Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скандали (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
It takes a scandal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 37гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2017)
Корекция
asayva(2017)
Допълнителна корекция
Regi(2019)

Издание:

Автор: Каролайн Линдън

Заглавие: Цената на един скандал

Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Излязла от печат: 15.03.2016

Редактор: Ивайла Божанова

ISBN: 978-954-399-186-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7966

История

  1. —Добавяне

Глава 10

Следващият ден бе дъждовен и в пълна хармония с настроението на Себастиан. Щеше да изръмжи даже на слънцето, ако бе посмяло да изгрее както обикновено, изкушавайки го да излезе за обичайната си разходка в гората. Докато дъждът плющеше по покрива и се спускаше на криволичещи струйки по прозорците, той поне можеше да се успокоява, че и тя няма да излезе в гората. А навярно — особено след последните ядни думи, отправени към него пред пещерата — никога повече нямаше да отиде там.

Той втренчи поглед в запаления огън и се замисли. От една страна знаеше, че има всички основания да прогони Абигейл Уестън възможно по-далеч от себе си. Имаше много причини за това и бе сигурен, че всяка е съвсем правдоподобна. Тя беше богата наследница, а той — затънал в дългове. Тя имаше любящи и грижовни родители, изпълнени с желание да я видят омъжена за подходящ човек, а за него се носеха слухове, че е полудял също като баща си, че е убиец и крадец. Тя беше красавица, а той — сакат. Тя имаше нежно сърце и ум, които биха привлекли всеки мъж, а той бе свикнал прекалено със самотния си живот, за да направи някоя жена щастлива. Казваше си, че дори и да се опита да я спечели, няма да успее, и все пак…

Между двамата прехвърчаха невидими искри. От тези искри нещо отдавна забравено вътре в него отново се бе запалило и той не бе сигурен дали отново иска да го угаси.

Размърда се на креслото с въздишка, при което Борис вдигна глава от пода и с надежда започна да тупка с опашка. Борис не се страхуваше от дъжда. Борис щеше хубаво да потича между дърветата, а ако по някаква случайност срещне госпожица Уестън, щеше да я поздрави като отдавна изгубена любов и да си изпроси тя да го гали, докато той лежи в краката й, изпаднал в истински екстаз. Себастиан стисна устни. Май кучето му знаеше по-добре от него как да се отнася към една дама и да спечели сърцето й.

— Днес няма да излизаме — обяви той строго.

Борис се изправи и излая с нисък глас, бутайки глава под ръката на Себастиан. Понеже той не стана, кучето започна да снове между вратата и креслото и умолително да скимти. Борис се чувстваше неспокоен и нещастен, когато не бе навън.

Точно като господаря си.

— Е, добре. — Надигна се от креслото и закуцука през стаята, за да отвори вратата. Борис нетърпеливо изтича навън, после се обърна назад: чакаше и него. Отивай — махна той на кучето. — Тя и без това няма да е там.

Опашката на кучето увисна, но то все пак се обърна и пое през поляната, без да обръща внимание на дъжда.

За миг Себастиан си помисли дали да не го последва. Абигейл нямаше да е в гората, разбира се, но той щеше да се разтовари от черните мисли, които го мъчеха цял ден. Знаеше, че се държа грубо с нея, независимо от всички основателни причини. Само да не беше угасвала проклетата свещ…

Затвори вратата и се качи по стълбите към спалнята си. Скрита между страниците на Навигационния алманах се спотайваше злощастната брошура. Заглавието й обещаваше „50 начина да съгрешиш“. На първата страница пишеше, че това е двадесет и първият брой. Какви ли други развратни истории разказваше лейди Констанс? Дали и другите й приключения са така неприлични? Каквито и да са били, Абигейл ги намираше за увлекателни; за съжаление, увличаха и него.

Най-мъдро би било да изгори брошурата, но след миг размисъл бавно отгърна на първата страница. Този път едно изречение му направи силно впечатление — не изречение, описващо сладострастните действия на нейния мистериозен любовник, а такова, което просто разкриваше чувствата й: „Бях пренебрегвала един източник на разнообразие — и това бе изненадата“, пишеше тя. „Невъзможно е да опиша дълбините на своето възхищение“…

Втренчи се в прозореца. Дърветата надолу по хълма на изток скриваха Харт Хаус. Абигейл го бе помолила да гостува в дома й. Ако иска да я види отново, това е най-лесният начин. Но след начина, по който се държа вчера, бе изключено просто ей така да се яви на прага й. Налагаше се да я умилостиви… по някакъв начин.

* * *

— Кълна се, че в Ричмънд вали много повече, отколкото в Лондон. Обикновено Абигейл би се засмяла на хленченето на сестра си.

Днес обаче то я подразни.

— Не е вярно.

