вейн. Не ти ли се струва странно?
Абигейл не каза нищо. Тя беше виновна за всичко. Ако не беше тя, Себастиан никога нямаше да отиде в Стратфорд Корт и да вечеря на масата на човека, нарекъл го крадец и убиец. Сигурно го е отвращавала самата мисъл да го направи — тя все още чуваше яростта в гласа му, когато описваше как лорд Стратфорд е отговорил на искането му да върне имотите си, — но все пак бе отишъл. А после бе рискувал болното си коляно, за да танцува с нея. Ами ако точно танцуването е травмирало коляното му и е довело до падането? Представяше си как лорд Стратфорд се е подигравал на всеки негов признак на слабост или инвалидност. В очите й се появиха сълзи при мисълта колко егоистично се бе радвала, че танцува с него, а този танц му бе причинявал болка.
— И на твое място щях да откажа изобщо повече да видя лорд Атертън — продължи Пенелопе. — Той също видя колко зле е господин Вейн, преди да си тръгне, а се държа все едно нищо не е станало. Дори и ти не би могла да простиш това!
— Какво?! — Тя поклати глава. — Той ще дойде тук утре. Но Пен, какво каза Себастиан?
Сестра й присви очи.
— Идва утре? Но защо? Не чу ли какво ти казах? Той видя колко е пострадал господин Вейн, а не направи нищо, за да му помогне. Гост, поканен лично от него!
— Попита ме дали може да ме посети и понеже нищо не знаех, се съгласих. — Абигейл скочи и закрачи из стаята. — Как ми се иска да беше дошла при мен, независимо какво ти е казал Себастиан. Той е толкова упорит…
Пенелопе вдигна колене под брадичката си и за момент се загледа през прозореца.
— Влюбена ли си в него, Аби?
Самата дума накара топла, щастлива усмивка да изгрее на лицето на сестра й.
— Да. — Отиде до писалището и извади медальона от кутийката. — Подари ми това.
— Ах, колко е красив! — Пенелопе се усмихна горчиво. — Даже по-хубаво от книга.
Тя се изчерви, докато милваше с пръст деликатното бижу.
— Да…
Спомни си и целувката, която получи заедно с подаръка, и сърцето й подскочи. Беше влюбена и ако не грешеше фатално в преценката си, той също беше влюбен в нея.
— Утре отивам в Монтроуз Хил Хаус — заяви тя, стиснала медальона в ръце. Как пропусна да си го сложи тази вечер! — Трябва да знам, че той е добре.
Пенелопе я хвана за ръката.
— Чудесна идея! Ще обясня на мама, че четеш в зимната градина… Тя тръсна глава.
— Много мило, че си готова да излъжеш, за да ме прикриеш, но смятам да й кажа къде отивам.
— Какво? Аби, тя никога няма да те пусне…
— Въпреки това ще отида.
Беше време да покаже, че държи на своето. Щом Себастиан бе готов да се изправи лице в лице с лорд Стратфорд, тя трябва да е готова да се изправи пред родителите си.
* * *
За съжаление на следващата сутрин плановете й се провалиха още от самото начало. Майка й постоянно й възлагаше някакви дребни задачи. Обикновено бе свободна да разполага с времето си, но днес майка й изглеждаше решена да я държи до полите си: да напълни вазите в къщата със свежи цветя, да подрежда постелки и покривки, да пише писма и даже да си подстриже косата. Отначало тя се подчиняваше; до следобеда все щеше да се справи, а и трябваше да е в добри отношения с майка си. Намираше за съвсем разумно да отиде до Монтроуз Хил Хаус; дори беше готова при необходимост да вземе сестра си и една прислужница, за да я придружат.
Но часовете минаваха, а майка й не даваше никакви признаци, че задачите ще свършат. Абигейл започна да губи търпение, докато помагаше на майка си да си подреди бижутата. Нямаше никаква причина тази работа да не я свърши прислужницата Мари.
— Вече мога ли да вървя? — попита тя, докато прибираше поредната гривна.
— Още не, миличка. — Госпожа Уестън се усмихна. — В тази кутия има твърде много бижута. Някои от тях пазя от години, защото никак не ми отиват. — Вдигна една перлена огърлица. — Мари, сложи това на шията на госпожица Абигейл. Точно така. — След като прислужницата изпълни разпореждането, тя наклони глава, за да прецени. — Да, на теб ти стои по-добре, отколкото на мен. Подарявам ти я, Аби.
— Благодаря, мамо.
Тя посегна да го разкопчае.
