Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It takes a scandal, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 37гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Цената на един скандал
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 15.03.2016
Редактор: Ивайла Божанова
ISBN: 978-954-399-186-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7966
История
- —Добавяне
Глава 5
Любопитството на Абигейл към господин Вейн, и без това доста силно още от самото начало, се превърна в почти трескаво чувство след срещата им в книжарницата. Кратката поява на оживление в очите му не й даваше мира. Караше я да мисли, че той не е отшелник по природа, а по нечие решение — или негово собствено, или наложено от други. Госпожа Дрискол се държа с него почти грубо въпреки любезното му отношение. Какво се беше случило, за да накара една почтена търговка да се отнася към местен земевладелец едва ли не като с прокажен? Къде беше тази изгубена пещера, същата, чието откритие го бе накарало да се почувства безстрашен? И защо самото споменаване на лейди Саманта и брат й така бързо угаси блясъка в очите му? Дълбоко погълната от този въпрос, напълно забрави да поиска от Пенелопе злополучния екземпляр на „50 начина да съгрешиш“.
Абигейл внимателно надаваше ухо на всички местни клюки от дамите, които гостуваха на майка й. Винаги беше проявявала интерес към такива новини и някои от тях й доставяха огромно удоволствие, но сега възприемаше всяка дума като възможен ключ към тайните на тайнствения съсед.
За жалост никой друг не се интересуваше от него толкова, колкото нея. Даже Пенелопе премина на по-благодатни въпроси — например кои по-търсени ергени ще прекарат лятото в Ричмънд — тема, явно много близка и до сърцето на майка им. Подходящите за женитба младежи ставаха повод за обсъждане при всяка отворила се възможност, с всяка дама, която идваше да посети госпожа Уестън. Отначало Абигейл мислеше, че е достатъчно и рано или късно ще бъде споменато и неговото име. Но не се случи. Явно никой не смяташе господин Вейн за добра партия за женитба и това още повече озадачаваше Абигейл. Защо да не е добра партия? Противно на собствените му мъгляви предупреждения колко е неподходящ, той беше хубав мъж, на всичкото отгоре собственик на имение — и въпреки това никой не го споменаваше.
Един ден обаче, докато помагаше на майка си да подреди конците си за бродиране, икономът влезе в стаята и обяви — за нейно най-голямо смайване:
— Господин Себастиан Вейн, госпожо.
— А! — Майка й се усмихна доволно и погали сгушения в скута й Майло. — Най-сетне. Покани го, Томпсън.
Абигейл седеше, загубила ума и дума от учудване и от неочаквано обзела я тревога. Дошъл е! Не беше очаквала такова развитие, особено след като бе отказал да дойде на бала. Можеше да се окаже неочаквано добра възможност да научи повече за него. Освен това обаче той знаеше малката й тайна — за „50 начина да съгрешиш“, — а нямаше как да се срещне и да говори с него преди влизането му при майка й. Възможно беше да не знае, че книгата е тайна. А може и да не одобрява такава литература и да е дошъл нарочно да уведоми майка й. Нищо чудно да е решил, че тя има съмнително възпитание или морал! Как само й се искаше да може да изтича във фоайето и да размени с него само няколко думи… макар изведнъж да осъзна, че всъщност не знае какво би му казала. Моля не казвайте на майка ми, че купих такава неприлична книга. Това някак си не звучеше като особено добра идея.
Докато вратата се отваряше за втори път, Абигейл бавно се изправи. Чу равномерните му стъпки, едва доловимото почукване на бастуна, а после той се появи на вратата. Косата му беше сресана назад и беше облечен в тъмносиньо сако; изведнъж странно желание да изтича и да застане до него обхвана Абигейл.
— Господин Вейн! — Майка й се приближи до него с протегната ръка. — Толкова много се радвам най-сетне да се запозная с вас! Благодаря ви, че дойдохте.
— Трябваше да го сторя по-рано, госпожо Уестън, за да ви поздравя с добре дошли в Ричмънд.
Направи поклон, държейки ръката й. Тя се усмихна.
— Но моля ви! Аз не обръщам внимание на такива дреболии. Хайде, Абигейл, ела да поздравиш съседа ни, след като вече си се запознала с него.
Майка й я повика с ръка.