— Откакто сме дошли тук, колко дни е валяло? Пенелопе се хвърли нацупено на шезлонга.

— Два или три.

Абигейл влачеше най-новата играчка на Майло — парцалена топка, завързана към пръчка с канап — около диванчето, на което седеше. Кутрето спусна брадичка към пода, размаха опашка и скочи върху парцалите. Абигейл го остави да я хапе известно време, преди отново да я вдигне. Майло скочи на крака и я проследи внимателно как се търкаля, преди отново да се хвърли върху нея. Явно играта не му омръзваше, а и понеже нямаше какво друго да прави, Абигейл продължаваше да мести играчката.

Дори и при това състояние на нещата не съжаляваше за дъжда. В противен случай щеше да е принудена да решава дали иска отново да се разходи до пещерата. Когато се прибра след вбесяващата раздяла със Себастиан — с господин Вейн, — тя почти бе решила да ходи до пещерата всеки ден, натоварена с фенери, одеяла и кошница с храна. Смяташе да покани сестра си. Смяташе да разчисти площадката пред входа. Смяташе да тръби наляво и надясно, че сама я е открила, и да показва стъкления свод на залата на всеки в Ричмънд, докато спомените й за случилото се там напълно се заличат.

За радост дъждът поохлади яда й. Мотивите или желанията на съседа им не й бяха станали по-ясни, но поне разполагаше с време да се откаже от мисълта да разкаже за пещерата. Дори и ако никога повече не види Себастиан — господин Вейн, гневно си напомни отново тя, — все пак щеше да запази пещерата само за себе си. Човек никога не знае дали няма да му потрябва тайно местенце, а и доста се съмняваше дали той изобщо ще отиде отново на онова място; ако се вярва на думите му. А този път тя искаше да му вярва: ако след вчерашната случка той все така не е готов да я ухажва официално, тя не желае да има нищо общо с него. Щом може да я целува — тук стомахът й се сви при спомена — толкова страстно, а да не направи никакво усилие да я ухажва или дори да я види отново, значи е женкар и истински дявол и тя не желае повече да го вижда.

Дори и да й се плачеше при тази мисъл.

Майло продължаваше да дебне топката от парцали изпод мебелите, ала неочаквано излая и скочи. Този път Абигейл го остави да отвлече играчката под дивана, където започна да разкъсва плата с доволно ръмжене.

Тя приближи високите френски прозорци и се загледа към моравата. Дъждът не бе спрял от сутринта и цялата градина бе подгизнала. Днес никой нямаше да излезе на разходка.

Погледът й неволно се насочи към гората. Той беше признал, че иска да я вижда. Зачуди се дали вече съжалява за грубите си думи, а после се замисли защо се натъжава и ядосва заради един мъж. Абигейл се смяташе за много разумно момиче. За разлика от Пенелопе, която обичаше драматични и страстни неща — и добри, и лоши, — Абигейл тайно се ласкаеше от мисълта, че е много по-земна от сестра си. Винаги си беше казвала, че няма да гасне от копнеж по мъж, който не се отнася добре към нея, а в момента правеше именно това.

— Каква глупачка съм — прошепна тя и стисна очи, за да преглътне сълзите си.

Сигурно се чувстваше така, защото Себастиан — господин Вейн, по дяволите! — беше първият мъж, целунал я истински, и с тази първа целувка я накара да гори и мечтае за повече. Без съмнение щеше да е по-скоро шокирана, отколкото възбудена от тази целувка, ако не бе посветила толкова време да чете развратните измислени истории на лейди Констанс, определено най-голямата лъжкиня на света. Те обсебваха ума й дотам, че неговият загадъчен вид и историята му нямаше как да не предизвикат любопитството й. Непоносимо привлекателната му външност също помогна, разбира се, както и фактът, че при първата им среща той я спаси да не разкъса роклята си в трънаците — всичко бе повлияло на впечатленията й за него. Всъщност поредица от случайности я накара да мисли, че той я привлича. Просто трябва да се среща с повече млади мъже — така ще забрави своя самотен, сакат съсед, който й показа пещерата и я взе в обятията си, когато свещта угасна. О, да — свещта също е виновна, защото нищо нямаше да се случи, ако бе продължила да гори!

При тази последна мисъл на лицето й се появи тъжна усмивка. Наистина е глупачка — да вини всичко и всички заради мрачното си настроение. Просто се увлече по неподходящ човек — случвало се е и на други млади дами и Абигейл бе сигурна, че до една те успешно са го преживели. Така ще стане и с нея — след няколко дни или седмици всичко преживяно ще й се струва моментно увлечение.

Извърна се от прозореца.

— Денят ще е по-приятен, ако намерим какво да правим.

Пенелопе я изгледа раздразнено.

— И какво да правим? Даже не можем да се разходим край къщата.