— О, не я сваляй, скъпа — възкликна майка й. — Бижутата трябва да се носят, а не да стоят по кутиите.
Абигейл не каза нищо. Щеше й се да носи медальона от Себастиан.
— А може би и тези. Толкова отиват на очите ти. — Майка й подаде аметистови обеци в златен филигран. — А опалите може би ще отиват на Пенелопе…
— Мамо, бих искала да изляза на разходка — каза тя.
— Не днес — разсеяно отговори майка й, докато ровеше из кутията. — Искам да останеш у дома.
— Защо?
Досега никога не й бяха забранявали да излиза. Навън небето беше ясно, само в далечината се събираха високи облаци. Опасяваше се да не завали и да развали плановете й да отиде до Монтроуз Хил Хаус.
— Защото аз казвам, Абигейл.
Тя стисна устни.
— Искам да отида до Монтроуз Хил Хаус. Господин Вейн си тръгна твърде рано снощи и искам да се уверя, че е добре.
— Не днес!
— Пенелопе ще дойде с мен, ако я помоля. Ще взема и Джейн — настоя Абигейл. — Той е наш съсед, мамо.
— Ако господин Вейн не се чувства добре, не му трябват гости. Но ще изпратя малко супа и портокали с най-добрите ни пожелания.
Абигейл ядосано прехапа устни. Навярно е по-добре да говори с баща си. Да, точно така — а и той ще има още една възможност да види колко почтен е Себастиан. Тъкмо се канеше да тръгне да го търси, когато икономът почука на вратата.
— Лорд Атертън и лейди Саманта Ленъкс, мадам — обяви Томпсън. Майка й веднага се изправи с доволно изражение.
— Чудесно! Мари, моля те, прибери това тук. Томпсън, надявам се да си поканил посетителите ни в гостната.
— Да, госпожо.
— Много добре. Идвай, Абигейл, нека не ги караме да чакат.
Тя тръгна към вратата.
Така и последната възможност се изпари.
Абигейл учтиво поздрави всички в гостната и седна до майка си на дивана. Този ден никак не й беше до гости — от една страна, защото искаше да види Себастиан, а от друга — заради разказа на Пенелопе снощи. Докато лорд Атертън говореше и се смееше в обичайното си добро настроение, тя го гледаше внимателно с нов, доста критичен поглед. Може ли човек, толкова очарователен и разумен, да обърне гръб на свой приятел, на гост? Щом се отнася по този начин към Себастиан, значи дълбоко в себе си той е студен човек. Допускаше, че той възприема историята от друга гледна точка и е трудно човек да го обвини, задето е предпочел да защити сестра си, а не своя приятел. Ала сърцето й и нейната вярност принадлежаха на Себастиан и тя не можеше да се отърве от инстинктивното неодобрение, че лорд Атертън не бе такъв, за какъвто го беше мислила.
— Днес сте много мълчалива, госпожице Уестън — отбеляза той след известно време. — Надявам се да сте добре?
Тя се насили да се усмихне.
— Да, много добре. Извинете ме, малко съм уморена.
— Аз също — намеси се лейди Саманта. — Снощи беше толкова приятно, че после часове наред не успях да заспя. Радвам се, че дойдохте на вечерята.
— Навярно една разходка в градината ще ни разведри — предложи Атертън. — Госпожо Уестън?
— Разбира се. — Майка й стрелна Абигейл с остър поглед. — Свежият въздух ще ви се отрази добре.
Абигейл нямаше друг избор, освен да се усмихне и да си вземе шапката. На терасата срещнаха Пенелопе, повела Майло на каишка.
— Ах, ето те и теб — отбеляза госпожа Уестън. — Майло сигурно е много уморен! Дай ми го, Пенелопе. А ти иди да се разходиш в градината с нашите гости и сестра си.
Пенелопе й подаде кучето с нежелание. Абигейл се учуди дали нарочно бе извела кучето, за да избегне майка им или гостите, но сега и тя изпадна в положението на сестра си. Пенелопе я погледна многозначително и тръгна до лейди Саманта. На Абигейл не й остана нищо друго, освен да върви до лорд Атертън.
— Госпожице Уестън — започна той, — надявах се да поговоря с вас насаме.
— В момента няма другиго, сър.
Той погледна след сестрите им, избързали доста напред.
— Бихте ли ми показали Уханната алея? Помня, че е много красиво място.
Сърцето на Абигейл се сви в тревожно очакване.
— Има толкова много красота на този свят. Непрекъснато намирам нови очарователни неща в тази градина.
— Бихте ли ми доставили все пак това удоволствие? — усмихна се подкупващо той.
