Каролайн Линдън
Цената на един скандал (5)

Глава 4

— Мисля, че тук има надежда.

Абигейл огледа книжарницата. Беше голяма и чиста, а витрините блестяха под утринните лъчи. Изглеждаше приветлива и съвсем прилична — пълна противоположност на книжарницата в Лондон, където се продаваха броевете на „50 начина да съгрешиш“. Сега, след бала, майка им смяташе, че вече са надлежно представени в обществото на Ричмънд и са станали част от него. Когато Пенелопе попита дали може да се разходят до града и да разгледат магазините, майка им се съгласи само при условие Джеймс да ги придружи. Брат им почти веднага потегли по собствени задачи, като ги остави пред един магазин за шапки. Пенелопе, разбира се, имаше други планове, затова повлече Абигейл през улиците към книжарницата.

— Сигурна ли си?

— Не, естествено — прошепна Пенелопе. — Затова трябва да влезем и да попитаме.

— Прилича на книжарница, в която мама би влязла — констатира Абигейл, упорито съпротивлявайки се на опитите на сестра й да я избута напред. — Ще ни забъркаш в ужасни неприятности, Пен.

— Ако нещо се обърка, ще поема цялата вина, давам ти дума. А ти ми обеща поне да потърсим. Моля те, Аби, моля те! — В гласа на Пенелопе имаше почти отчаяние. — Просто умирам от скука и от нетърпение…

— Та ние сме в Ричмънд само от единайсет дни — измърмори Абигейл, но все пак отстъпи пред печалното изражение на сестра си.

За разлика от нея Пенелопе не беше доволна просто да има интересна книга и удобно кътче за четене. Мечтаеше за приключения, клюки и вълнения — а откакто я бяха заловили да чете прословутите брошури преди около месец, я лишиха от всичко това. Майка им отряза напълно свободата на Пенелопе. Отново й разрешиха да ходи на танци и събирания, но вече не й позволяваха да се разхожда свободно и да говори с приятелки: трябваше да стои до полата на майка си и да танцува само с джентълмените, одобрени от госпожа Уестън. Даже за сегашното излизане в града получи разрешение единствено заради присъствието на брат си и сестра си.

Но Абигейл знаеше също така — точно както знаеше и сестра й, — че ако ги хванат да търсят книжката, и на двете лошо им се пише. Когато майка им разкри Пенелопе първия път, тя се закле във всичко свято, че Абигейл няма нищо общо с брошурата и дори не е знаела за нея. Беше си чиста лъжа, разбира се, но поне остави на Абигейл свободата… да пазарува, където пожелае. Но ако майка им разбере, че този път и тя е замесена, веднага щеше да се досети, че по-рано Пенелопе бе излъгала, а и дори още по-лошо: че Абигейл бе помогнала в цялата измама. Това щеше да направи живота и на двете истински ад.

— Добре тогава — склони тя накрая. — По-добре да стоиш далеч от мен. Джейми скоро ще се върне да ни вземе, значи нямаме много време.

Лицето на сестра й светна от радост и нетърпение.

— Благодаря ти, Аби! Толкова ти благодаря! Ще се държа безукорно и ще съм по-тиха от мишка. Просто попитай учтиво дали имат брошурата и се опитай да направиш впечатление на зряла и изискана.

Двете влязоха в книжарницата, при което над вратата прозвуча малко звънче. Книжарницата бе красиво подредена: край стените имаше лавици с книги, а в средата — удобна пейка. Беше спокойно и тихо, точно както трябвала бъде на такова място. Слава богу, почти нямаше и потенциални свидетели на предстоящото престъпно деяние. Пенелопе влезе с небрежна стъпка и се престори дълбоко заинтересувана от книгите, макар Абигейл да знаеше, че цялото внимание на сестра й е върху нея.

Опитвайки се да изглежда, както я бе посъветвала сестра й, „зряла и изискана“ въпреки бясното тупкане на сърцето си, тя се приближи до тезгяха, където собственичката — жена на средна възраст — тъкмо увиваше книга за друга дама. Клиентката си тръгна с пакета и Абигейл пристъпи напред.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — с приятен тон се осведоми продавачката.

Абигейл извади листче с две заглавия — една книга за нея, а друга — за брат й. Беше обещала да ги купи. Наум каза една молитва никой да не научи, че най-отдолу е добавила и трето заглавие, след като майка й вече беше одобрила списъка.

— Надявам се. Случайно да имате ето тези?

Книжарката прочете списъка и накрая й хвърли бърз оценяващ поглед.

— Така мисля — отвърна тя с неутрален тон. — Трябва да проверя в склада отзад, особено за последното заглавие.

— Благодаря.

