Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (13)

13

Питат ме за предишния ми живот, но аз почти не говоря. Жителите на Овалния град неуловимо си приличат по нещо — светло шоколадов цвят на кожата, красива форма на очите, широки вежди и гърлени звуци. По принцип не са любопитни, но ако се появи някой с външност на чужденец, непременно ще го попитат за корените му.

Важното за тях е къде си започнал. Както те казват — къде си „избрал бъдещето си“. Чудя се и отговарям, че не съм си избирала бъдещето, още повече такова. Стечение на обстоятелствата, без планове и стремежи. „Ние сами определяме посоката на вятъра. Няма нищо по-важно от това, да поемеш отговорност за още ненаправените стъпки.“ В Овалния град винаги получаваш многопластови отговори. В началото този маниер ти се струва излишно цветист, после се замисляш и с течение на времето улавяш важен подтекст в казаното. Тук от дете те учат да се гордееш със спомените си. „Градът на гордите спомени“ — прочетох го в един пътеводител, още преди да пристигна.

Веднъж, докато отдъхвахме за по цигара, попитах Сома: „И как да се гордееш с натрупаното, ако те боли от него?“ — „Север, първо животът ти трябва да стане изцяло твой. Знаеш ли кога ще се случи това? В деня, в който се примириш с факта, че е невъзможно да се живее без болка. Всеки от нас живее с болка, друг въпрос е как се отнася към нея — като към безсмислена и изнурителна болка, или като към болка, която го приближава към изцелението. Страхът започва в изолация, но на всяка цена трябва да приключи с приток на сили.“

Тя полива тънките кръгчета моркови, мариновани в сок от неузряло грозде, с орехово масло, после ги поръсва с червен пипер. Тази закуска се нарича „Сълзите на пеленачето“, сервира се към мазни тестени блюда. „Сома, у вас всички жени ли са толкова мъдри? Или само тези, на които съм попадала?“. Тя остава сериозна. Стрелва ме с поглед и казва с по-тих глас, сякаш споделя някаква тайна: „Съветът ми към теб е да не планираш нищо. Стига ти да плуваш по течението и да се усмихваш.“

Часовникът показва шест вечерта. Свалям работната си престилка от тънък полиетилен, подписвам се в присъствената книга и отивам до тоалетната. Пускам чешмата, водата руква шумно. Гледам се в огледалото, като по навик преценявам как изглеждам, и изведнъж забелязвам стичащите се сълзи. Залива ме пареща вълна от самосъжаление.

Та нали при нас всичко можеше да е съвсем различно. Ако не беше пуснал ръката ми, ако ми беше стигнала смелостта да износя детето ни. Ненавиждам думата „ако“ — тя е безсмислена, празна. Но всяка жена има мисли, които започват с „ако“, колкото и много неща да е преодоляла, колкото и да е извоювала. Тези мисли са опасни, те ти се въртят в главата в най-горчивите моменти и не знаят кога да спрат.

Пристигнах тук, за да се отърся от страховете си. Да не се боя да си спомням. Надявам се, че времето ще ми стигне да се справя с цялата тази психотерапия. Чак след това животът ми ще стане изцяло мой.

Днес си спомням дори повече от вчера. Колко обичахме в пролетните вечери да надничаме в двора на една спретната къщичка на улица Пречистенка. Някога там е имало конюшни, но с течение на времето се появиха жилищни сгради и различни работилници. И една особена атмосфера.

Когато се сещам за Града на лошото време, в който съм израснала, мислено отивам в онова магическо дворче на Пречистенка. По-миналата есен ти ме прегръщаше в него, разплакана и сърдита на всички стоматолози в света. Бяха ми извадили мъдрец. Той се оказа толкова „мъдър“, че не искаше да излезе. Беше мъчителен половин час, дори упойката не успя да смекчи болката.

Помня още, че предизвиквахме февруарския студ и с часове вървяхме пеш към вкъщи. Припирахме пролетта да дойде по-бързо, усърдно стъпквахме скърцащия сняг, ти се смееше и разказваше как за двайсетата си годишнина си изпълнил най-голямото си детско желание — опитал си храната на космонавтите: „Приятелите ми бяха намерили отнякъде и ми бяха подарили шоколадов сладолед в тубичка. Опитах го. Да ти кажа, усещането беше доста странно. Той е сух и топъл, но вкусът в устата е на истински сладолед! Може да се яде и с чай!“

Поразена съм и от себе си, и от силата на Овалния град, който ми позволява отново да се науча да върша най-обикновени неща. В цветните огньове на безсънните му квартали виждам картини от друго време. Спомням си повече от обикновено. Неволните докосвания, пейзажите по пътищата, изтритите подметки на сандалите, дългоочакваните прегръдки след разделите, разлятият портокалов сок на бялата покривка, малините до оградата на вилата, щракванията на твоя фотоапарат, усмивката ми на черно-белите снимки, сухият от слънцето асфалт и дори глупавите спорове. Помня всичко. Само че защо?…