— Здравейте, господин Вейн.
Тя направи реверанс. Той се поклони; тъмнокафявите му очи нито за миг не се отклониха от лицето й.
— Колко мило да се отбиете!
На Абигейл така й се искаше да прочете мислите му — изражението му не издаваше нищо, макар той да я гледаше така внимателно, сякаш иска да каже нещо.
— Здравейте, госпожице Уестън — отвърна той след кратка пауза. — Добре сте, надявам се?
Особено сега, когато сте тук. Тя се изчерви при тази неканена мисъл.
— Много добре, сър, благодаря.
— Радвам се да го чуя.
Той се поколеба отново, а пламналият му поглед сякаш галеше всеки сантиметър от лицето й.
— Много ми е приятно, че ме посрещнахте така сърдечно.
— Но разбира се! — Майка й отново зае мястото си на дивана и направи жест към креслото пред себе си. — Заповядайте, господин Вейн. Мога ли да ви предложа чай?
— Благодаря.
Той седна на креслото. Само леко присвиване на лицето му показа, че изпитва болка. Абигейл едва сега забеляза, че той е облегнал бастуна си на гърба на креслото и го бе заобиколил, без да се подпира с нищо. Самата тя седна в другия край на дивана и подаде на Майло играчката, измайсторена от Джеймс — парче дебело въже, завързано на възел. Кученцето взе играчката между лапите си и се настани върху възглавницата, заето да ръфа възела.
— Вие сте собственикът на Монтроуз Хил Хаус, нали? — Майка й приготви чаша чай и му я подаде. — Вашата къща чудесно се вижда от моравата и аз често съм се спирала да й се възхищавам.
— Да. — Той се огледа в стаята. — И аз мога да кажа същото за Харт Хаус. Изглеждаше толкова самотна след смъртта на лейди Бъртън. Радвам се, че отново кипи от живот.
Госпожа Уестън се усмихна.
— Благодаря ви, сър. Съпругът ми ме увери, че тук е чудесно убежище от шума на Лондон, и трябва да призная, че се оказа съвсем прав.
Господин Вейн кимна. Все още не се беше усмихнал, а ако не се брои онзи почти интимен поглед в началото, повече не бе се обръщал изобщо към Абигейл.
— Прекарал съм тук целия си живот, госпожо, и винаги съм го предпочитал пред града.
— Аз също — намеси се Абигейл, твърдо решена да участва в разговора. — Толкова е спокойно.
Той почти не я погледна.
— Точно така, госпожице Уестън.
— Дължа ви голяма благодарност, задето спасихте миличкия ми Майло, господин Вейн. Абигейл ми каза, че вие сте го открили в гората.
Майка й погали своя малък любимец по брадичката и той доволно излая, преди отново да се захване с въжето.
— Не знам какво щях да правя, ако се беше загубил!
— Аз само го извадих изпод бодливите храсти, госпожо Уестън. Дъщеря ви заслужава същинската похвала за спасяването му. Беше тръгнала след него през гората.
Все така със сериозно изражение той хвърли поглед към Абигейл.
— Но беше много доволна, защото не се наложи да продължи да го гони още по-навътре.
Гласът на майка й звучеше съвсем спокоен, докато продължаваше да гали кучето, но погледът й бе остър като бръснач и сякаш въпросителен, когато се обърна към Абигейл, навярно доловила напрежението у дъщеря си.
— Така е спасила любимата си рокля.
— Да — потвърди Абигейл с усмивка. — Много съм благодарна. Можехме да намерим друго куче, но такава рокля няма откъде да вземем втори път.
Майка й ахна с престорено възмущение.
— Майло, не й вярвай, миличък! — Чуло името си, кутрето замаха с опашка. — Ще се престоря, че не си го казала.
— Надявам се кученцето да не е пострадало от това приключение — намеси се господин Вейн.
— Нищо, което една хубава баня не можеше да поправи — увери го майка й.
— Господин Вейн предложи да му подстрижем козината, за да не се закача в трънливите храсти.
Докато говореше, Абигейл го наблюдаваше. Той не отделяше очи от дребното животинче, което невъзмутимо продължаваше да гризе възела, голям почти колкото собствената му глава. Почувства се напълно объркана. Дали наистина бе дошъл просто да изрази уважение към майка й, чисто по съседски? Ако възпитанието му го бе подтикнало да го направи, то защо отказа да й се представи вечерта, когато го срещна за първи път? Явно твърдо бе решил да се прави, че нея я няма, като почти не я поглежда и отговаря едносрично на думите й.
