Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (3)

3

Подстригах се почти нула номер. Купих си машинка и смъкнах рижата си коса — олекна ми. Косата също е спомени. Когато бях дете, баба Анна докато я решеше, ми казваше, че тя е оранжев океан. „Метнала си се на прабаба си. И тя имаше такива гъсти, силни къдрици. И цветът им не е ярък, а тъмен, наситен.“ Напоследък косата ми помръкна, загуби силата си. Жалка пародия на предишната гордост. Сега я няма. Сега много неща са различни. Но все още ми се ще нещичко от онези времена: искам всичко да е просто и ясно, както тогава, да знам защо и как. Сега се приближавам до нещо друго — нещо, което изобщо не прилича на обичайните пътища. Макар че това е може би най-обикновено стечение на обстоятелствата, без какъвто и да било тайнствен смисъл. Обикновена разходка по нечетната страна на улицата.

По онова време обичах само една улица — Бялата Офелия (така си я бях кръстила). За мен беше топла като пухкав халат. На нейните завои разбрах колко силно го обичам. Тогава бях млада, бях романтичка, купувах си шифон за фантастични ефирни рокли и мечтаех да видя как две седмици преди календарната пролет пъпките на минзухарите в Лондон се разтварят. И ето че на същата тази улица на Офелия, ние с него, тогава нещо като приятели, попаднахме на някакво мероприятие. Той пиеше, усмихваше ми се сънено, а аз, трезва и влюбена, го гледах — толкова освободен и открит. И ми се искаше да кажа: „Отпусни се. Не се бой, ще те хвана.“ После излязохме в нощта на цъфтящия май, прескочихме топка смачкани вчерашни вестници, аз спрях такси, настаних го в колата, а той, доста пийнал, изведнъж ме хвана за ръката: „Ела с мен. Моля те“. И аз се качих. В таксито той отпусна глава на коленете ми и заспа. Не издържах и го целунах по слепоочието. Точно в мига, в който шофьорът завиваше към Неделния площад.

Събирам косата си, която той толкова обичаше, в пликче от ябълков чипс, смачквам го и го хвърлям в кофата за боклук.

* * *

На входа на Овалната къща няма врата. Вместо нея има цветна мушамена завеса, която ми прилича на завеска за баня. Във ветровито време тя се превръща в развързани платна, които се издуват и шумно се мятат във всички посоки. Плющенето им се чува дори на горния етаж — съседите са свикнали с барабаните на вятъра. В шумно време заспивам прекрасно. Не обичам нощната тишина зад прозореца, може би само през лятото, на вилата, когато тъмното мълчание е белязано от цикадите и далечните въздишки на бриза.

Страх ме е да се вслушвам в тихата нощ. В нея често долавям гласа му, за който тъгувам. Не си признавам това в светлата част на денонощието. Добре че сега е студено — прозорците са затворени. Така е, да живееш с днешния ден е все едно да живееш във война. Вечната борба с атакуващото минало. По-добре да не чувам нощта. В стаята със затворени прозорци има предостатъчно звуци — по тръбите се стича вода, съседите се въртят в леглата си, завесите на входа шумно се мятат насам-натам, Пако проскимтява насън. Безстопанствено куче, бяло, с едри лапи. Стопанката му, лекар хирург, със златни ръце, умряла преди две години след сложна операция. Сърцето й не издържало на напрежението. А дъщеря й изхвърлила кучето на улицата, продала тристайния апартамент и заминала с приятеля си за Сицилия. Сега Пако го храни целият двор. Щом го срещна във входа, където нощува, му пея една песен: „Ей, момко, не тъгувай, дъждът не ще измие слънцето — силиците няма да му стигнат. А ние с теб, за Новата година ще изтрием всички стари сметки, и ще избягаме на място, дето друга реч се лее и повсеместно щастие цари, и прасковите зреят там през май…“. Това е малко известна негърска песничка. Пако я харесва — я виж как размахва пухкавата си опашка.