Каролайн Линдън
Цената на един скандал (14)

Глава 13

Себастиан не беше съвсем сигурен какво точно спечели с визитата в Харт Хаус, но бе доволен, че я направи и това го смайваше.

За него последните седем години представляваха изпитание за издръжливост, след като всичко, на което някога бе разчитал, изчезна от живота му. Беше се научил някак да се справя с куция си крак, със скромните доходи, със самотата на един прогонен от обществото човек. Слуховете за отцеубийство и кражба го жегваха, разбира се, макар че нямаше какво да направи, за да ги разсее, и накрая единственото спасение беше да се защити с твърдата черупка на безразличието. Самотният живот поне му даде възможност да оцелее.

Сега се появи Абигейл. Тя не само не се трогна от опитите му да я държи далеч от себе си — напротив, продължи да настоява да го опознае. Попита го какъв е бил баща му навремето, вместо да се занимава само с мистерията около неговото изчезване. От години Себастиан не се беше сещал за онези далечни щастливи дни с неговия умен, преливащ от идеи, ексцентричен баща.

Явно и тя изпитваше същото неустоимо притегляне като него. Беше мила и търпелива — достатъчно, за да му прости жестоките думи при първата им раздяла край пещерата. И Себастиан започна да осъзнава, че наистина ще бъде страхотен глупак, ако пропусне този шанс.

Но се бе отнесъл с нея зле и нямаше какво друго да стори, за да се реабилитира. Книгата не бе достатъчна, макар да не се сещаше на кого друг би подарил един от малкото оцелели спомени от майка му, затова се надяваше Абигейл да я оцени по достойнство. „50 начина да съгрешиш“ беше идея, хрумнала му в последния момент, а и доста го притесняваше, но тя също й бе доставила удоволствие. Благодарение на интересния стенопис разчистването на пещерата му донесе много повече радост, отколкото очакваше. Тя оприличи стъклената зала със заровено съкровище, но за него истинското съкровище бе начинът, по който държа ръката му и показа вярата си в него.

Абигейл успя да разчупи твърдата черупка, зад която се криеше от години: щом я видеше, сърцето му подскачаше радостно, а от докосването й кръвта в жилите му завираше. Но когато я целунеше… Когато я целунеше, забравяше напълно, че би трябвало или би могъл да я избягва. У него оставяше само неутолимото желание да я види отново.

А това означаваше да се насили да излезе от отшелническите си навици и да гостува в дома й като истински ухажор. Лондонските дами очакваха точно такова поведение. Абигейл го покани, и то неведнъж. Такива гостувания бяха и още една възможност да я види и да й достави радост. Макар първото му посещение в Харт Хаус да не премина особено успешно, с известна неохота той бе готов да признае, че вината бе донякъде негова. Реагира инстинктивно при появата на прословутата клюкарка Ан Хънтли, а внезапното му напускане вероятно само бе убедило присъстващите, че той наистина е отшелник и е виновен за всичко, в което го обвиняват.

Затова отиде втори път в Харт Хаус, без да е съвсем сигурен как ще го посрещнат. Много по-лесно щеше да бъде да остане, какъвто си е, и да не рискува да стане обект на още присмех и презрение. Но ако искаше да има известна възможност за нещо повече от няколко откраднати целувки в пещерата, се налагаше да спечели одобрението на бащата на Абигейл. И макар гостуването да беше задушевно и приятно, той усети, че Томас Уестън ще иска от него доста повече от това да пие чай и да научи кученцето на един-два трика.

За съжаление не знаеше какво да предприеме. Себастиан добре разбираше трудното си положение. Ако имаше представа как да поправи доброто си име и да възстанови богатството си, вече отдавна щеше да го е направил.

И точно тогава пристигна писмо — същински дар от бога. Една сутрин госпожа Джоунс го донесе в кухнята, докато Себастиан се опитваше да поправи счупения механизъм на печката.

— Пристигна току-що, донесе го пратеник — съобщи тя.

— Така ли? — Себастиан остави инструментите и взе писмото. Рядко получаваше поща; най-често му пишеше баба му по майчина линия. Това обаче се случваше само веднъж годишно, затова не очакваше писмото да е от нея. Разчупи печата и разгъна листа.

— Лоши новини ли, сър? — попита госпожа Джоунс след няколко минути, докато той продължаваше да седи и да гледа смаяно писмото.

— Да — измърмори той. — Не. — Вдигна поглед към нея. — Чичо ми е починал.