Тя изстена наум, но все пак послушно го хвана под ръка.
— Разбира се.
Докато вървяха, тя се опита да води разговор на незначителни теми, но беше трудно. Споменаването на пълзящите рози я върна към спомените за откраднатата целувка със Себастиан. Всяка мисъл за гората я караше да си спомня за пещерата и чувственото удоволствие, което Себастиан й дари там. А след като изкоментира събиращите се в небето облаци и очите й сами се насочиха към Монтроуз Хил Хаус, тя се отказа да търси повече теми за разговор.
Лорд Атертън забеляза особеното й настроение. Стигнаха до началото на Уханната алея и той спря.
— Може би не бива да отиваме по-нататък.
— Да, небето изглежда доста застрашително. Май ще завали съвсем скоро.
Тя понечи да тръгне обратно, но той я спря.
— Останете за момент. Имам да ви казвам нещо. — Той се приближи още една стъпка към нея. — Вие сте прекрасно момиче, Абигейл.
В главата й отекна камбана за тревога. Това не можеше да е каквото изглеждаше… нали? Тя се усмихна възможно по-неангажиращо.
— Благодаря ви, сър. Поласкана съм, че мислите за мен така.
— Не само аз мисля така. — Взе ръката й в своята. Усмивката на Абигейл стана доста по-колеблива. — Но смятам, че аз най-добре ви оценявам.
— Не знам какво да отговоря на тези думи.
Тя се зачуди дали би било грубо да издърпа ръката си. Сякаш усетил мислите й, той сложи и другата си длан върху нейната.
— Досега никой ли не ви го е казвал?
Погледна я въпросително, докато си играеше с копчето на ръкавицата й, точно върху китката.
Себастиан й го беше казвал. Беше я нарекъл „ефирно хубава“, толкова красива, че оставал без думи. При мисълта за Себастиан тя се прокашля.
— Казвали са ми го.
Очите на лорд Атертън се присвиха, но после той насочи поглед към ръката й.
— Предполагам, че мога да се досетя кой го е направил. — Той разкопча копчето. — На него ли вярвахте повече, или на мен?
Устата й пресъхна. Искаше й се да избяга оттук, преди той да е отронил и дума повече.
— Не става… Не става дума за вярване — непохватно започна тя. — Да кажеш на някого, че е красив, е комплимент. Израз на нещо, в което вярваш. А дали този, за когото се отнася, вярва или не, няма значение за чувствата на говорещия. Предполагам, единственото важно е дали този, към когото е насочен комплиментът, смята, че човекът, който го прави, наистина го вярва.
Той се усмихна.
— Колко сте проницателна. А вярвате ли ми, когато го казвам?
Прииска й се сестра й да се появи, за да прекъсне този разговор.
Прииска й се Майло да се появи търчешком по пътеката с пищящ заек в зъбите. Прииска й се нещо — каквото и да е — да прекъсне този все по-неудобен разговор.
— Никога не бих поставила под съмнение честността ви, милорд.
— Твърде любезно, госпожице Уестън.
Той вече беше разкопчал всичките три копчета, въпреки известни усилия от нейна страна да дръпне дискретно ръката си, и сега той започна постепенно да сваля ръкавицата, като дърпаше поотделно всеки пръст.
— Моля те, наричай ме Бенедикт.
— Това би било твърде фамилиарно, лорд Атертън.
— Но аз ти разрешавам. — Той направи още крачка към нея. — Бих искал двамата да се… опознаем повече.
Тя не каза нищо. Когато Себастиан за първи път я помоли да му говори на „ти“, молбата му прозвуча съвсем искрено. „Никой не ме нарича по име“, така беше казал. Но лорд Атертън я бе поканил да го нарича Бенедикт, а тя знаеше отлично, че в семейството го наричат Бен. Тоест наистина бе покана към известна фамилиарност, но само донякъде.
Не че тя имаше желание да му става особено близка. Налагаше се да сложи край на това. Пое дълбоко дъх и се опита да издърпа ръката си, но успя единствено да я измъкне от ръкавицата.
— Милорд — подхвана тя, но той сложи пръст на устните й.
— Нека се изкажа, скъпа. Моля те. — Очите му блестяха, когато вдигна празната ръкавица към устните си. — Родителите ти бяха много мили с мен.
— А какво очаквахте? Те са мили хора.
— В града не е тайна, че баща ти има големи амбиции относно децата си.
Гневът започваше постепенно да се надига в нея.
— А нима вашият няма?
Той се засмя.
— Съвсем същият е.
