Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It takes a scandal, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Цената на един скандал
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 15.03.2016
Редактор: Ивайла Божанова
ISBN: 978-954-399-186-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7966
История
- —Добавяне
Глава 8
На следващия ден Абигейл отиде в кухнята и помоли да й опаковат храна за пикник в кошница. Носеше любимата си ежедневна рокля, от която очите й изглеждаха почти сини, и простичка сламена шапка. Взе си и книгата, купена предишния ден в града. На моравата я спря майка й и попита къде отива. Абигейл отговори невинно:
— На разходка, а ако намеря удобно място за четене, ще почета от новия роман.
Майка й не прояви мнителност.
— Много добре. Не се отдалечавай, миличка, и да се върнеш навреме за вечеря.
— Да, мамо.
Абигейл се усмихна и тръгна към гората. За жалост не успя да стигне далеч.
— Къде отиваш? — попита Пенелопе, разминавайки се с нея в градината.
— На разходка.
— О, и на мен ми се ходи на разходка.
— Смятам да вървя дълго и не ми се говори особено.
— И без това нямам какво друго да правя — подмина обяснението й Пенелопе. — Само да си взема шапката.
— Ще вървя, докато намеря удобно място за четене. — Абигейл извади книгата от кошницата и я показа. — Ще ти стане скучно.
Пенелопе махна с ръка.
— И без това вече ми е скучно. А книгата ще си я четеш друг път. Не бъди такава, Аби. Ей сега идвам. Тя забърза към къщата.
Абигейл въздъхна раздразнено. Огледа се наоколо. В Харт Хаус всичко беше тихо и спокойно, а под слънчевото небе от реката полъхваше приятен ветрец. Пенелопе сигурно наистина умираше от скука, но точно в момента на Абигейл никак не й беше до нейната компания. Смяташе да се поразходи из гората и да потърси пещерата, а ако случайно пътят й се пресече с този на господин Вейн, нямаше да е никак разочарована. Мъчеше я любопитство дали той наистина смята да я избягва… или изпитва същото необяснимо привличане, каквото изпитва и тя. Макар наум да си повтаряше, че има много малка вероятност и той да се разхожда из гората по същото време и по същите пътеки — особено след като я предупреди, че смята да избягва гората, — все пак, обхваната от приятно нетърпение, тя ускори крачка.
Или по-точно беше ускорила крачка, преди сестра й отново да се появи. Нужно ли беше да търпи това наказание само защото сестра й не намира кого другиго да тормози? Ако Пенелопе се съсредоточеше върху някакво приятно занимание — бродиране или свирене на пиано, — нямаше да й бъде никак скучно. Щеше да се сдобри и с майка си и от това само би спечелила. Абигейл сви устни и отново закрачи — не бързо, но в никакъв случай не и бавно.
— Но ти не ме изчака! — оплака се сестра й, останала без дъх от тичане, когато я настигна след няколко минути.
— Много се забави. Пенелопе изсумтя.
— Тръгнала си да го търсиш, нали? Направо не е за вярване: намислила си скришом да се срещаш с някакъв тайнствен и вероятно опасен мъж, и то без мен!
— Не очаквам да срещна, когото и да било — възрази Абигейл, без да вдига очи от пътеката. — Казах ти: смятам да чета.
— И по една случайност си с шапката, която най-много ти отива и с любимата си рокля — присмя се Пенелопе.
— Да, признавам се за виновна. Наистина облякох любимата си рокля — сухо отвърна Абигейл. — Това няма как да не е знак за престъпни намерения!
— Не те обвинявам — усмихна се сестра й. — И аз бих искала да срещна хубавия господин Вейн.
Абигейл просто въздъхна и поклати глава. Понякога наистина не знаеше какво да прави със сестра си.
— Не се ли притесняваш, че може да те убие някъде в гората?
— Не.
— Или да ти открадне нещо? — засмя се Пенелопе.
— Кое? Книгата или храната в кошницата ми? — Тя погледна сестра си. — Ти нали не вярваш в тези слухове?
Пенелопе изсумтя.
— Ако ти се беше разходила с Люси Уолгрейв по Уханната алея, и ти щеше да се съмняваш във всяка дума, която чуеш от нея. И аз обичам да поклюкарствам, но само ако звучи правдоподобно.
Абигейл се усмихна.
— Някои неща вероятно звучат правдоподобно…
— Дали наистина чезне от любов по лейди Саманта?
Усмивката на Абигейл изчезна.
— Седем години ми се струва доста дълго време да гаснеш в копнеж по някого.
— Така е — съгласи се Пенелопе. — Ако наистина я обичаше, отдавна да беше я откраднал от бащината й къща.
— А защо приказките на госпожица Уолгрейв да не са пълни измислици, във всяко отношение? — тросна се Абигейл. — Лейди Саманта вече е достатъчно голяма, за да направи нещо, ако го обича и знае, че и той й отвръща със същото. Поне аз бих постъпила така.