— Много съжалявам да го чуя — въздъхна тя. — Господин Хенри Вейн?

— Да.

Себастиан не знаеше какво да каже. Почти не познаваше чичо си Хенри, няколко години по-млад от баща му. Хенри беше амбициозен и свободомислещ човек, решен да търси щастието си и да обиколи света; никой имот в Англия не можел да го задържи — така казвал неведнъж като млад — и го доказал: постъпил във флота и отплавал като домакин на голям кораб. През година-две се връщаше в Монтроуз Хил Хаус, за да ги забавлява с разказите си за далечни морета и плановете си да спечели богатство като търговец в Източните Индий^[1]. Себастиан си спомни каква завист изпита, когато чичо му замина последния път от Англия. Неговото желание да стане офицер възникна донякъде точно от тази завист. Отначало и той искаше да стане морски офицер, но баща му настоя да остане на сушата.

След войната Себастиан опита да се свърже с чичо си. Надяваше се на съвет от него как да се справи с все по-задълбочаващата се лудост на баща си. Отговорът на Хенри бе любезен, но доста дистанциран — съобщаваше, че делата му не вървели добре и не можел да предложи никаква помощ. Последната вест от чичо му бе кратко писмо със съболезнования в отговор на писмото от Себастиан по повод изчезването и предполагаемата смърт на Майкъл Вейн.

Сега обаче чичо му също бе мъртъв и Себастиан не разбираше какво точно означава писмото. Заради голямото разстояние английският адвокат на Хенри бе научил за смъртта му с доста голямо закъснение, а когато се заел със завещанието на чичо Хенри…

„Пиша, за да Ви информирам, че съгласно условията на завещанието на чичо Ви, цялото му имущество е оставено на Вас като най-близък негов роднина“, съобщаваше господин Блек, адвокатът от Бристол. „Ако за Вас е удобно да отговорите по пощата, ще организираме прехвърлянето на средствата и някои вещи, предимно семейни спомени, които господин Вейн е поверил на моите грижи.“

За пари не се споменаваше, но не беше и нужно. В този момент всичко, дори най-незначителната сума, би била подарък от боговете. Себастиан мислеше трескаво. Съмняваше се наследството да е голямо, но можеше да е достатъчно, за да изплати някои от дълговете си. Вероятно нямаше да му позволи да откупи изгубените си земи, но ако не се налага да пести всяко пени…

Поне няма да е ухажор без пукнат грош.

— Заминавам за Бристол — обяви той и се изправи.

Госпожа Джоунс вдигна учудено вежди и по изражението й той разбра, че се е сетила какво се случва.

— Така ли? Значи новините не са само лоши?

— Да. — Той се усмихна тъжно. — Даже добри новини идват след лоши събития.

— Е, ако на някого отдавна се дължат малко добри новини, то това със сигурност сте вие, сър — изкоментира вярната икономка. — Без значение какво ги е донесло. Ще помоля господин Джоунс да донесе куфар и да наеме файтон за пътуването.

Себастиан тръгна по стълбите към спалнята си, за да си събере багажа, но спря в коридора. След войната се беше преместил в стаята най-близо до стълбището, защото раненият крак го болеше толкова силно, че даже и една спестена стъпка му се струваше безценна. Беше решил да остане там и след като кракът му се оправи, защото така можеше по-отблизо да следи баща си, особено след като една нощ се опита да се измъкне от къщата с барут, чук и някакъв грандиозен план да „направи мълния“ в конюшнята.

Сега обаче погледна надолу по коридора към голямата спалня и до залепената до нея по-малка, преди много години използвана от майка му. Надолу по коридора не бе осветено — всички врати стояха затворени от години, а прозорците без съмнение бяха потънали в прах.

Тръгна бавно по коридора. Звукът от бастуна му отекваше по-силно от обикновено. Спря до вратата на баща си и предпазливо я отвори.

По-ценните мебели бяха продадени, а останалите бяха непокрити. Килимът го нямаше, прибран, за да не го съсипват мишките. През прозорците без пердета едва се виждаше от прах, но яркото следобедно слънце нахлуваше въпреки дебелите решетки, монтирани отпред. Себастиан пое дълбоко дъх и усети лек мирис на камфор. Преди да изчезне, баща му страдаше от белодробно възпаление и госпожа Джоунс му даваше камфор, за да облекчи дишането му. За момент той отново изпита мъката да гледа как баща му гасне с всеки ден, тревогата, че се налага да го държи като затворник, срама от миговете на слабост, когато мислеше, че ще бъде истинска милост старецът да си отиде.