Абигейл царствено кимна, а жената изчезна в задната стая на книжарницата. Дотук добре. Успя да зърне погледа на сестра си над лявото си рамо. Пенелопе държеше пред себе си някакъв том, който приличаше на молитвеник, но погледът й не се отделяше от сестра й. Абигейл лекичко кимна към нея и очите й светнаха в надежда, преди да се спуснат обратно към молитвеника. Обърна страницата с престорено старание, макар Абигейл да забеляза, че очите й изобщо не се движат по редовете.

Звънчето на вратата зад нея отново прозвуча. Звукът отекна пронизително в тихата книжарница. Абигейл притеснено погледна, доколкото й позволяваше периферията на шапката, молейки се наум брат им да не се е върнал твърде рано, за да ги вземе, но остана без дъх, когато видя кой влезе.

— Господин Вейн!

Той стоеше наполовина обърнат към вратата, като че се чудеше дали да не излезе на улицата. Сякаш трепна, чувайки гласа й, но все пак с готовност се обърна към нея.

— Госпожице Уестън.

Той се поклони.

Абигейл направи реверанс. Почти физически усети погледа на сестра си отзад, но реши да не му обръща внимание.

— Колко се радвам отново да ви видя.

Сега, на дневна светлина, той изглеждаше също толкова привлекателен, колкото й се бе сторил миналата вечер. Очите под полуспуснатите клепачи бяха кафяви, видя тя, а ако се усмихнеше, ефектът сигурно щеше да е поразителен. Спомни си думите на Джеймс, че съседът им е обеднял. Огледа го по-отблизо, но ежедневното облекло в провинцията беше доста по-свободно, отколкото в Лондон, и тя не успя да види разлика между дрехите на Джеймс и тези на Вейн. Защо изобщо беше нужно такъв мъж да се държи като отшелник?

Той бавно се приближи към тезгяха.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Позволете да възразя! Не мога да ви се отблагодаря, задето ми помогнахте с Майло снощи. Когато се върнах у дома и видях в какъв безумен вид съм само защото тичах след него, осъзнах каква огромна услуга ми направихте. — Тя се усмихна тъжно. — Ако бях влязла в гъстака, нямаше как да се явя пред гостите.

Погледът му премина по тялото й от главата до петите.

— Радвам се да видя, че това не се е случило.

При този комплимент на устните й се появи слаба усмивка.

— Майка ми специално помоли някой ден да се отбиете, за да ви благодари лично.

— Няма нужда — скромно отговори той.

Абигейл продължи да се усмихва, макар че с крайчеца на окото виждаше сестра си — тя почти се беше изкривила, аха да падне, в опит да го види по-добре. Пенелопе спазваше обещанието си да бъде по-тиха от мишка, но не беше обещавала да крие и огромното си любопитство към обгърнати в мистерия джентълмени. Абигейл небрежно се обърна, затруднявайки още повече гледката за сестра си.

— Хрумна ми, че всъщност не знам къде свършва имотът на баща ми. Никак не бих искала да навляза на вашата земя без позволение. Може ли да ми кажете къде точно минава разделителната линия, за да не я пристъпвам отново?

Очите на господин Вейн се стрелнаха в страни, уж небрежно: беше забелязал Пенелопе. Абигейл се помоли наум поне веднъж в живота си сестра й да си държи езика зад зъбите и да не се бърка в чужди работи.

— И аз вече не съм съвсем сигурен, госпожице Уестън. Но ви давам позволение да се разхождате свободно из гората, даже и ако това е на земята на Монтроуз.

— Благодаря. Много сте мил.

Тя вече се чудеше как да поддържа разговора. Абигейл не можеше да отговори даже пред себе си защо й се иска да продължи да говори с него, но това наистина бе така. У него имаше нещо привлекателно въпреки малко високомерното му поведение. Харесваше й гласът му и наистина копнееше да го види как се усмихва.

— Никак не е любезно — отговори той. — Просто е справедливо. Когато бях момче, ми разрешаваха да обикалям из земите на Харт Хаус съвсем свободно и аз го правех при всяка възможност. Лейди Бъртън, предишната собственичка, беше много великодушна жена.

— Да, казаха ми, че в околностите на Харт Хаус имало някои много интересни забележителности. Чух за пещера или нещо такова в земите на имението, но сякаш никой не знае къде се намира тя. Или къде се е намирала.

За първи път очите му блеснаха с искрен интерес.

— Знам за пещерата.

Изражението му омекна и на устните му се появи, ако не точно усмивка, то поне не толкова сурова линия. Абигейл се почувства необичайно окуражена от това и сърцето й направо подскочи, когато той се наведе по-близо до нея.

— А и знам къде се намира.

— Наистина? — смаяно изрече тя. — Още съществува? Мислех, че са я затрупали.