— Това ли било? — промърмори сестра й и я погледна хитро. — Затова ли се разхождаме из гората?
— Не. — Абигейл ритна едно камъче от пътеката. — Разхождам се из гората, защото ми харесва, тук е хладно, тихо и няма бъбриви клюкарки — или поне обикновено е така. А ти се разхождаш из гората, за да ми досаждаш.
Пенелопе никак не се трогна.
— На моравата или на терасата има много по-приятни места за четене и ти го знаеш. Ако не си излязла на тази разходка с надеждата да срещнеш господин Вейн, сигурно искаш да видиш нещо друго. — Присви очи и няколко минути се взира изпитателно в Абигейл. — Пещерата! — възкликна тя накрая.
— Учудвам се, че ти беше нужно толкова време да се сетиш. Но Пен… — Спря и се обърна със сериозно изражение към сестра си. — Моля те, не казвай на мама. Няма да й се стори прилично една млада дама да търси пещери.
— Но това не е обикновена пещера. — Пенелопе се усмихна. — Направо не вярвам, че не покани и мен!
Абигейл въздъхна. Сега Пенелопе щеше да се втурне в търсенето с такъв ентусиазъм, все едно животът й зависи от откритието. Абигейл предпочиташе просто да се разхожда, оглеждайки се, разбира се, дали няма да зърне пещерата, но не непременно с тази единствена цел. Смяташе да седне някъде с книга в ръце, а ако и господин Вейн по случайност се окаже наблизо…
— Възможно е изобщо да не съществува. Лейди Търли твърди, че била зарита с пръст.
— Тогава защо я търсиш?
Без да поглежда сестра си отвърна:
— Господин Вейн спомена, че веднъж я открил, затова реших и аз да потърся.
За няколко минути Пенелопе запази мълчание — твърде необичайно за нея.
— Да знаеш, Аби — започна тя накрая, — не си мисля лоши неща за теб, задето той така те интригува.
— Да, знам — тъмнокос и тайнствен отшелник. Кой би устоял? — Тя направи физиономия.
— Ами да — съгласи се сестра й. — Но двете сме обсъждали достатъчно мъже, които ни харесват, за да забележа веднага, че за теб този е различен.
Абигейл избута едно увивно растение от пътя си, докато мислеше как да отговори. Ако не е достатъчно искрена, сестра й само ще продължи да я разпитва, но ако е прекалено искрена… ще стане още по-зле.
— Едно е да си бъбрим за човек, когато не сме срещали никога и за него знаем само от писанията на клюкарските вестници. Господин Вейн обаче е наш съсед и се държа мило с мен. По мое мнение е несправедливо хората да го отбягват заради болестта на баща му и да го обявяват за убиец и крадец без доказателства. Също както е несправедливо някои да ни смятат за амбициозни интригантки, тръгнали да си напазаруват съпрузи с благородническа титла. Аз смятам първоначално да му окажа доверие, това е всичко. А и досега той не ми е сторил нищо, което да ме кара да го отбягвам.
— Вярно е, но според мен премълчаваш нещо. — Пенелопе подвикна ядосано, защото трънка закачи полата й. — Права ли съм?
Абигейл се поколеба.
— Вероятно. А вероятно и не, но… бих искала да разбера.
По някакво чудо сестра й реши да замълчи. Изгледа Абигейл дълго и изпитателно и накрая кимна.
Двете повървяха известно време мълчаливо. Абигейл се опитваше да следи откъде минават, за да не се загубят, но след известно време се отказа. Харт Хаус се намираше зад тях, на изток. Монтроуз Хил Хаус би трябвало да е направо и вдясно, нагоре по хълма, по който вече се изкачваха. Тя нямаше никаква представа къде точно е пещерата, но господин Вейн я беше открил, значи имаше логика да е близо до неговия дом. Опита се леко да промени посоката нагоре по стръмното и противно на очакванията й сестра й не се оплака от изкачването.
— Знаеш ли, Люси Уолгрейв е нетърпима бърборана — изведнъж констатира Пенелопе. — Ако питаш мен, даже самата тя не вярва и на половината от приказките си. Аз със сигурност не й вярвам!
Абигейл се усмихна с благодарност на сестра си.
— Нито пък аз.
— Затова я пратих за зелен хайвер — да преследва Джейми.
— Ах, ти! — На уж смаяното възклицание на Абигейл Пенелопе отвърна с характерната си лукава усмивка. — Какво направи?
— Споменах нещо от рода, че той май си търси съпруга. И между другото вметнах какви са вкусовете на брат ни: обожава пиано, поезия и се увлича по дами, които умеят да рисуват.
При така стройно изброени всички неща, които биха накарали брат им да се обърне и да побегне с пълна сила в обратната посока, Абигейл едва не прихна.
— Какво ти е сторил клетият Джеймс?!
Пенелопе въздъхна силно.