Разходи се из стаята и отвори вратата към съседната спалня — навремето спалня на майка му. Тя почина, когато Себастиан бе малко момче, а след смъртта й баща му я използваше за кабинет. В стаята на Еленор Вейн не бе останало нищо, дори и неговите спомени за нея. Единствено тапетите по стените носеха следи за някогашно женско присъствие. Венци от изкусно нарисувани лози и цветя украсяваха светлосинята хартия, а когато Себастиан погледна отблизо, забеляза миниатюрни фигури на люлки под някои от венците — причудливи дребни същества, завинаги уловени в момент на наивна радост. Беше малък знак, че някога и в Монтроуз Хил Хаус е имало любов и щастие. По някакъв странен начин оцелелите през годините весели тапети намекваха, че някой ден между тези стени може отново да се чуе смях и глъч.

За първи път през главата му мина мисълта да доведе невеста в Монтроуз Хил Хаус.

* * *

Абигейл вдигна поглед при звука на приближаващите се стъпки и се усмихна изненадана.

— Борис! — Остави книгата и погали кучето, надничайки с надежда по пътеката зад него. — Не си самичък, нали, момчето ми?

— Не. — Себастиан се показа от завоя на пътеката. — Макар че ако беше дошъл сам, аз знам къде да го търся.

— Тук ли? — Усмихна се и посегна към кошницата, за да извади лакомство за кучето. Борис веднага седна и я загледа с очакване. — Да не би да съм открила любимото му място в гората?

— Неговото любимо място е в краката ти — уточни Себастиан. — Той е твой предан слуга.

— Винаги съм готова да го подкупя — и тя подаде на Борис парче сирене. — Чудя се дали няма да му хареса и наденицата.

— Недей! — възкликна господарят му. Той също спря пред нея и погледна към кучето си, което не му обръщаше никакво внимание. Борис не отделяше очи от Абигейл и се облизваше доволно, за да не пропусне и трохичка сирене. — Дадеш ли му наденица, никога повече няма да се прибере с мен у дома.

— Е, и в Харт Хаус няма да го пуснат, защото там Майло е господар на всичко. Това няма никак да ти хареса — обърна се тя към Борис. — Нашият Майло е ужасно досаден.

Себастиан само се усмихна, което накара сърцето на Абигейл радостно да подскочи.

— Днес изглеждаш много щастлив — констатира тя. — Отива ти.

Той наклони глава и я погледна без намек от обичайната сдържаност. Тази сдържаност й се бе струвала интересна и впечатляваща, но сега Абигейл разбра, че много повече харесва слънчевата страна на характера му.

— Може и да съм — загадъчно отвърна той.

— Така ли? — изви тя въпросително вежда. — Дано да е така.

— Получих някои новини.

— Добри новини, надявам се? — попита тя, защото той замълча.

— Не съм сигурен, но се налага да замина за няколко дни.

— Разбирам — тихо каза тя. — Ще се радвам всичко да мине добре… Той вдигна рамене.

— Отнася се за човек, когото почти не познавах. Но исках да те видя, преди да тръгна, а и Борис настояваше.

Той побутна кучето с крак, но то нямаше никакво намерение да напуска позицията си в краката на Абигейл.

— И той ли идва с теб?

— Не. Ще кажа на госпожа Джоунс да го пуска на разходки. Може да те открие в гората.

— Ще се върнеш ли навреме за разходката с лодка на майка ми?

По изражението на лицето му Абигейл се досети какъв ще е отговорът. Опита се да не изпита разочарование. Когато се налага човек да замине, няма какво да се направи.

— Не, за съжаление. Ще й пиша, за да се извиня.

Той седна на падналото дърво до нея, достатъчно далеч, за да не я докосва.

— Сигурна съм, че ще съжалява да го чуе.

Абигейл даде още една хапка сирене на Борис, който я пое деликатно от пръстите й, после сложи едрата си глава върху коленете й и с искрено обожание впери очи в нея.

— Дълго пътуване ли ти предстои?

— До Бристол.

Абигейл кимна. Значи поне два дни.

— Кога тръгваш?

— След два дни. От доста време не съм пътувал. — Опъна левия си крак и го погледна намръщено. — Като си помисля сега, откакто се върнах от войната, натоварен в една мелничарска каруца.

