Каролайн Линдън
Цената на един скандал (7)

Глава 6

Абигейл прецени, че е крайно време да изостави заобикалките. Прибра се в къщата, предаде Майло на един прислужник и тръгна да търси сестра си. Откри я в зимната градина от южната страна на къщата.

— Трябваше да видиш как реагира госпожа Хънтли, когато свари господин Вейн у дома днес следобед.

Пенелопе веднага остави книгата си и я погледна. На Абигейл й се стори, че вижда измежду страниците да се подава ъгълчето на брошурата. Сега поне Пен явно внимаваше къде чете „50 начина да съгрешиш“. Майка им никога не стъпваше в зимната градина, защото кихала от цветята.

— Защо никой не ми каза, че е бил тук?

— Той дойде само за няколко минути.

Абигейл се отпусна на креслото срещу Пенелопе.

— Аз също останах поразена от гостуването му и…

— Наистина? — сестра й я погледна лукаво.

— Дойде само да приеме благодарностите на мама, задето спаси Майло. — Абигейл направи отегчена физиономия. — Почти не ми проговори. Но след това се появи госпожа Хънтли и, честно ти казвам, ако той можеше да избяга през прозореца, сигурна съм, че щеше да го направи.

— Това е донякъде разбираемо — отсъди Пенелопе. — Не знам какво намира мама у нея. Не бих издържала още един път да ми разкаже за роднинството на мъжа си с някакъв кралски соколар преди двеста години.

— Да, странно е как връзка с кралския двор прави такъв скромен произход изведнъж много интересен. — Абигейл се усмихна, а сестра й се закикоти. — И аз имах почти същите мисли като господин Вейн — да избягам, но се надявам да съм ги скрила по-добре от него. Най-странното бе друго: при влизането на госпожа Хънтли в стаята няколко секунди по-късно ме обзе чувството, че тя ще припадне, когато го зърна.

Пенелопе се поизправи в креслото.

— Така ли?

— Пен, тя изглеждаше сякаш й прилошава само при вида му.

— А той каза ли й нещо? Абигейл поклати глава.

— Кимна любезно, нищо повече. И после се втурна към вратата. Пенелопе остана очарована от тази история.

— Боже господи! Но защо? Той изглежда съвсем обикновен човек — малко дръпнат, а и определено е хлътнал по теб, но ако не броим това, нищо изключително.

— Със сигурност не е хлътнал по мен — възрази Абигейл. — Сам призна, че ме избягвал.

— Защото иска да те повали на земята и да те люби до премала.

Абигейл усети как се изчервява.

— Май не е така… за жалост…

Пенелопе скочи от креслото.

— Значи наистина го харесваш! Знаех си! О, Аби…

— Ако кажеш на някого, лично ще заведа мама да види къде си криеш броевете на „50 начина да съгрешиш“! — заплаши я Абигейл. На това сестра й отговори с усмивка и весело, дяволито изражение. — А като стана дума за брошурата, май се разбрахме аз първа да я прочета.

— Заповядай. И този път е чудесна! — Пенелопе измъкна забранената книжка и й я подхвърли. — Какви ли нечисти помисли имаш към тайнствения Себастиан Вейн?

Абигейл напъха екземпляра в джоба си.

— По-скоро любопитни, отколкото нечисти. Той е толкова интересен мъж, Пен…

— Тъмнооките мрачни типове винаги са интересни — съгласи се сестра й.

— Но ме предупреди, че бил неподходяща партия и скоро сама ще разбера защо. Засега обаче не съм разбрала. Нито една от гостенките на мама не говори за него. Засега разполагам само с шокираното изражение на госпожа Хънтли и неучтивото поведение на госпожа Дрискол в книжарницата. И, убий ме, но не разбирам причината нито за едното, нито за другото!

Тя не спомена какво й беше казал той на пътеката преди малко — всяко споменаване на убийство или лудост би се изтълкувало превратно.

— И ти искаш да ти помогна да научиш повече — досети се Пенелопе.

Абигейл кимна.

— Ще го направиш ли?

— Разбира се! — възкликна сестра й. Беше удивително как една похотлива книжка е в състояние да й върне доброто настроение. — Най-лесно е да попитаме лейди Саманта. Тя не е някоя превзета благородна дама от онези, които даже да настъпят развалено яйце, твърдят, че не усещат лоша миризма.

— Кога ще я видим отново?

— Вдругиден, ако времето не се развали. Помниш ли за пикника?

— О, да.

Абигейл се усмихна лукаво. Майка й беше организирала пикник край реката, на който беше поканена и лейди Саманта Ленъкс. Баща й толкова настояваше да се сприятелят с дъщерите на графа, че беше дал на съпругата си картбланш да кани и гощава, когото си пожелае, стига сестрите Ленъкс също да присъстват. За радост, Абигейл искрено харесваше лейди Саманта.

— Поводът ще свърши чудесна работа.