— Нищичко не ми е направил. Той остави татко да купи къщата и да ни довлече тук като заточеници за цялото лято, а после просто се изнесе! Ти виждаш ли го, освен на вечеря? Не дойде на бала, никога не идва с нас на гости при съседите, даже отказа да ме изведе с лодка по реката. Заслужава тази устата госпожица да го преследва. Нека да страда, щом е толкова непростимо скучен!
— Та Джейми кога е идвал с нас? — съвсем справедливо отбеляза Абигейл. — Даже и в Лондон ни придружава на балове само когато мама тропне с крак. Дори да го преследват разни от рода на госпожица Уолгрейв, той едва ли ще промени поведението си, ако такива са намеренията ти.
— И все пак си го заслужава, задето почти не се задържа у дома — изръмжа Пенелопе. — Сигурно тайно пътува до Лондон почти всеки ден. Ако той го прави, защо да не го правя и аз?
— Не пътува до Лондон. Просто намира начини да се забавлява, без да досажда с компанията си на другите хора.
Пенелопе се изплези.
— Признай си, Аби. И на теб щеше да ти е също толкова скучно, колкото на мен, ако го нямаше тайнствения господин Вейн.
— Едва ли е тайнствен — изрече наблизо познат глас. Пенелопе изписка и грабна така силно ръката на Абигейл, че двете почти паднаха на земята.
— Боже милостиви, искате да ни убиете от уплаха ли? — извика тя и се извърна рязко. — Къде сте, сър?
Той се показа иззад разцъфнал див храст.
— На собствената си земя.
Пенелопе скръсти ръце и го изгледа от главата до петите. Абигейл направи същото, макар и — поне така се надяваше — без да се взира тъй дръзко като сестра си. Изглеждаше точно какъвто непрекъснато витаеше в съзнанието й: висок, привлекателен и сериозен. Дългата му кафява връхна дреха скриваше бастуна, но позата му издаваше, че се обляга на него, затова лявото му рамо бе малко по-високо от дясното.
— Така ли? — ядоса се Пенелопе. — Не виждам никъде ограда.
— Но аз съм прекарал тук целия си живот и знам отлично къде свършва моята земя и къде започва тази на баща ви — отвърна той. — Когато и вие поживеете тук тридесет години или повече, сигурно ще се научите да откривате границата и без ограда.
— Не смейте да говорите, че ще живея тук още цели трийсет години — вече по-тихо каза Пенелопе. — Смятате ли да ни застреляте като нарушители?
— Пенелопе! — Обърна се строго Абигейл към нея. Идваше й здраво да раздруса сестра си. — Това е нашият съсед господин Себастиан Вейн. Господин Вейн, позволете да ви представя моята груба и нахална сестра, госпожица Пенелопе Уестън.
— Така си и мислех. — Пенелопе се усмихна ведро и добронамерено както винаги. — За мен е удоволствие, господин Вейн.
— И за мен, госпожице Пенелопе. — Най-сетне погледът му стигна до Абигейл. Тя имаше чувството, че нещо вътре в нея светна с ярък пламък. — Как сте, госпожице Уестън?
— Много добре, сър. — Опита се да запази сериозното си изражение. Значи все пак не бе успял да избегне напълно гората, както бе заплашил. — Каква изненада да ви срещна тук.
С леко стисване на устните той й даде да разбере, че е схванал хапливия намек.
— Борис излезе преди доста време и не се е върнал. Заради него съм в гората. Икономката ми се грижи за Борис като за свое дете и се притесни много, защото той не се прибра по обичайното време за хранене.
— Кой е Борис? — осведоми се Пенелопе.
— Кучето ми. — Поколеба се, а после докосна периферията на шапката си. — Извинявам се, задето прекъснах разходката ви. Приятен ден, госпожице Уестън. Госпожице Пенелопе.
— Изчакайте! — извика Абигейл, докато той се обръщаше, за да тръгне. — Ще ви помогнем да го потърсите — въодушеви се тя. — Вие бяхте така любезен да ми помогнете за спасяването на Майло. Длъжници сме ви.
— Нищо му няма, сигурен съм. Той я наблюдаваше внимателно с тъмните си, сериозни очи. — Но все пак ви благодаря за любезното предложение.
— Ами ако е паднал в пещерата? Или се е оплел в някой трънлив храст? Може да е пострадал! — Абигейл смело пристъпи през заплетените вейки, тръгвайки към него. — Сега и аз ще се притеснявам за него.
Господин Вейн се поколеба. Очите му се стрелнаха към Пенелопе, а в това време Абигейл страховито изгледа сестра си, която така или инак й дължеше огромна услуга.
Пенелопе примигна и извика:
— О, разбира се! Ще помогнем да го търсите. И той ли е дребен и миличък като Майло?
— Той е голяма ловна хрътка, ето толкова висока — обясни господин Вейн с равен тон, поставяйки ръка до кръста си, за да й покаже. — Черен. И доста му текат лигите.
Пенелопе отново примигна.
— Толкова голям, значи?