Абигейл ахна при мисълта как е подскачал в каруцата като чувал брашно, при това с тежко ранения си крак.

— Мелничарска каруца!

Той сви рамене.

— На армията не й трябват войници с разтрошени крака. А колкото повече остане човек пред очите на военните лекари, толкова по-голяма вероятност има да поискат да му отрежат болния крайник. Събрах малко пари оттук-оттам и си тръгнах, щом стъпихме на английска земя. — Замълча за момент. — Току-що бях научил и за състоянието на баща ми, затова се налагаше бързо да се прибера. Мелничарската каруца ми свърши работа.

Тя прехапа устни.

— Надявам се сега да пътуваш по-удобно.

Той направи гримаса.

— Така поне очаквам. А в края на пътуването се надявам на далеч по-добри новини.

— Така ли?

Тя го погледна изпод спуснатите си ресници. Явно не искаше да обсъжда темата, но усещаше в поведението му радостно оживление — нещо необичайно за него. Какви ли новини бяха предизвикали заминаването му? Да не би да е намерил начин да си върне имотите? Или е получил богато наследство? Изгаряше от любопитство, но не попита нищо.

Той се усмихна широко и сърцето й отново трепна радостно. Сигурно новините са добри — даже и да не искаше да й каже, тя усети приятно вълнение, че нещо толкова го е зарадвало.

— Прости ми, че не ти казвам повече — каза той, сякаш прочел мислите й. — Не съм съвсем сигурен какви новини ме очакват, но се надявам да са добри.

— И аз така се надявам — усмихна му се тя лъчезарно.

Той също се усмихваше, а погледът му се плъзна по нея и се спря на устните й.

— Изпълнен съм с много силни надежди — довери й тихо той, премествайки се към нея. — Ще ме целунеш ли за късмет?

— Разбира се — прошепна тя, докато той повдигна брадичката й и устните му докоснаха нейните. — Желая ти много, много късмет.

— Така и трябва. — Той обхвана нежно лицето й в дланта си, а палецът му помилва пламналата й страна. — Ще имам нужда от късмет.

Отново я целуна — този път с бавната, дълбока целувка, която разпалваше истински пожар в тялото й. Тя се приведе по-близо до него, спомняйки си как се чувстваше в обятията му, докато я целува. В този миг той се изхлузи внезапно от дървото, на което седеше, падна на колене пред нея и я притисна до себе си. „О, не спирай“, помисли си тя. Абигейл плъзна ръце около врата му и го целуна. Тя потръпна, когато пръстите му погалиха бузите й и продължиха надолу по шията и към гърдите й. Пантофките й почти се заровиха в земята и тя изви гръб, въздишайки от удоволствие, докато ръката му се изви около гърдата й и пръстите му нежно помилваха зърното. Даже през плата на роклята тя усети докосването като удар от гръм. Дълбоко в гърлото му се чу странен звук и той отскубна устни от нейните.

— Искам да те целуна навсякъде — изрече той и залепи гореща целувка по нежната кожа под ухото й.

Пръстите му все още си играеха нехайно със зърното й, което бързо набъбна от възбуда.

— Моля те — изрече Абигейл, изпъната като струна от това сладко мъчение. Кожата й потръпваше, копнеейки за докосването му. Тя хвана раменете му и се опита да го притегли обратно към себе си.

Той не се покори. Остана на ръка разстояние от нея, докато погледът му се плъзна по цялото й тяло — беше също толкова възбуждащо, колкото и истинска милувка.

— Ако преди не бях, сега със сигурност съм луд. Луд за теб.

Очите му потъмняха, докато разкопчаваше бюстието й. Абигейл потрепери, докато той разголваше раменете й, но тя сама го съблече напълно.

Себастиан я погледна смаяно, а после, обхванат от почти свирепа страст, наведе глава и нежно целуна шията й. Абигейл преглътна с мъка, забила пръсти в грубата кора на дървото. Затвори очи, когато ръцете му леко се плъзнаха по раменете й, само докосвайки гърдите й отстрани, а след това застана зад нея и се захвана с връзките на корсажа й.

Целувките му се нижеха като мъниста покрай ключицата й, докато корсетът постепенно се освободи около гърдите. Той я погледна с копнеж, примесен с притеснение. Абигейл само успя да кимне и да прошепне „да“. Лека усмивка се появи на устните му, докато издърпваше ръкавите и спусна бюстието на роклята, разкривайки стегнатата й камизола.