— Да го подстрижем? О, но той е толкова хубавичък с дългата си козина — възпротиви се домакинята. — Просто отсега нататък ще внимаваме повече къде ходи и няма да го пускаме в гората.
Майло, до момента напълно погълнат от въжената играчка, изведнъж скочи на дивана. Изправи уши, козината му настръхна и от гърлото му се чу глухо ръмжене. Излая секунда преди икономът да почука на вратата.
— Госпожа Хънтли, госпожо — съобщи Томпсън.
— Кажете й да заповяда — разпореди майка й. — Шшшт, Майло! Кученцето отново легна върху възглавницата, но очичките му не се отлепяха от вратата.
Господин Вейн вече се бе изправил. Остави на масата чашата си с чай — без дори да я докосне, забеляза тя.
— За мен бе удоволствие, госпожо Уестън. — Той посегна да си вземе бастуна. — Няма да ви отнемам повече време.
Майка й го погледна стреснато.
— Но защо… Моля ви, останете и си допийте чая, сър.
— Благодаря ви, но ще откажа, трябва да вървя.
Поклони се и се обърна с такава бързина, сякаш искаше да се затича през вратата. Тя обаче се отвори, преди да стигне до нея, и Томпсън въведе госпожа Хънтли.
Ан Хънтли бе съпруга на джентълмен, собственик на голяма къща близо до портите на Ричмънд Парк. Носеха се слухове, че семейството му произлизало от любим прислужник на крал Чарлз II, който лично му дарил земята. Понеже самата госпожа Хънтли им бе разказала семейната легенда, Абигейл допускаше, че сигурно е истина, а също е и повод за гордост за съседката им. По някаква причина двете с майка й се бяха сприятелили много бързо, но Майло никак не я одобряваше. При всяко нейно гостуване започваше да лае и не млъкваше, докато прислужник не го изнесе.
Този път не бе по-различно. Майло започна яростно да джафка още при влизането й в стаята. Но много по-шокираща бе реакцията на господин Вейн и госпожа Хънтли, когато двамата се видяха.
Госпожа Хънтли ахна и притисна длан към гърдите си, замръзвайки на място.
Господин Вейн, с каменно лице, се поклони сковано. После излезе от стаята, без да каже дума повече.
Майка й, която продължаваше с опитите да усмири Майло, не забеляза нищо. Но Абигейл беше готова да се закълне, че госпожа Хънтли се дръпна от гостенина, все едно е чумав. Така тя стана вторият човек след книжарката, който сякаш се бои дори да докосне господин Вейн.
Осенена от внезапна идея, тя грабна Майло от дивана.
— Ще го изведа навън, за да можете да си поговорите с госпожа Хънтли. Тя бързо излезе от стаята, без да дочака разрешение.
— Тихо, кученце — шепнеше тя на Майло, докато вървеше бързо по коридора.
Как бе успял господин Вейн да стигне толкова далеч за тъй кратко време? Та той вървеше с бастун, а тя почти тичаше подире му. Докато успее да стигне до вратата и бързо да грабне каишката за кучето от куката до нея, гостенинът вече бе стигнал до алеята пред къщата.
— Господин Вейн — извика тя.
Той намали ход само за момент, но не се обърна да я погледне. Ядосана, Абигейл набързо сложи каишката около врата на Майло и го пусна на земята. Сега, в отсъствието на госпожа Хънтли, палето беше спряло да лае и весело затича до нея, когато тя забърза да настигне мистериозния посетител.
— Господин Вейн!
Той спря едва когато тя го настигна.
— Да, госпожице Уестън?
— Толкова внезапно си тръгнахте. — Тя се опитваше да си поеме дъх. — Дано не е било заради Майло.
Кученцето възторжено душеше около ботушите му, без помен от бясното лаене отпреди няколко минути. Всъщност, ако се замислеше, Майло лаеше по всички други, но не и по господин Вейн.
Той погледна към кучето.
— Не.
— Надявам се да не сте си тръгнали заради мен — осмели се да каже тя.