След падането в калната локва предишния ден Пенелопе направи грешката да излъже, че глезенът я боли. Намерението й сигурно беше да накара Абигейл да я съжали, но майка им случайно чу думите й и я застави да си наложи компрес и да обещае да не ходи никъде няколко дни.

— Например да ти почета на глас — предложи Абигейл. Заради всички събития, свързани с техния съсед, едва бе прочела страница от новия си роман.

Пенелопе забели очи.

— Колко тъжно! Никоя от нас не е способна да измисли по-интересно занимание от четенето. А на всичкото отгоре нямаме и нищо вълнуващо за четене.

Абигейл вдигна рамене.

— Аз обичам да чета, и то не само мръсни истории. Отивам в другата стая, за да не ти преча.

— Изчакай — тросна се сестра й. — Добре де, добре, почети ми малко.

Тя се облегна на дивана с изражение на мъченица и подпря крака си, в компрес, върху една възглавница.

Майло се измъкна изпод дивана и застана нащрек в средата на стаята. Наклони главичка на една страна и се ослуша внимателно. После излая силно и затича към вратата, размахал опашка. Абигейл очакваше някой да влезе, но вратата остана затворена, а Майло продължи да лае, въртейки се нетърпеливо в кръг.

— Майло, по-тихо, глупаво куче такова! — Пенелопе се наведе и извади играчката му изпод дивана. Размаха пръчката и парцалената топка заподскача. — Ела да я хванеш, миличък.

Той не й обърна внимание и продължи да лае тревожно пред вратата. Абигейл стана, за да го пусне да излезе от стаята. Преди няколко дни направи локвичка върху килима в трапезарията и оттогава бе издадена строга заповед да пускат веднага кучето навън, ако се държи неспокойно. Съдейки по кръвнишките погледи на баща им, Абигейл си мислеше, че той вече сигурно съжалява за подаръка, който бе направил на съпругата си. Кученцето — наистина много сладичко и симпатично — създаваше невъобразимо повече проблеми, отколкото някой бе очаквал.

Но преди да стигне до вратата, тя се отвори и се появи икономът. Майло хукна между краката му към коридора, лаейки пронизително. Томпсън го проследи с поглед, а после се обърна към Абигейл.

— Това току-що пристигна за вас, госпожице Уестън.

Изненадана, тя пое малкия пакет, който й подаде. Беше увит в хартия и завързан с връв, но по него нямаше нито буква от подателя или съдържанието — само името й, написано отпред.

— Благодаря, Томпсън. Наглеждай, моля, Майло да не избяга навън в дъжда. Едва ли някой ще иска да го гони днес.

— Така е, госпожице Уестън.

Той затвори вратата и Абигейл го чу да вика на прислужника да хване кучето, чието лаене отекваше в коридора.

— Какво е? — полюбопитства Пенелопе.

— Нямам представа.

Тя развърза връвта и разви хартията. Горният слой падна и отдолу се показа бележка, поставена върху друго нещо, също увито в хартия. По тежестта и формата Абигейл се досети, че е книга. Озадачена, тя отвори бележката.

— Е? — още по-любопитна се обади сестра й. — Кажи ми или ще го грабна от ръцете ти и аз ще го прочета.

— От господин Вейн е — тихо съобщи тя и започна да чете бележката на глас: — „Скъпа моя госпожице Уестън, позволете ми да изразя най-искрени извинения за случилото се в гората вчера. Притеснявам се за здравето на сестра ви след падането и се надявам да не е пострадала тежко.“

— Е, това е много мило от негова страна — възкликна Пенелопе, доволна, че поне някой оценява страданието й. — Какъв джентълмен!

— „В случай че се налага да остане на легло, както се опасявам, надявам се да приемете приложеното в този пакет като начин времето до оздравяването й да мине по-бързо“ — прочете тя нататък. — „Освен това се надявам другото четиво да предложи“… — тук тя спря внезапно.

— Какво? — Пенелопе скочи от дивана и се втурна към нея.

— Останалото е само за мен — промълви тя и мушна бележката в джоба си. Сърцето й биеше лудо, докато разкъсваше и последния слой хартия. Беше книга; стара, но добре запазена книга. Със старовремски шрифт върху корицата бе написано заглавието: Децата на абатството.

— Толкова добре те познава — констатира Пенелопе без особен ентусиазъм. — Книга.

Абигейл не й обърна внимание. След един бърз поглед към вратата, за да се увери, че е добре затворена, тя разлисти страниците на книгата до мястото, където между страниците бе скрито нещо друго. Пенелопе смаяно пое дъх и за миг двете просто се взираха в съдържанието.

— Това е новата — прошепна развълнувано Пенелопе. — Виж, брой двайсет и шести!