Тя усети гърдите си шокиращо голи и изложени на показ още преди той да развърже връзките на долната й риза. Сърцето й биеше лудешки, а тя чакаше нетърпелива, тревожна, отчаяно копнееща той… да направи нещо. Цяла потрепери при досега на хладния въздух около голите й гърди; зърната им, вече набъбнали, сега така се стегнаха, че усещането бе почти болезнено.

— Абигейл — едва изрече Себастиан, — мило мое момиче…

В следващия миг устните му вече чертаеха с целувки нежната изпъкналост на гърдата й. Той я целуваше — въздушни целувки, сякаш шепнеше нещо, докоснат до кожата й. Тя се приведе към него, а ръката му обхвана кръста й, притискайки я до себе си. Абигейл отметна глава в екстаз от тази чувствена милувка. Това само смъкна дрехите й още по-надолу и тя без срам притисна гърдите си към него, молейки за още. Все по-ниско и по-ниско напредваше устата му, докато накрая я целуна там, където бе казал още отначало.

Тя потръпна в обятията му, докато устните му нежно преминаха по зърното й, дразнейки и измъчвайки го, както по-рано правеха пръстите му. От топлото докосване на езика му тя изтръпна. Той я погледна само веднъж, с блеснал поглед, после разтвори коленете й и се настани бързо между краката й, притискайки се напред към нея, докато телата им се сляха. За миг той остана така, притискайки я здраво до себе си, със затворени очи — и Абигейл стреснато осъзна, че усеща члена му, твърд и в пълна ерекция.

Тя едва успяваше да си поема дъх.

Той изстена и страстно впи устни в болезнено възбудената й гърда.

Лицето й пламтеше. Сърцето й биеше лудешки. Себастиан Вейн беше на колене пред нея и я любеше! Чувстваше се свободна, загубила разума си от страст, докато роклята й се спускаше все по-надолу, а той не отделяше устни от гърдата й, кръвта диво бушуваше във вените й, толкова гореща, че за миг я обхвана безразсъдното желание да разкъса дрехите си, за да усети прохлада по кожата си. Изживяването беше шокиращо и скандално, но когато той вдигна уста от гърдата й с едно последно примамващо завъртане на езика, тя само се обърна, та той да направи същото и с другата гърда. През цялото време я изгаряше нежното вълнение колко силно възбуден е и той самият.

Абигейл се извини наум на лейди Констанс. Доскоро подозираше, че „50 начина да съгрешиш“ са нереалистични и преувеличени описания. Явно нищо не бе знаела.

И тогава… Тогава… тя почти щеше да се задуши от възбуда. Той бе пресегнал и вдигаше нагоре подгъва на роклята й. Дланта му милваше прасеца й… после коляното… после още по-нагоре.

— Себастиан — смутено прошепна тя, но все така вкопчена в него.

— Знам — промълви той, без да отделя устни от гърдите й. — Имай ми доверие… — и тогава той разтвори краката й и я докосна… там.

Абигейл изтръпна като ударена от гръм и почти падна от поваленото дърво. Ръката, с която Себастиан я бе обгърнал, я стисна още по-здраво, когато отново посегна и я погали.

— Имай ми доверие — повтори той с дрезгав шепот. — Няма да се любя с теб, но нека ти дам това…

Той я бе докосвал и преди, в пещерата. Абигейл добре си го спомняше. Но това… Това беше още по-ярко, по-силно, по-лично. Усещаше топлината на дланта му, докосваща голата й плът, шокът, че пръстите му я разделят, а после — тя изстена така, че й се зави свят — нежното усещане на пръста му, който прониква в нея.

Себастиан изпусна дъх на пресекулки.

— Искам те… — гласът му едва се чуваше. — Толкова те искам…

Пръстът му се отдръпна, само за да се върне отново вътре в нея, този път докосвайки тази тъй чувствителна точка. Абигейл, вкопчила се в него, почти загуби свяст. Нежното, но неумолимо докосване на ръката му продължи; той се бе извърнал така, че сега усещаше ерекцията му, а когато тялото й инстинктивно реагира на ласките му, той също задвижи бедра.