— Как ви дойде наум? — Изгледа я косо, а после отново спусна очи към кучето. — Нищо подобно.
— Изглежда полагате специални усилия да не ме поглеждате — тихо отбеляза тя. — Ако съм направила нещо, за да ви обидя…
— Не сте.
Той прекрачи Майло и продължи да върви нататък. Абигейл осъзна, че е дошъл пеша от Монтроуз Хил Хаус. Отлично, това й даваше повече време да го заговори.
— Но вие наистина ме отбягвате.
Тръгна до него, а Майло я следваше по петите.
— Не — възрази той, взирайки се право напред. — Още отначало нямах намерение да оставам дълго. Гостенката ви само малко ускори тръгването ми.
— Да, а аз просто горя от нетърпение да чуя отново прелюбопитната родова история на господин Хънтли — промърмори тя. — Този път съм напълно съгласна с Майло.
Мъжът до нея издаде странен звук, нещо подобно на прихване.
— Май и вие сте съгласен с него — окуражена, додаде тя. — Предполагам, че госпожа Хънтли е причината да си тръгнете толкова бързо.
Той въздъхна.
— Ако не си бях тръгнал аз, щеше да си тръгне тя и така да постави майка ви в неудобно положение. Вече бях отдал нужното уважение на домакинята, затова и си тръгнах.
— Но защо, за бога, щеше да си тръгне тя? — Абигейл сметна за най-добре да се преструва, че не е забелязала антипатията между двамата. — Не сте чак толкова страшен, сър.
Той пак я погледна косо.
— Откъде знаете?
Абигейл наклони глава и със замислени очи посрещна погледа му.
— Просто не сте. Поне според мен.
Той спря на място.
— И вашето мнение е безпогрешно?
— Не, разбира се — засмя се тя. — Никога не съм го твърдяла. Но навярно съм по-страшна от вас, защото при всяка наша среща вие хуквате да бягате в обратната посока.
Линията на устните му отново се смекчи в нещо като усмивка. Единствено това се промени в лицето му, но ефектът бе забележителен.
— Как го разбрахте?
— При първата ни среща не искахте да ми кажете името си — подхвана тя. — В книжарницата едва не си тръгнахте заради мен. Днес почти не ме поглеждахте, докато разговаряхме. Какъв извод бихте си направили на мое място?
Няколко секунди той само я гледа безмълвно. Абигейл посрещна този поглед, без да трепне и без да обръща внимание как Майло подръпва каишката с желание да я потегли в своя си посока.
— Да — изрече той накрая. — Права сте. Когато ви видя, първата ми мисъл е да избягам.
— Но защо? — Тя забърза, за да остане в крачка с него, защото сега той вървеше много по-бързо отпреди. — Какво съм направила?
— Абсолютно нищо — отговори той и по-тихо добави: — И се надявам така и да си остане.
— Тогава какво да направя? — Двамата вече бяха напреднали доста по пътя между двете къщи. Тя беше излязла от дома без шал и без шапка, затова сега се налагаше да присвива очи срещу слънцето, когато поглеждаше нагоре.
— Абсолютно нищо — повтори той. — За ваше добро.
— Но ако не съм направила нищо, а това ви отвращава, значи няма смисъл да продължа да не правя нищо.
Той запази мълчание за момент.
— Не ме отвращавате. — Посочи с бастуна си: — Това е пътеката към дома ми. Извинете ме, госпожице Уестън.
Тя го остави да мине край нея, но продължи да върви по петите му, теглейки клетия Майло след себе си.
— Ако не ви отвращавам, тогава защо не искате да говорите с мен? Само в един-единствен момент се държахте сърдечно, когато ми разказвахте за пещерата.
Той въздъхна звучно.
— Сега говоря с вас, нали?
— Да, но без да казвате нищо — оплака се тя. — Ние сме съседи, сър. Естествено е да имаме съвсем дружески отношения.
С неочаквана бързина и грациозност той се извърна към нея. Абигейл едва не се препъна, отскачайки назад веднъж, а после втори и трети път, докато гърбът й не се удари в едно дърво, а той пристъпваше напред. Приведе се над нея — толкова близо, че виждаше бръчиците около очите му, но без да я докосне.
— Дружески… — прошепна той. — Никога няма да имаме дружески отношения.