— Когато излае, дамите наоколо припадат от уплах — продължи господин Вейн. — Лае много свирепо.
— Но въпреки това кучето е добре възпитано и не би наранило никого. — Абигейл го изгледа укорително. — Нали?
Той въздъхна и сведе поглед към нея. Както обикновено изражението му беше спокойно, но сега, застанала почти до него, Абигейл сякаш долови в очите му нещо като развеселено раздразнение.
— Да, госпожице Уестън — почти с неохота потвърди той.
— Имате ли някаква представа къде може да е?
Тя сложи длан над очите си и обърна лице нагоре, за да го вижда по-добре.
— Не.
Той обаче не й се стори особено притеснен за кучето, а погледът му не се откъсваше от нея, запленен сякаш пряко волята му. Абигейл се усмихна.
— Тогава просто ще вървим през гората, докато го намерим.
— Да — присъедини се Пенелопе със значително по-малко ентусиазъм.
Хвърли на Абигейл поглед — обещание да не забрави скоро тази жертва.
Абигейл се обърна отново към господин Вейн.
— Ако е гладен, не е ли по-вероятно да е близо до дома ви? — Тя потегли към Монтроуз Хил Хаус. — Може вече да се е запътил натам.
— Може — съгласи се господин Вейн, докато тя се отдалечаваше от него, — само че къщата е в тази посока.
Той посочи наляво.
Без да каже и дума, тя зави.
— Дали харесва хляб и сирене? Имам малко в кошницата, а също и една ябълка.
За момент той не отвърна. Абигейл продължи да върви и внимателно да се ослушва, докато чу приглушена ругатня и бързите му стъпки зад себе си. Пенелопе вероятно бе изостанала.
— Обича сирене.
— Отлично! Ще го примамим да излезе от скривалището си. — И подвикна: — Борис! Борис, тук! Имам сирене!
Той я погледна.
— Ако му давате сирене, сигурно ще тръгне заедно с вас към дома ви.
Абигейл се засмя.
— Как ли пък не! Щом Майло започне да го тормози по цял ден с непрестанното си джафкане, бързо-бързо ще се върне при вас.
Той се засмя невярващо.
— По цял ден, така ли?
— Понякога изобщо не спира. Както виждате, изнесох се от къщата, за да се спася от тази врява.
— Ето какво ви е изпратило в гората, значи — заключи той. — Сега разбирам.
— Майло? — Пенелопе ги беше настигнала, след като се бе мушнала под ниско надвиснал клон и бързо заобиколи голяма локва. — Майло е най-милото същество на света. Не е вярно, че лае по цял ден. — Хитро погледна към господин Вейн. — Сестра ми е твърдо решена да открие затрупаната пещера някъде в тази гора.
Погледът му се спря на Абигейл.
— Я виж ти. Съмнявам се, че мястото е подходящо да бъде изследвано от дами.
— Значи сте я виждали? — любопитно попита Пенелопе, все едно Абигейл не бе й казала същото по-рано. — И как изглежда?
— Тъмна — отвърна той. — И студена. Като пещера.
— Това е грото — поправи го Абигейл. — Не е естествена пещера, а нарочно издълбана от човека. Често са много интересни творения или пък с полезна цел. Четох за една в Италия. Използвали я за баня.
— Звучи просто скандално — зарадвано се включи Пенелопе.
— Не е. — Гласът на господин Вейн прозвуча сковано.
— Тогава ще я направим. Например да бъде нашето укритие от мама. Ще изнеса тайно бутилка шери…
— Първо трябва да намерим Борис — напомни й Абигейл.
Тя много добре си представяше какво още смята да донесе тайно сестра й в пещерата, ако някога я открият.
Пенелопе я погледна за момент, после се усмихна дяволито.
— Точно така. Борис! — извика и тя с високия глезен гласец, обикновено предназначен за Майло. — Къде си, Борис?
Господин Вейн издаде звук наподобяващ сподавен смях.
— Борис! — Пенелопе се спусна още малко по-навътре в гората. — Къде си се запилял, ах ти огромно, палаво куче! Аби ти носи сиренце!
Тя продължи да вика и да върви, обърната с гръб към тях. Абигейл благодари наум на сестра си, макар че Пенелопе звучеше все по-глезено и глупаво, като започна да добавя най-различни мили думички към призивите си.
— Дали Борис би дошъл, ако я чуе? — попита тя.
Господин Вейн наблюдаваше как Пенелопе изчезва между дърветата.
— Нямам представа.
— А вие как го викате?
— С подсвиркване. — Повдигна ниско увиснал клон, за да й помогне да мине под него. — Накрая ще се прибере у дома.
— Но сигурно сте се притеснили за него, иначе защо сте тук да го търсите? — Наклони глава, за да види по-добре лицето му. — Изненадана съм, че се срещнахме днес. Вие обещахте изобщо да не стъпвате повече в гората.
Устните му трепнаха в усмивка.