Сега тя разбра защо лейди Констанс нарича любенето „интимен танц“. Телата им се движеха заедно в синхрон — тя, обвила се цялата около него и поклащайки се в страстен ритъм, а той, здраво обхванал талията й с ръка, разпалваше страстта й с всяко следващо движение. Когато бурята, трупаща сила в нея до този момент, стигна апогея си и избухна, Абигейл почти се разрида на рамото му, докато цялата се тресеше в неудържими конвулсии. Едната ръка на Себастиан продължаваше да я държи здраво, а с другата все още нежно я галеше между краката. Пръстите му най-сетне излязоха от нея и Абигейл потрепери, усещайки се напълно изцедена от преживяното.

Продължи да прегръща врата му, когато той се опита да се отдръпне. Имаше чувството, че ще падне на земята, ако я пусне сега. Не искаше той да си тръгва — нито днес, нито никога. Той събуди у нея дълбок, неудържим огън и тя го искаше още и още. За миг се ужаси от собственото си нетърпение да научи дали всичко, описано от лейди Констанс, е истина. Дори само твърдата, тежка форма на еректиралия член на Себастиан, притиснат пламенно до бедрото й, я предизвикваше да иска да го види, да го докосне и да научи какви други тайнствени удоволствия може да й покаже той. Никога не бе мислила, че е толкова развратна.

— Е — прошепна тя, — надявам се това да ти донесе късмет. Той стегна рамене, после отново се отпусна и дори се засмя.

— Със сигурност ми донесе! В момента се чувствам най-големият късметлия на света.

Абигейл се усмихна и неволно изви отново гръб. Той пак целуна гърдата й.

— И аз се чувствам късметлийка. Ще ми липсваш — импулсивно добави тя.

Той вдигна лице, за да я погледне с открито и почти уязвимо изражение.

— И ти на мен. — Спусна полите й надолу и грабна дланите й в своите. — Ти си… — поколеба се. — Много скъпа за мен, Абигейл.

Тя примигна. Това, разбира се, бяха мили думи, но съвсем не толкова страстни, колкото се бе надявала.

— Аз… — той сякаш търсеше подходящите думи. — Иска ми се… Ти… Ти ще бъдеш в Харт Хаус, когато се върна, нали? Родителите ти нали нямат планове да се връщат в Лондон?

— Поне аз не знам за такива — бавно отвърна тя. — А теб колко време няма да те има?

— Вероятно две седмици. Погледът му се спусна към гърдите й, все още разголени. — А нищо чудно и по-малко.

Тя навлажни смутено устни.

— Майка ми планира музикална вечер след осем дни, така че още ще сме тук.

Тя изчака, но той не обясни защо толкова настоява да разбере плановете им. Освободи се от прегръдката му и започна да си наглася бельото.

— Може ли… Може ли… — С пламнало лице тя се обърна с гръб към него, опитвайки се да не трепне при докосването на пръстите му, докато той завързваше корсета й. Това й се стори много непохватен край на такава среща, затова тя не го погледна в лицето, когато се изправи.

— Абигейл… — Хвана ръката й, докато тя посягаше да вземе кошницата. Вдигна очи към него, без да знае какво да очаква. Той взе дланта й и я притисна към устните си, а после и до сърцето си. — Ако отида да говоря с баща ти… Ти би ли се зарадвала?

Сърцето й подскочи и на лицето й се появи изпълнена с надежда усмивка.

— Зависи какво смяташ да му кажеш.

— Да му задам един много важен въпрос.

Тя усети как пеперуди запърхаха в стомаха й.

— Сигурно ще ти отговори смислено и честно.

Той бавно кимна и я погледна със… Абигейл се изчерви при думата, която изплува в съзнанието й. Мислеше, че я погледна с любов. Тя затаи дъх в очакване.

— А ако задам на теб един много важен въпрос, ти ще ми отговориш ли смислено и честно?

Напрегната от очакване, тя само успя да кимне.

Той притисна дланта й още по-силно.

— Само това мога да искам от теб. — Обхвана с ръка лицето й и я целуна. — Довиждане засега — тихо каза той.

Тя успя да се усмихне.

— Късмет!

— Ще те видя след няколко дни, мила — обеща той, а в очите му се появи едва забележимия блясък на усмивка. — Борис! Хайде, момче.

Без нито дума повече той се обърна и тръгна, а черното куче подтичваше послушно след него.