* * *

Излизайки за обичайната си разходка следваща вечер, Себастиан най-сериозно се съобрази с предупреждението на Абигейл. „Избягвайте гората“, беше казала тя — и той стори точно така. По навик се насочи натам, но само я обиколи по външните пътеки. Борис, свикнал да скита сред гъсталака и да преследва дребен дивеч, отначало лая и скимтя сърцераздирателно, а после хукна към гората без господаря си. Себастиан се насили да не проследи с поглед кучето, което пое по криволичещата пътека към Харт Хаус. Имаше съвсем малка вероятност отново да попадне на нея в гората, но напоследък късметът често му изневеряваше.

Въздъхна и продължи. Преди години щеше да приеме думите й по-скоро като покана. Щеше да си търси всякакви поводи да се намери в близост до Харт Хаус, надявайки се „случайно“ да се срещнат. Щеше да отговори на нейните усмивки и слънчевия й смях със закачки и същата веселост. Щеше да я покани да се разходят по Уханната алея, сякаш замислена точно като място, където тайно да целунеш любимото момиче. Сигурно щеше да й покаже и пещерата, където освен целувка можеше да се открадне и още нещо…

Та нали такива бяха намеренията им с Бенедикт Ленъкс, когато през юношеските си години се запретнаха да търсят пещерата? Е, отначало целите не бяха точно такива. Когато за първи път чуха за тайнствената пещера, момичетата никак не бяха част от плановете им. Тогава бяха на по девет-десет години и мечтаеха да я превърнат в убежище от строгите си родители, от плесниците на недоволните учители и други житейски несгоди. Старата лейди Бъртън искрено се забавляваше от горещите им молби да им позволи да търсят пещерата и накрая даде благословията си. Така двамата цели десет години се катериха и пълзяха, оглеждаха и търсеха, изследвайки всеки сантиметър от гората. С течение на времето плановете за пещерата се промениха — от убежище, което да ги пази от взора на учителя, тя се превърна в мечтано скривалище за момчешки ценности и даже тайно място, където да водят по-сговорчивите местни момичета… Но понеже така и не я откриха, плановете им си останаха само празни мечтания.

Докато един ден Себастиан неочаквано попадна на пещерата — или по-точно пропадна в нея, след като се препъна в папратите, избуяли по старите стъпала към входа. Щеше веднага да изтича и да разкаже на Бенедикт за откритието, ако двамата не се бяха скарали жестоко предишния ден. Себастиан дори не си спомняше повода за сръднята. По онова време в главата му беше само предстоящото постъпване в кавалерията. Разбира се, знаеше колко му завижда Бенедикт — кой не би му завиждал, — но на приятеля му, в качеството му на първороден графски син, му бе забранено да се захваща с опасни начинания. Когато въпросната вечер се скараха, Бенедикт беше много ядосан и двамата едва не стигнаха до юмручен бой.

Сега, от дистанцията на времето, Себастиан си помисли, че причината за избухването сигурно е било горещото желание на Бенедикт също да постъпи в армията. Разбираше го напълно: лорд Стратфорд беше строг и деспотичен баща, а Бенедикт от години мечтаеше да се измъкне от властта му.

Себастиан се върна от войната. Очакваше кавгата им да е отдавна забравена, но приятелството им никога повече не се възстанови.

При завръщането му всичко се бе променило, а от момчешкото приятелство беше останало само далечен спомен.

Потънал в тези мисли, той стигна подножието на хълма — след малка падина земята изведнъж се надигаше и с мек наклон се спускаше към реката. Спря и се загледа надолу. Оттук през реката се виждаше Стратфорд Корт, родният дом на Бенедикт — внушителна сграда от епохата на Тюдорите. Сега, под удължените сенки на угасващия ден, червените й тухли изглеждаха почти черни, а прозорците блестяха като живак там, където светлината още ги докосваше. От това място, ако вдигнеш фенер, светлината се виждаше от спалните на втория етаж в северното крило на имението. Като момче често бе използвал този сигнал, за да извика Бенедикт.

Стисна зъби. Имаше чувството, че всичко това е било преди цяла вечност. Беше преди френският куршум да раздроби коляното му. Преди баща му да си загуби ума. Преди да се върне от война и да научи, че баща му, потъвайки всеки ден все по-дълбоко в собствената си лудост, е продал две трети от земите на Монтроуз Хил Хаус за жалки пари — главно на граф Стратфорд, бащата на Бенедикт. И най-вече преди Себастиан, пренебрегвайки забраната на доктора, да се вдигне от леглото в опит да поправи стореното, но вместо помощ, да завари вратите на целия град затворени пред него. Хората шушукаха, че Майкъл Вейн е обсебен от демони. Настояваха натрупаните дългове да се платят незабавно. Гледаха сина с подозрение, сякаш очакваха и той да разкъса дрехите си и да започне да тича гол из града, нападайки когото свари. Негови познати от детските години вече минаваха от другата страна на улицата, когато го видят. Уважавани от него хора, на които бе имал доверие, отказваха да го приемат в дома си.

После баща му изчезна и това само влоши нещата. Плъзнаха слухове, че именно той го е пратил в гроба — непростим грях, независимо колко луд е бил родителят му.