Абигейл имаше чувството, че лорд Стратфорд е много по-лош от нейния баща, и то в много отношения. В негова светлост имаше нещо много студено и коравосърдечно.
— Сестра ми ще се чуди какво ли става с нас. — Насили се да се засмее. — А също и майка ми. Ще ме смъмри, задето съм се отдалечила толкова от къщата.
— Не, днес няма да го направи. — Той осуети опита й да се придвижи към градината, като хвана ръката й. — Снощи разговарях с баща ти, скъпа Абигейл.
О, боже. Тя хвърли притеснен поглед през рамо, но нито сестра й, нито лейди Саманта се виждаха.
— Така ли? Сигурна съм, че е бил много доволен да разговаря с вас, сър.
— Бенедикт. Да, наистина остана доволен от нашия разговор.
Тя вече мислеше дали да не се отскубне от него и просто да побегне. Знаеше какво ще каже той — какво толкова много бе зарадвало баща й, — но не искаше да го чува. Бенедикт Ленъкс беше очарователен, симпатичен мъж, всичко, което родителите й искаха за нея, но тя нямаше абсолютно никакво желание да се омъжи за него. Не искаше дори да я моли за това, защото в такъв случай щяха да избегнат неудобната сцена, при която да му откаже.
— Днес той е у дома — опита отново тя. — Ако се върнем в къщата, сигурна съм, че той ще се зарадва да ви види…
Той обаче здраво държеше ръката й.
— Абигейл, опитвам се да ти задам един много сериозен въпрос.
— Сега? Според мен е още твърде рано за такива сериозни разговори.
Опитите й да забави всичко най-сетне го бяха раздразнили. Той стисна зъби.
— Защо не?
Явно нямаше как да избяга. Тя изпъна гръб и го погледна в очите.
— Добре. Какъв е вашият въпрос, милорд?
За миг той дори не помръдна. Между хубавите му сини очи се появи ядна бръчка. За миг Абигейл се надяваше, че той все пак няма да зададе въпроса, който тя вече очакваше.
— Защо отказвате да си говорим на „ти“?
— Казах ви, това е твърде фамилиарно.
— Аха… — Той вдигна ръката й и докосна с устни китката й, но очите му не се отделиха от лицето й. — А ще ме наричате ли Бенедикт, ако ви помоля да се омъжите за мен?
— Това ми се струва доста крайна стъпка, само за да ме подтикнете да ви говоря на малко име!
— А какъв би бил твоят отговор, ако те помоля да се омъжиш за мен и да ме наричаш по малко име до края на живота си?
— Бих искала да не го правите — каза тя, преди да успее да измисли по-подходящ начин да се изрази.
Той замръзна. Изминаха няколко секунди. Само дърветата шумяха от извилия се вятър.
— Себастиан Вейн е разорен — съобщи той с нисък, притеснен глас. — Няма как да не сте чули слуховете за него. Ако ще рискувате щастието си с него… — мина обратно на „вие“ той.
— Но рискът ще е мой, нали?
Този път тя дръпна ръката си и той я пусна.
— Заради него ли ми отказвате? — попита лорд Атертън доста шокиран.
— Не, защото той не ми е предлагал нищо. Отказвам ви, защото към вас нямам чувствата, които се надявам да изпитвам към бъдещия си съпруг.
Той я изгледа смаяно.
— Простете ми за директния въпрос, но… сигурна ли сте? Двамата се разбираме толкова добре. Никога компанията на дама не ми е доставяла такова удоволствие. Смятах, че може би чувствате същото. Със сигурност знаете колко полезен за всички би бил брак между нас. Баща ви вече благослови този съюз! Очаквате ли също тъй бързо да благослови съюз между дъщеря си и един огорчен отшелник, на крачка от пълна финансова разруха? Един човек, подозиран в убийство и кражба? За бога, Абигейл, няма как да сте толкова глупава и сантиментална.
Тя можеше да издържи той да изброява своите предимства, можеше да понесе и наранената му гордост или семейството му да я избягва завинаги, но не можеше да търпи да злослови така по адрес на Себастиан.
— Той не е нито огорчен, нито отшелник — рязко отвърна тя. — А слуховете са точно това — празни приказки, зад които няма друго покритие, освен враждебност. Той избягва баща ви, защото баща ви се е възползвал от болестта на стария господин Вейн, за да ограби имотите на Монтроуз Хил Хаус. И не смейте да го отричате — предупреди го тя, когато видя намръщеното му лице. — Осемдесет акъра земя за по-малко от петдесет лири стерлинги? А след това предложил да я продаде обратно за повече от пет хиляди лири?
— Това не е цялата истина — започна той.