Абигейл поседя още малко. Не искаше да го изпуска от очи. Постепенно той се загуби по пътеката и тя въздъхна малко тъжно. Сигурна беше, че той ще й предложи брак или ще й каже, че я обича. Защо иначе ще разпитва за баща й, ако няма намерение да го направи, след като се върне? Все пак… той я желаеше сигурно също толкова, колкото и тя него. Сложи ръка на гърдите си; кожата й още потрепваше при спомена за пръстите му и устатата му, направили такива неприлични, такива прекрасни неща с нея. Навярно бе възможно да изпита нещо подобно с някой друг привлекателен мъж, но Абигейл беше сигурна, че към Себастиан изпитва нещо необикновено. А току-що случилото се между тях със сигурност бе необикновено.

Зачуди се какви ли новини бяха причина да замине сега. Няма как да не е нещо хубаво; няма как. Никога не го бе виждала толкова весел и доволен. Сърцето й радостно подскочи при мисълта, че е научил нещо, получил нещо, което променя намеренията му за брака.

В много по-ведро настроение тя прибра книгата, паднала на земята, и кошницата, с чието съдържание — сирене и наденица — Борис крадешком се бе справил, докато господарят му правеше любов с нея. Докато чистеше корицата на книгата от полепналите листа, тя забеляза бастуна на Себастиан. Беше облегнат на ствола на дървото, където го остави, когато седна до нея… и я помоли да го целуне за късмет… и се стигна дотам, че обсипа с целувки цялото й тяло. Където й даде да разбере, че я обича и ще поиска ръката й, когато се върне. Абигейл знаеше, че трябва да го остави на място, в случай че той се върне да го търси, но импулсивно го взе в ръце. С неудържима усмивка на лицето тя се отправи към дома.

* * *

Себастиан преполови пътя до Монтроуз Хил Хаус, когато се сети, че си е забравил бастуна. Неизвестно как целувките с Абигейл Уестън го накараха съвсем да пренебрегне болното коляно, а вкусът на кожата й притъпи болката от ходенето без бастун. Помисли дали да не се върне и да го вземе, после сви рамене и продължи по пътеката към Монтроуз Хил Хаус. У дома имаше още един бастун, а и сега бе още по-нетърпелив да тръгне за Бристол.

Само се молеше на Бог в наследството от чичо му да има достатъчно средства. Десет хиляди лири ще го направят отново заможен джентълмен, небогат, но независим и сигурен. Осем хиляди лири ще стигнат да изплати дълговете си и да си върне финансовата стабилност. Четири-пет хиляди ще му дадат възможност да издържа съпруга, особено ако и тя разполага с някакви средства. Даже и две хиляди лири щяха да му помогнат много да изплати част от задълженията и да го освободят от най-тежките лихви.

Самата женитба с Абигейл би му върнала, разбира се, спокойствието, що се отнася до финансовото му положение. Според слуховете в града, всяка от дъщерите на Уестън имала зестра от четиридесет хиляди лири и дори повече. Тя беше права: именно гордостта го спираше. Той не беше ловец на зестри и нямаше да позволи на хората да си намерят повод да го наричат така. Само ако можеше да изплати дълговете си. Това щеше да е достатъчно, за да се изправи пред господин Уестън с чиста съвест и спокоен дух. Не бе в състояние да излекува осакатения си крак, а дори и с четиридесет хиляди лири едва ли щеше да си възвърне някога имотите в пълен вид, но нямаше и да е в ничия тежест.

Само с малко късмет имаше шанс всичко да се обърне в негова полза. Той нямаше да позволи един ден тя да го погледне и да се зачуди дали парите не са повлияли на решението му. Това щеше да срине и малкото останало му достойнство. Едно беше хората да шушукат, че се е оженил за нея заради парите — предвид разликата в богатството на единия и другия, това вероятно бе неизбежно, — но нямаше да понесе Абигейл да си мисли същото. Поне тя трябва да знае без всяко съмнение, че се е оженил за нея, защото я обича.

За момент забави крачка. Можеше да й го каже днес! Новините за чичо му щяха да изчакат, докато се върне от Бристол. Тогава така или иначе ще е разбрал какви са точно и какво означават за него. Почти й го каза, когато тя го погледна с тези блеснали от обич очи и чакаше да чуе думите му. И въпреки това… той не ги изрече.

Отърси се от тези мисли и тръгна отново. По-добре е да й каже, че я обича, когато може да последва това признание с предложение за женитба, както се полага. Ако е рекъл Господ, когато се върне с възстановено самоуважение и гордост. И тогава ще има цял живот да я обича и да прави любов с нея.