— Така ли? Не си спомням. Част от гората е на моя земя, нали знаете?
Тя леко сбърчи чело, опитвайки се да си спомни точните му думи. Може и да не беше казал пряко, че ще избягва гората, но със сигурност това имаше предвид. Лицето й изведнъж се проясни. Тя го бе предупредила да избягва гората, ако не иска да я вижда. Щом не го е направил, значи всъщност не бяга от среща с нея!
— И вие ли споделяте престъпните планове на сестра си за пещерата, ако успеете да я намерите? — попита той.
Абигейл се засмя.
— Според мен тя всъщност не се интересува от пещерата. На Пенелопе й е скучно в Ричмънд. Плановете й за забавления стават все по-шокиращи и фантастични с всеки ден, изминал без някой пикантен скандал, който да обсъжда.
След тези думи тя цяла минута усещаше преценяващия му поглед, насочен към нея.
— Сигурен съм, че ще намери някакъв скандал и в Ричмънд, ако се заслуша внимателно в клюките.
— Вече чу слуховете по ваш адрес — весело отбеляза Абигейл.
— Не се и съмнявам — с унил тон отвърна той. — Има доста богат избор.
— И още как.
— Сега разбирате защо ви предупредих.
Тя спря и изчака, докато той също забави крачка и се обърна с лице към нея.
— Предпочитам сама да си създавам мнение за хората, а не да се доверявам на нечии смехотворни твърдения. Това важи и за сестра ми, както и за другите в семейството ни — добави тя, защото той не изглеждаше особено впечатлен. — Хората не говорят единствено за вас, така да знаете. Ако се вярва на клюкарите в Лондон, баща ми е надуто парвеню и е натрупал богатството си с тъмни сделки. А сестра ми и аз сме дъщери на новобогаташ, тръгнали да си просят предложения за женитба от джентълмени с високо потекло, при това, без да подбират средства. — Вдигна вежди, очаквайки реакция. — Напълно бих ви влязла в положение, ако се откажете от познанството ни.
Бавно, почти незабележимо, линията на устните му се смекчи. Хладната дистанция в очите му избледня и този път той я погледна с някакъв непреодолим интерес.
— Трудно е жена като вас да бъде разубедена, нали, госпожице Уестън?
— Напротив — възрази тя. — Водя се изцяло от здравия разум и логиката. Проявявам голяма слабост към всичко справедливо и честно, а и навярно бих простила почти всяко действие на родител, извършено в защита на детето му. Затова се отнасям с подозрение към всякакви слухове и клюки.
Той я погледна с присвити очи. Сърцето на Абигейл се блъскаше лудо в гърдите й. В далечината Пенелопе все още викаше Борис, но инак двамата бяха останали сами; тя и господин Вейн, съвсем сами в гората.
— Не съм срещал досега момиче като вас, госпожице Уестън.
— Надявам се това да не събужда у вас желание да хукнете ужасен в обратна посока — наклони тя леко глава и се усмихна.
Погледът му започна да се спуска бавно надолу, проследявайки всеки сантиметър от фигурата й, докато Абигейл се изчерви.
— Не.
— Ами… добре. — Тя едва си спомняше своите думи отпреди малко. Очите му станаха още по-тъмни.
— Едва ли щяхте да го кажете, ако знаехте какви желания всъщност събужда.
Този път тя наистина остана без дъх, макар че сърцето й биеше два пъти по-бързо от обичайното.
— Защо? Какви са те?
Устните му се извиха в усмивка. Не мила, не дружелюбна, а усмивка, която можеше да се опише само като съблазнителна. Очите му бяха станали тъмни като безлунно нощно небе и въпреки че не бе мръднал и на сантиметър от мястото си, Абигейл бе готова да се закълне, че той е някак си много по-близо до нея.
— За много неща, които не мога да имам.
— Не е ли така с всички нас — успя нервно да се засмее тя. — Аз примерно искам косата ми да е руса като на сестра ми. Иска ми се очите ми поне да са някакъв цвят — зелени, сини, кафяви, даже черни.
— Грешите като си пожелавате такива неща. За какво ви е руса коса? Такъв блед и светъл цвят не би ви отивал. Вие цяла сияете от страст и радост, също тъй богати и топли, колкото и цвета на косата ви. — Протегна ръка и с едно рязко дръпване разхлаби корделата на шапката й и я остави да падне на гърба, за да може да докосне косата й. — И не си пожелавайте очите ви да са сини или кафяви. — Палецът му леко помилва скулата й, докато очите му съсредоточено изучаваха чертите й. — Те са ведри и ясни като ново утро, изпълнени с обещание и надежда. Вие сте съвършена такава, каквато сте.
Абигейл се наклони напред, очаквайки целувка — копнеейки за целувка, — но вместо това той отстъпи назад и я стресна така, че тя почти подскочи. Дотам бе съсредоточила цялото си същество, така бе замряла под изгарящия му поглед, че сега, лишена от него, се чувстваше нестабилна и объркана.