Абигейл затвори бързо книгата и я стисна до гърдите си. — Никой не бива да знае. Обещай ми, Пен.

— Ти за глупачка ли ме вземаш? — ядоса се Пенелопе. — Защо ти я е изпратил?

Лицето й пламна.

— Изпрати я на нас. Навярно защото ме видя да купувам предишния брой в книжарницата. Възможно е даже да не знае какво е…

Пенелопе я изгледа толкова невярващо, че се наложи Абигейл да се извърне от страх виновното изражение да не я издаде съвсем. Но Пенелопе само каза:

— Ако е за нас, значи и аз мога да я прочета.

— Разбира се. — Напълно разсеяна Абигейл й подаде книжката. — Но после ми я върни — добави тя.

— Естествено. — Пенелопе веднага я мушна под шала си. — Даже отивам да я скрия още сега.

Отвори вратата, надникна навън и след това се шмугна в коридора.

Абигейл затвори вратата и се върна при прозореца. С разтреперани ръце разгъна смачканата бележка и се опита да я изглади, обърнала гръб към вратата, за да не я види някой, ако влезе.

Освен това се надявам другото четиво да предложи удоволствие и на вас, много по-голямо от онова, което открихте в пещерата, — пишеше Себастиан. — Прощалните ви думи към мен бяха тежки — още по-тежки, защото казваха истината. Бяхте права да ме презирате и се надявам, че съдържанието на пакета ще бъде поне малко изкупление.

Нито мога да се преструвам, че съм джентълменът, за който ме мислите, нито да съжалявам за случилото се в стъклената зала. Дълбоко съжалявам обаче, че с приказките си събудих гнева ви, а и ви посъветвах повече да не идвате в пещерата. Нямах право да говоря така и се надявам следващия път, когато я посетите, тя да ви хареса много повече.

Ваш слуга, С. Вейн

Когато стигна до края, сърцето й биеше така, че щеше да изскочи от гърдите й. Той съжаляваше! Е, не напълно не и задето я беше целунал, — но за прощалните си думи. Освен това я канеше отново да посети пещерата, макар да не споменаваше дали ще го срещне там.

За момент Абигейл премисли всичко. Той признаваше, че иска да я вижда. Не криеше, че не възнамерява да я ухажва официално. Ето защо логиката сочеше, че смята да я срещне в пещерата. Разбира се, той не бе казал кога…

Прокара пръст по красивия му подпис и отвори книгата. Защо й я бе изпратил? Беше стара книга, поне отпреди трийсет години, от нея се разнасяше мирис на прах, но листовете бяха гладки и непокътнати. Беше готически романс от Минерва Прес, пълен с въздишки, припадъци и вопли, предизвикани от всички злини, понесени от героите. Абигейл леко се усмихна, докато четеше откъси от няколко страници. Идеалната книга за ден като днешния — нито твърде сериозна, нито особено дълбока.

Тъкмо щеше да затвори книгата, когато забеляза нещо, написано на първия лист. Мастилото бе избледняло, но когато доближи книгата до лицето си, успя да разчете думите: Еленор Вейн, пишеше там с лек, деликатен женски почерк.

За миг тя остана вцепенена. Книгата сигурно е била на майка му. Беше чувала какви ли не слухове за баща му, но нито дума за госпожа Вейн. И въпреки това държеше в ръцете си нейна книга, очевидно добре запазена, от толкова години… А сега бе подарена на нея, на Абигейл.

Тогава й хрумна нещо. Тя скри бележката в книгата и затича към коридора. Един от прислужниците тъкмо влизаше в къщата, намръщен и хванал в ръка подгизналия Майло. Очевидно опитите да го заловят, преди да излезе в дъжда, се бяха оказали неуспешни. Икономът чакаше с каишка в ръка, гледайки кучето с примирение, докато то се бореше да го пуснат на земята.

— Томпсън — обърна се към него Абигейл, — кой донесе пакета, който преди малко ми даде?

— Господин Вейн, госпожице Уестън.

— Самият той? — възкликна тя. — Трябваше да го поканиш да влезе и да се изсуши!

— Направих го, госпожице, но той отказа. Просто вдигна шапка за поздрав и си тръгна.

Тя се затича към прозореца и надникна към алеята, водеща до Монтроуз Хил Хаус. Там нямаше никой; само клоните на дърветата се бяха привели, подгизнали от дъжда. Тя притисна книгата до гърдите си. За да е купил „50 начина да съгрешиш“, значи сигурно е ходил до града. После е извървял цял километър до Харт Хаус в дъжда, за да й я донесе, заедно с бележка, в която се извиняваше за думите си.

Тя се усмихна на падащите капки и се качи горе да чете. Не само Децата на Абатството — макар че и нея смяташе да прочете, — а всичко, което й бе изпратил.