И това беше най-жестоката ирония. Баща му изчезна, а тяло така и не откриха. Не можеха да обявят безследно изчезналия за невменяем, тоест Себастиан нямаше основания да оспори в съда продажбата на земите. Безследно изчезналият не е като мъртвия, а това означаваше Себастиан дори да не може да наследи останалото от имотите и да се опита отново да изгради стопанството. Докато смятаха баща му за безследно изчезнал, на практика той бе съвсем разорен: нямаше право да продаде Монтроуз Хил Хаус, а само с мъка да поддържа съществуването му. В моменти на мрачно настроение той си мислеше, че ако наистина бе решил да убие баща си, положително не би допуснал да влоши собственото си положение. Слухът, че е крадец, поне имаше някакъв смисъл, без всъщност да е верен.

През някои дни на Себастиан му се искаше той да беше полудял. Така поне нямаше да усеща толкова остро загубата на всичко, което някога бе ценил.

Обърна се, за да тръгне отново нагоре по хълма. По-надолу нямаше право да слиза: земята, навремето част от собствения му имот, сега принадлежеше на граф Стратфорд. Според търговския архив баща му бе продал тази първокласна земя — около осемдесет акъра, разположени в добре напояваната ивица край реката — за петдесет лири стерлинги. Адвокатът, уредил сделката с дарението — понеже едва ли можеше да се нарече продажба, — се опита да се извини, когато Себастиан се изправи очи в очи с него, но държеше на думите си: Майкъл Вейн упорито настоявал на продажбата и бил доволен от цената! По онова време още никой не знаел, че той е луд. Нямало какво да се направи. Себастиан даже имал късмет, че изобщо е останало нещо от имението.

Докато се изкачваше, отдясно се появиха очертанията на Харт Хаус. Белият камък сияеше с мека светлина в полумрака; едно красиво бижу, сгушено между околните зелени гори и морави. За разлика от Монтроуз Хил Хаус никой в Харт Хаус не изпитваше недостиг на средства. Това му направи болезнено впечатление при недомислената визита предишния ден. Семейство Уестън разполагаха с достатъчно пари. Не пестяха от всяка дреболия, за да поддържат поне привидно приличие на дома си. Абигейл Уестън нямаше никаква представа в какво се забърква, кръжейки около него като пчела над цвете, без да разбира, че цветето е отровно. Тя сигурно кроеше романтични планове — нищо друго не обясняваше интереса й. Той се опита да я предупреди и предпази. Проблемът бе там, че…

Погледът му се отклони към гората. Тя го уведоми за намерението си да я претърси сантиметър по сантиметър, за да намери пещерата. Може би говореше сериозно, а може би — не. Пещерата, макар и добре скрита, не се намираше далеч от Уханната алея. За миг той си представи как тя лази на четири крака през живия плет и дивата папрат, отдавна избуяли по входа. Представи си я как пада по стъпалата и си удря главата или си изкълчва глезена. Щеше да се наложи да проверява проклетата пещера всеки ден, за да е сигурен, че тя не лежи ранена на дъното — хубавата й кожа посиняла и окървавена, смайващите й очи потъмнели от болка. А ако смяташе да направи това…

Борис се появи от гората, радостно размахал опашка. Дотича до Себастиан, изплезил език, и побутна ръката му. Себастиан почеса кучето зад ушите и се зачуди дали Борис я бе срещнал в гората. Какъв късмет само — да я срещне неговото куче, докато на него това удоволствие му бе забранено.

— Аз съм проклет глупак — обясни той на Борис, като продължаваше да го гали.

Кучето се облегна на здравия му крак и изскимтя, когато Себастиан докосна с пръсти местенце зад лявото му ухо, при което Борис винаги изпадаше в блаженство. С другата си ръка Себастиан бръкна в джоба на палтото си и извади посмачканата брошура. На корицата с обикновен шрифт беше написано „50 начина да съгрешиш“. Оформлението, дотолкова безлично, би могло да бъде и на политически трактат. Ако госпожица Уестън не се бе изчервила — от което стана толкова хубава, — докато госпожа Дрискол й подаваше книжката, Себастиан нямаше дори да я погледне втори път. Ако не се беше опитала да скрие заглавието, на него нямаше изобщо да му хрумне също да си купи екземпляр. Отначало смяташе, че сигурно е някаква моралистична притча или ръководство за млади дами как да избягват вниманието на похотливи джентълмени. Какво друго би купила една добре възпитана госпожица?

Вместо това обаче се оказа еротичен разказ, доста цветисто описание на протекла в пълна тъмнина среща между непознати мъж и жена. Неочаквано живо сцената се разгърна във въображението му — и той си представи тъкмо Абигейл Уестън как му се отдава с дързост и плам. Образите бяха толкова истински, че му бе нужно време да се успокои, да смири обзелия го свиреп копнеж. Само мисълта и тя да е прочела същия разказ, беше достатъчна, за да получи ерекция. Измъчваше го въпросът как ли е реагирала тя на това възбуждащо повествование. С ужас? Тревога? Срам? Или може би… с любопитство. Интерес. Даже с желание… В крайна сметка тя я беше купила и сама бе потърсила неговата компания.

Бедата беше там, че макар да бе наясно с необходимостта да я отбягва, той не беше сигурен дали ще му стигне волята да го направи. Поне не за дълго.