— Не напредваме особено в търсенето на Борис.
— Но вие казахте, че не се притеснявате за него.
Тя положи усилие да го настигне, когато той закрачи нататък, без повече да я погледне.
— Аз не се притеснявам, но вие — да.
— Ами… Не искам той да се загуби или да пострада…
— Борис е напълно способен да намери сам пътя до дома — увери я той. — Познава гората по-добре и от дивите й обитатели.
— Ако изобщо не се притеснявате, защо тогава сте в гората да го търсите? — Тя едва успяваше да го настигне, защото той вървеше с бързи крачки напред. Дали не съжаляваше за думите си? В противен случай защо се опитва буквално да избяга от нея?
— Чудесен въпрос, госпожице Уестън. Би трябвало още сега да се прибера у дома и да оставя вас и сестра ви да продължите разходката си на спокойствие. Простете ми.
И с особен блясък в очите той докосна периферията на шапката си за довиждане.
— Е, това е чудесен начин да се разделим, след като и двете предложихме да ви помогнем да намерите кучето си. — Тя спря, дишайки учестено заради усилието. — Приятен ден, господин Вейн.
Той направи още няколко крачки и също спря. За миг остана неподвижен, после се обърна и се върна към нея, не бързо както преди, а по-скоро с бавната походка на дебнещ хищник. Абигейл не помръдна и го изчака, вдигнала брадичка. Не отклони поглед от неговия, макар че той изглеждаше почти гневен.
— Попитахте ме какви са желанията ми — подхвана той с нисък и преднамерено спокоен глас. — Много добре. Искам отново да ходя нормално. Бих дал всичко, за да имам два здрави крака. — Премести тежестта си, за да подпре левия си крак на един пън наблизо. — Вместо това имам разбито коляно, което боли при всеки дъжд и решава да ме предаде в най-неподходящия момент, при което падам като истински инвалид. Никога повече няма да мога да ходя без бастун, нито да танцувам с жена, нито да се покатеря на дърво, нито да яздя кон, без да ме боли.
Тя погледна смаяна към раненото му коляно.
— Аха…
Той сложи пръст на устните й.
— Освен това искам да си върна земите. Баща ми ги продаде за нищожна сума и всички твърдят, че сделката е законна, независимо че той е бил съвсем побъркан, когато я е сключвал. Искам гробът на майка ми да бъде в моя имот.
Абигейл ахна.
— Не можете ли да изкупите обратно поне тази част?
Той се усмихна горчиво.
— Дори ако купувачът склони да ми я продаде, не разполагам със средствата.
Тя прехапа устни. Беше ужасно. Каква утеха би могла да му предложи с думите си?
Той сложи крак обратно на земята и направи крачка към нея. Абигейл изви глава назад, за да срещне очите му.
— А последното, което искам, не мога да имам никога.
Тя притеснено навлажни устни. Очите му проследиха това внимателно.
— Какво е то?
Той отвърна с познатата й вече загадъчна усмивка.
— Няма значение. Приел съм съдбата си. Не е зле да повярвате на някои от нещата, които говорят за мен. Не съм благороден герой.
— Така ли? — Тя изви въпросително вежда. — Че баща ви полудял и тичал гол по улиците на Ричмънд? Че сте убили баща си? Че кучето ви е върколак?
— Какво?! — Той спря и поклати глава. — Това не го бях чувал. Борис си е най-обикновено куче.
— Разбира се, че е обикновено куче! Слуховете са толкова смехотворни. Не вярвам и на половината от тях.
Забърза след него, когато той отново тръгна, но сега вървеше по-бавно.
— Редно е да вярвате повече. Баща ми наистина полудя. Редовно го виждали да тича из тази гора, а даже и по улиците на града, само по нощната си риза или гол-голеничък. Седмици наред отказвал да се къпе или да се храни, не позволявал да го подстригват и да му режат ноктите. Изглеждал като див звяр. Аз не го убих, макар че той ме молеше да го сторя. — Погледна я предизвикателно. — Сигурно са ви предупредили, че и аз ще полудея като него. Бих добавил и доброто си име към списъка на безнадеждните желания.
— Вие изобщо не сте луд. — Тя театрално забели очи. — Малко неприятен, може би…
— Тогава защо още говорите с мен?
Абигейл преглътна дръзкия отговор, почти отронил се от устните й. Той се опитваше да я прогони, но начинът, по който я погледна преди няколко минути, когато го попита какви са желанията му, все още я измъчваше. Начинът, по който докосна лицето й, я разтърси из основи.
— Защото ви харесвам — тихо промълви тя. — Харесва ми да си говоря с вас, даже когато ми казвате да бягам надалеч. Вие ме гледате сякаш…
Този път той спря така внезапно, че тя се блъсна в него. Инстинктивно се вкопчи в рамото му, а той бързо прехвърли ръка през кръста й, за да я задържи. Абигейл го погледна с уплашени очи. А в неговите вече нямаше нито твърдост, нито гняв: бяха потъмнели от неустоим копнеж.