— А каква е? — без заобикалки попита Абигейл. — Смятате ли, че не забелязах пренебрежителното отношение на баща ви снощи? Господин Вейн беше поканен в Стратфорд Корт като гост, а баща ви се държа с него като с прокажен! Омръзна ми да слушам завоалирани слухове за ужасни дела, след като никой няма и най-малките убедителни данни, да не говорим за доказателства. И вие сте били негов приятел! — Тя разпери учудено ръце, а неговото лице потъмня като буреносен облак. — Имате ли доказателства, че е убил баща си? Или че е откраднал нещо?
Лорд Атертън не каза нищо. Едно мускулче на бузата му заигра.
— Запитайте се колко търсен съпруг бихте били, ако имението ви се стопи внезапно до няколко акъра, а къщата е ипотекирана. Запитайте се колко млади дами ще въздишат за вашето внимание, ако в града се говори, че самият дявол ви е обладал. Запитайте се колко весел и жизнерадостен ще бъдете без доход, без титлата на баща ви, която ви отваря всички врати в живота. А след това се запитайте как бихте преживели лъжите и подозренията, струпали се върху вас от хора, които някога сте наричали свои приятели!
Той я гледаше смаяно. Ядът й постихна и тя сложи длан на ръката му.
— Не ви обвинявам за делата на баща ви — вече по-спокойно каза тя. — Аз наистина ви харесвам, милорд. И вие сте прав — бракът с вас носи много предимства. Вие сте хубав и очарователен мъж и гостуването ви ми достави голямо удоволствие… но аз не ви обичам и заради това не мога да приема предложението ви.
— Отказвате ми заради него — повтори той, но вече не така разгорещено.
Тя тръсна глава.
— Бих ви отказала при всички обстоятелства. Възможно е да се разбираме достатъчно добре като съпруг и съпруга, но аз искам от брака си повече. Предполагам, че това важи и за вас.
— И това е окончателното ви решение?
Тя бе вцепенена от емоциите дотук.
— Да.
Той кимна.
— Разбирам. — С доста рязко движение й се поклони. Направи няколко крачки към градината, после спря и погледна през рамо към нея. — Госпожице Уестън, вероятно не разбирате всичко случило се между баща ми и господин Вейн, но… Но може би сте права за Себастиан. Нямам доказателства, че той е убил баща си. — Той я изгледа със спокоен и малко ироничен поглед. — Желая ви много щастие с него.
Той се обърна и си тръгна.
Абигейл отпусна рамене с облекчение. Слава богу, че с това се свърши. Можеше да е много по-неприятно. Само ако родителите й научат как му бе викала…
Тази мисъл се завъртя за миг в съзнанието и тогава се сети. Родителите й! Лорд Атертън бе говорил с баща й снощи. Баща й беше благословил бъдещия съюз. Баща й без съмнение бе побързал да каже на майка й да започне да планира сватбата. Именно затова майка й я държа покрай себе си цял ден, бяха очаквали неговото посещение и предложението. Сега и двамата й родители сигурно я чакат нетърпеливо, за да я поздравят. Ако лорд Атертън пръв влезе в къщата и им каже, че е отказала…
Абигейл едва си поемаше дъх. Но той не би го направил, разбира се. Лорд Атертън е джентълмен… Но беше и доста неподготвен и наранен от отговора й. И само ако спомене няколко нейни думи, баща й ще остане ужасен.
Погледна смаяно към къщата. Как да се прибере там просто ей така и да се усмихва, правейки се, че нищо не се е случило?
Себастиан! Дали отказа на лорд Атертън заради него? Не можеше да го твърди, защото Себастиан не беше неин, но… Но той държеше сърцето й. Как да се омъжи за друг, след като винаги ще желае той да е до нея?
Несъзнателно вдигна очи към Монтроуз Хил Хаус. Оттук сградата не се виждаше, но тя знаеше как изглежда: избледнели розови тухли и бръшлян, самотна сграда на върха на хълма. Изгаряше от желание да разбере дали той е добре след снощи. Ех, защо днес той не дойде да я посети, а не лорд Атертън? Ако беше дошъл да й каже, че я обича и иска да се ожени за нея, всичко ще се нареди.
Над главата й се чу далечна гръмотевица. Откакто излезе от къщата небето се бе смрачило и бе станало почти виолетово. Мина й смътната мисъл, че трябва да се прибере вътре, но сърцето и душата й я теглеха не към дома, а към Себастиан. И преди дори сама да осъзнае взетото решение, тя повдигна полите си и хукна към гората, а после нагоре по хълма.