— Защо не? — едва изрече тя, заеквайки. Сърцето в гърдите й щеше да се пръсне.
Той се усмихна, но в тази усмивка нямаше нищо мило, нито любезно. Беше мрачно, горчиво изражение, при вида, на което очите й се разшириха от тревога и учудване.
— Защото аз съм зъл човек, госпожице Уестън. Не сте ли чули вече слуховете? Лудостта в семейството ми е потомствена. Имотите ми са напълно разорени. Хората ме наричат крадец. Говорят даже, че съм убил собствения си баща. Попитайте, когото щете в града и той ще ви предупреди да стоите далеч, много далеч от мен. За една хубава и невинна млада жена като вас аз съм въплъщение на самия дявол.
— Наистина ли сте убили баща си?
Абигейл съжали за тези думи още преди да излязат от устните й.
— Вие как мислите? — попита той със същия тих, заплашителен глас.
Тя смръщи носле.
— Съмнявам се.
— Но няма как да знаете. Това би трябвало да е достатъчно, за да ме избягвате.
Тя го погледна смело.
— Намирам ви за много интригуващ човек.
Той се приведе още по-близо. Объркана, тя затвори очи.
— А аз намирам вас за много интригуваща — отговори той и дъхът му докосна къдриците при слепоочието й. — Затова и ви избягвам.
— Но това не е ли причина да не избягваш някого? — с треперещ глас попита тя.
Усещаше миризмата на сапуна му за бръснене, както и друг някакъв аромат, свеж, като уханието на огряна от слънцето ливада. Беше истинско привличане — силно, примитивно и безразсъдно. Той потръпна.
— Не и в този случай.
Тя насила отвори очи. Лицето му беше все така напрегнато, но очите му бяха потъмнели от копнеж. Бавно вдигна длан, сякаш да докосне бузата й, но в последния момент я спусна като отсечена.
— А защо дойдохте днес, ако смятате да ме избягвате?
Тя изобщо не знаеше какво точно прави, водейки спор с мъж, дръзко признал, че му идва да тръгне в обратната посока, когато я види… макар да я намира за интересна.
Той отстъпи назад.
— Проява на глупост.
Тя не помръдна.
— А ще ми покажете ли пещерата, преди да започнете да ме отбягвате завинаги?
— Не.
— Тогава ще трябва самичка да я намеря. — Тя се отлепи от дървото. — Нали все пак ми разрешихте да се разхождам из вашата гора. Или оттегляте разрешението?
По изражението му личеше колко много му се иска да отговори с „да“. Все пак каза:
— Не.
— Добре тогава.
Тя пристъпи още по-близо до него, вътрешно ликувайки, задето очите му станаха даже още по-тъмни, а дъхът му се ускори на пресекулки. Явно наистина я харесваше! Абигейл беше чувала достатъчно слухове и грозни клюки в живота си, за да отхвърли като невярно поне половината от това, което бълват злите езици. Не знаеше достатъчно за Себастиан Вейн — поне засега, — за да си състави мнение за него, но остротата в гласа му преди малко, когато изрече наведнъж злите слухове за себе си, звучеше повече като обида на несправедливо обвинен човек, отколкото прикриване на вина. Истината за всичко това щеше да разплете по-късно, но засега…
— Смятам да претърся цялата гора, докато не я намеря.
— Както желаете, госпожице Уестън.
Тя го погледна изпод дългите си мигли.
— Ако не искате да ме виждате отново, най-добре е изобщо да избягвате разходките в гората.
— Ще го имам предвид.
— В такъв случай най-добре да се сбогуваме, господин Вейн.
Тя дръпна каишката на Майло, който доволно душеше из близкия храсталак, и мина покрай него — опасно близо. Когато рамото й почти докосна неговото, тя се спря и вдигна очи към неговите. Отчужденото и мрачно изражение бе изчезнало от лицето му: сега той я гледаше със смесица от предпазливост и възхищение. Тя реши да обърне повече внимание на възхищението с надеждата той да е също толкова безсилен пред това чувство, колкото и тя самата.
— Макар да се надявам, че това не е сбогуване.
Тя се извърна и тръгна към дома си, без да се обърне повече, докато в ушите й лудо бумтеше собственият й пулс.