— … сякаш ви искам? — попита той, без да прави и опит да я освободи от обятията си. — Така е. Дойдох в гората днес, защото исках да ви видя, макар да бях казал, че няма да го направя. Макар да знаех, че не бива! Искам ви така страстно, както един мъж може да иска една жена. И ако бяхте моя, бих ви показал много, много повече от петдесет начина да съгрешите.
Очите й блеснаха при първите му думи, но при последните тя цялата замръзна, примряла от ужас.
— Какво? — едва изрече тя.
— Знаете какво искам да кажа — тихо продължи той. Дланта му се придвижи нагоре по гърба й с разтворени пръсти, за да я притисне към себе си. — Книжката, която купихте от книжарницата на госпожа Дрискол.
— Вие сте я чели?
Той кимна.
Абигейл се закле наум да убие сестра си заради проклетата книга. Сигурна беше, че ще й навлече само неприятности.
— Но… Но защо я купихте?
Наистина й се искаше да отмести поглед от него, само че разумът й — както и волята — явно се бяха стопили напълно.
— Защото ме омагьосахте и исках да ви опозная по-добре, било и само чрез книгите, които четете. — Нави около пръста си кичур от косата й и го прибра внимателно зад ухото й. — А вие защо я купихте?
Абигейл имаше чувството, че всеки момент сърцето й ще се пръсне. За миг се поблазни да се оправдае със сестра си, но последният брой наистина бе толкова вълнуващ…
— От любопитство — прошепна тя накрая.
В очите му блесна нещо.
— Разбира се. Вие ме измъчвате, госпожице Уестън. И любопитството ви беше ли… задоволено?
Усети как я залива гореща вълна, от която кожата й — от главата до петите — пламна като при треска. Абигейл се олюля и сведе поглед, за да скрие мислите си и да се спаси от изпепеляващите му очи.
— Беше… Беше интересно — заекна тя. — Поучително.
— Достатъчно, за да задоволи… глада ви за знания?
Той знаеше всичко. Усети развеселените нотки в гласа му. Не се съмняваше, че той е прочел и препрочел брошурата дори само заради интригуващата порочност, описана в нея. Този път любовникът на лейди Констанс бе дошъл при нея в мрака, бе завързал очите й и й даваше наставления как да си достави удоволствие, докосвайки собственото си тяло, докато той я наблюдава. Абигейл беше сигурна, че мислите й са изписани по лицето й, докато си припомняше греховните сцени на Констанс, която се гали сама — а също как тя самата бе направила същото в своето легло. Само се молеше той никога да не научи, че бе мислила за него, докато го правеше.
— Донякъде — прошепна тя.
Единственият му отговор беше да я притисне още по-близо до себе си.
— Прочетете я отново — прошепна в отговор той, почти притиснал устни до ухото й. — Тази вечер, в леглото. С вашите ръце… за да проверите дали лейди Констанс е била права.
От гората се чу писък.
— Пенелопе! — извика тя, докато господин Вейн вече тичаше напред. Тя също хукна след него, стиснала полите си с една ръка, кошницата застрашително се люшкаше в другата, а шапката й подскачаше върху гърба. За момент я обхвана истинска паника. Напълно бе забравила сестра си, изнежено градско момиче, несвикнало с природата. Ами ако Пенелопе се бе наранила или е попаднала в капан? Докато се провираше през папратите към мястото, откъдето се чуваше гласът на сестра й, тя осъзна, че Пенелопе ругае някого, а не вика за помощ. Забави леко крачка, докато господин Вейн продължаваше да бяга с все сили напред. За човек, сам нарекъл се „инвалид“, той се движеше с удивителна скорост. Прескочи паднало дърво и изчезна в гъстака; в походката му се забелязваше само леко накуцване. Абигейл успя да го настигне чак в дъното на малък дол, покрит с дебел килим паднали листа. Свари го да помага на Пенелопе да се измъкне от голяма заблатена локва. Съдейки по състоянието на роклята й, Пенелопе бе паднала по колене в калта. Сега тя хвърли кръвнишки поглед на Абигейл, докато с мъка се изкачваше по малкото възвишение.
— Кучето сигурно има повече шансове да оцелее в гората, отколкото аз — изрече тя през стиснати зъби.
Успокоена, че сестра й не е пострадала, Абигейл кимна. Господин Вейн закрачи нагоре по склона. Ботушите му бяха покрити с кал чак до глезените.
— Наранихте ли се, госпожице Пенелопе?
Момичето ядосано огледа роклята си.
— Да, така мисля. Тежко се нараних. Сега Аби ще трябва да ми носи чай и кифлички няколко дни, докато се оправя. А също и нещо за четене, защото вероятно ще се наложи да остана в леглото.
— Разбира се — съгласи се Абигейл, съвсем наясно какво иска да каже сестра й.
Пенелопе погледна единия, после другия.