— Само е обрасла с горската растителност. Човек трябва да си пробие път през гъсталака, за да я достигне.

Този път устните му определено се извиха в усмивка, а тържествуващото изражение коренно промени лицето му. Изглеждаше по-млад и почти по момчешки развълнуван.

— Когато я открих преди години, се чувствах най-безстрашния изследовател, все едно бях достигнал сам до изворите на Нил!

На Абигейл и бе трудно да се концентрира върху темата на разговора. Господин Вейн беше най-привлекателният мъж, когото беше виждала. Майчице, наистина беше чела, че е възможно жените да останат буквално заслепени от един мъж и да се влюбят от пръв поглед. До този ден обаче не знаеше как точно се случва в действителност. Жените в Ричмънд слепи ли са? Защо около него няма тълпа от неомъжени почитателки?

— Сигурно наистина сте били много безстрашен — успя да каже тя, опитвайки се да си събере мислите. — Лейди Ленъкс ни каза, че брат й много дълго търсил тази пещера, но така и не я открил.

Сияйната радост на лицето му угасна като светлината на свещ, внезапно духната от вятъра. Устните му отново се опънаха в същата строга линия и той сякаш се отдръпна от нея, без да се бе преместил и на сантиметър.

— Не.

— Това ли е всичко, госпожице? — гласът на книжарката накара Абигейл да подскочи. Тя се обърна, все още потресена от трансформацията у него и за добро, и за лошо — и с ужас установи, че книжарката е открила книгите от списъка. Всички до една. А най-отгоре на купчината, неопакована и поставена така, че целият свят да я види, лежеше „50 начина да съгрешиш“.

В първия момент на стъписване Абигейл само я погледна с неразбиращ поглед. Мили боже! Тя не очакваше в тази книжарница изобщо да я имат. Нито пък очакваше жената да й я подаде толкова безгрижно и дръзко: в лондонските книжарници винаги ги увиваха! А и със сигурност не беше очаквала да разговаря тет-а-тет с господин Вейн, когато жената донесе поръчката. Въпреки това дълбоко в себе си се радваше, че най-сетне се е сдобила с новия брой на брошурата. Какви ли тайни ще разкрие лейди Констанс в нея?

— Да — рязко каза тя, най-сетне отървала се от смайването си. — Благодаря ви.

Бързо сложи чантичката си върху книжката, за да закрие заглавието, и се засуети да си търси парите, накланяйки шапката така, че да не се вижда изчервеното й лице.

— С какво мога да ви бъда полезна, сър? — попита продавачката, докато Абигейл отброяваше монетите. В гласа на жената прозвуча неприкрита хладина, когато се обърна към господин Вейн.

— Търся Навигационния алманах — отговори той. — Най-новото издание.

Тя сбърчи недоволно нос.

— Ще трябва да проверя.

— Благодаря ви, госпожо Дрискол.

Абигейл му хвърли поглед изпод периферията на шапката си. Госпожа Дрискол очевидно не се държеше с него, както се полага на уважаван местен земевладелец, но той явно не бе впечатлен от поведението й. Тя подаде парите на продавачката и лекомислено вдигна чантичката си, а миг по-късно се сети да грабне бързо и книгите.

— Приятен ден, господин Вейн — обърна се тя към него. — Надявам се да се видим отново.

За част от секундата погледът му се спусна към книгите в ръцете й.

— Може би ще се видим, госпожице Уестън.

О, мили боже! Беше успял да я зърне. Абигейл направи нескопосан реверанс, а лицето й пламтеше. Дано той не знае какво е това заглавие. Дано да си помисли, че не купува книгата за себе си. Но тя никога не бе съумявала да лъже толкова добре, колкото Пенелопе, затова сигурно реакцията й бе като на виновна. С наведена глава забърза да излезе от книжарницата, оставяйки го до тезгяха да чака своята книга.

— Какво ти стана? — изсъска Пенелопе, едва смогвайки да тича до нея. Абигейл съвсем беше забравила сестра си.

— Мразя те, Пен! — отвърна тя, забила поглед пред себе си. — Ама наистина те мразя!

— Чак пък толкова? — Пенелопе се усмихна палаво. Погледна през рамо. — Това значи бил мистериозният господин Вейн! Мисля, че те харесва, Аби.

— Я да мълчиш — отвърна тя през стиснати зъби.

— Забелязах колко много се оживи, когато говореше с него. Да не би и ти да го харесваш? — Тя отново погледна назад. — Знаеш ли, той те наблюдава в момента през витрината.

— Обърни се веднага — нареди Абигейл. — Може би ни наблюдава, защото я видя.

— О, не! — сестра й ококори притеснено очи. — Защо му позволи да я види?