— Тръгвам си още сега.
И без да дочака отговор потегли, разперила настрани окаляните поли на роклята си. Пантофките й жвакаха при всяка крачка.
Абигейл се поколеба. Щеше й се Пенелопе да не беше изпищяла точно в онзи момент, защото той тъкмо бе на път да каже какво иска, но сега магията бе отлетяла. Може би щеше да каже, че всъщност не я иска, че е влюбен в лейди Саманта… А може би я желаеше, но като любовниците на лейди Констанс: страстна и отдадена, ала само за една нощ. Ако изпитваше към нея нещо различно, би го казал — това обаче не се случи. А може би тя беше просто една глупачка.
— Благодаря ви, задето помогнахте на сестра ми, господин Вейн. Съжалявам, че прекъснахме търсенето на Борис. Надявам се скоро да го намерите.
Кимна му и понечи да тръгва.
— Госпожице Уестън. — Гласът му прозвуча съвсем тихо, но тя тутакси спря. — Простете ми.
Абигейл се обърна предпазливо. Изражението му беше все така неразгадаемо, но разпалената страст беше изчезнала от гласа му.
— Не биваше да ви казвам тези неща.
Тя се изчерви.
— Аз… Аз също се държах нахално.
Крайчецът на устните му се изви в усмивка.
— А защо си мислите, че ви харесвам?
Тя примигна, едновременно объркана и изпълнена с надежда. Той се поколеба; погледът му стана тъмен и търсещ.
— Искате ли наистина да видите старата пещера?
Тя кимна.
Този път на устните му изгря истинска усмивка — същата, която така я бе омаяла в книжарницата.
— Ще ви чакам в края на Уханната алея утре в два часа.
Абигейл ахна.
— Ще ми я покажете?
— Не е редно да застрашавате и останалите си роднини при издирването й.
Тя се засмя, а пресилената му до момента усмивка стана по-широка. Наистина беше хубав, когато се усмихне.
— До утре, госпожице Уестън.
Той учтиво докосна шапката си и продължаваше все така да се усмихва. Най-сетне тя откъсна очи от него и се затича след сестра си.
* * *
Себастиан я проследи с поглед, докато тя съвсем се загуби между дърветата и вече не чуваше стъпките й. Боже милостиви! Все още не беше сигурен дали му е дадена нова надежда за щастие или коварна възможност да се провали напълно, този път завинаги.
Така или иначе утре отново щеше да срещне Абигейл Уестън — и нищо не бе в състояние да го накара да съжалява.
Закуца отново през гората до мястото, където хвърли бастуна си. Наведе се да го вдигне и в този миг бе готов да се закълне, че парфюмът й все още се носеше във въздуха. Нагласи бастуна до ранения крак и потегли към дома, почти без да усеща острата болка в коляното след тичането преди малко. Какво удоволствие беше да хвърли бастуна и просто да тича, без да се напряга при всяка стъпка, очаквайки болката да го прониже. Щеше да си плати за това тичане по-късно, но в момента се чувстваше почти както едно време — силен мъж, който може да помогне на попаднала в беда жена, точно както се очаква от един джентълмен.
А и това бе накарало Абигейл да го погледне с благодарност и уважение, което беше почти толкова привлекателно, колкото когато вдигаше очи към него с тази възбуждаща смесица от желание и свенливост. Зачуди се дали ще изпълни дръзката му молба и отново ще прочете „50 начина да съгрешиш“. Зачуди се кого ли ще си представя, че я наблюдава, докато се гали…
Пое си дълбоко дъх. Ама че е глупак, по дяволите. Сякаш нямаше вече достатъчно беди на главата.
Тръгна към къщи. Стигна края на гората и непосредствено преди да излезе на тревистия хълм, на чийто връх се намираше Монтроуз Хил Хаус, сложи пръсти в уста и изсвири пронизително. Борис беше просто удобно извинение — щом госпожа Джоунс му каза, че кучето още не се е прибрало, Себастиан нахлупи шапката си и тръгна към гората. Старанието му да избягва Абигейл Уестън не бе сложило край на увлечението му — напротив, само го засили още повече. През тези няколко дни, когато не я бе виждал, мислите за нея не му даваха мира. Дали интересът й към него ще изчезне, когато чуе от няколко места слуховете по негов адрес? Дали думите й, че иска да открие пещерата, са само закачка? Дали той би издържал дълго далеч от нея?
Отговорът на всички въпроси очевидно беше „не“.
След няколко минути Борис дотърча при него, доволен отново да е с господаря си. Себастиан погали кучето и го почеса зад ушите. Борис беше целият подгизнал и кален, а госпожа Джоунс щеше да го заключи в конюшнята, докато се изсуши, но засега песът щастливо махаше с опашка, изплезил дългия си език. Сигурно добре се бе позабавлявал в гората, а най-хубавото беше, че не се появи твърде рано, за да развали всичко.
— Браво, момче — похвали го Себастиан. — Добро куче.