— Не съм му позволявала, книжарката просто я тръсна на тезгяха пред очите ни, преди да успея да я спра! — Абигейл извади проклетата брошура измежду другите книги и я бутна в ръцете на сестра си. — Ще трябва да намерим по-подходящ начин да се снабдяваме с изданията. Тоест, ако мама не разбере и не ни заключи по стаите! Пенелопе напъха книжката в чантичката си.

— Права си. Съгласна съм. Ако знаех, че такъв настойчив ухажор ще те последва в книжарницата, никога нямаше да те помоля да търсим книгата днес.

Хвърли убийствен поглед на сестра си и продължи да върви, без да каже и дума повече. Господин Вейн беше най-малко настойчивия ухажор, когото можеше да си представи. Бедата беше… че на нея й се искаше да бъде! Или поне да даде някакъв знак, че се интересува от нея, защото тя го смяташе за изключително очарователен.

От друга страна — за собствено добро — вероятно беше по-разумно да се надява никога повече да не го срещне. Той беше видял „50 начина да съгрешиш“. Знаеше, че я купи. Ако само се сетеше да попита госпожа Дрискол какво представлява изданието, с нея беше свършено. А може би вече го бе направил? Ако само тръгне и най-малкият слух, че момичетата на семейство Уестън купуват такива развратни писания, той със сигурност щеше да стигне до майка й. И тогава никакви оправдания от Пенелопе нямаше да ги спасят от последствията.

Засега просто се надяваше той да не я последва.

* * *

— Това ли е всичко, господин Вейн? — госпожа Дрискол плъзна книгата по тезгяха, сякаш се гнусеше лично да му я подаде в ръцете.

— Да, госпожо.

Себастиан отброи парите от портмонето си. Вече отдавна не се надяваше някой да му продава на кредит. Нещата бяха далеч по-лесни, ако носи пари у себе си. Когато плаща в брой, се предпазваше да не надхвърли ограничените си доходи, а и продавачите нямаше от какво да се оплакват. Навремето госпожа Дрискол беше любезна и сърдечна с него, но веднъж баща му я нападна по време на един от своите пристъпи и оттогава всички отбягваха и Себастиан, сякаш е прокажен. Собственичката на книжарницата винаги го наблюдаваше боязливо, все едно очаква и той да й налети, изпаднал във внезапен бяс.

Явно господин Уестън също все още не беше открил сметка при нея, след като дъщерите му плащаха в брой. Докато слагаше парите на тезгяха, ръката на Себастиан изведнъж се забави, сякаш го осени внезапна идея. Трябваше да очаква, че ще се срещне с нея днес — първия ден от седмици насам, когато слизаше в града. Без да го иска, сърцето му подскочи от удоволствие, когато тя се обърна и изрече името му с такава радост.

Щеше да е доволен дори само да си кажат „добър ден“ и да може да я погледа минута-две. Косата й изглеждаше по-червеникава в мътната светлината на книжарницата — или вероятно бе отражение на яркочервеното й палто? Очите й обаче бяха със същия ясен сив цвят… и той се почувства почти хипнотизиран от скритата покана, която те носеха. Тя пожела да говори с него. Усмихна се, когато я поздрави. Очите й светнаха, когато й спомена, че знае къде е пещерата. За известно време Себастиан почти забрави кой е, заслепен от усмивката, от очите й и милия жест, с който ръцете й в ръкавици се притискаха към пазвата й…

В този миг тя заговори за Саманта и Бенедикт и той си спомни всичко. Спомни си онова, което беше загубил, и заради което с Абигейл Уестън никога няма да го свързва нищо повече от случайна среща в града или в гората. Знаеше, че трябва да съжалява, задето я бе поканил да се разхожда в земите на неговото имение, но някакъв упорит егоизъм му пречеше искрено да съжали. Ако успееше от време на време да я зърва, в това нямаше нищо лошо. Рано или късно някой щеше да я предупреди да стои далеч от него и тогава няма да има никакво значение, че я е поканил.

Въпреки това, без очевидна причина, той се забави при тезгяха на книжарката. Нямаше право да получи вниманието й. Колкото по-малко знаеше за нея, толкова по-добре. На думи беше лесно, но в действителност — никак. А и тя беше купила нещо много интригуващо.

— Да не би да си променихте избора? — попита с хладен тон госпожа Дрискол и вдигна в шепа отброените от него монети, сякаш се страхуваше той да не ги грабне обратно.

— Да. — Той я погледна право в очите, докато вадеше от портмонето си още една монета, макар да знаеше, че не бива да харчи толкова много. — Искам един екземпляр от онази брошура.

Тя присви очи предпазливо.

— Каква брошура?

— Току-що продадохте една. „50 начина да съгрешиш“.