Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (8)

8

Отдавна не плача. Не си заповядвах „трябва да си силна“, не се борех с тъжните мисли, не се ободрявах изкуствено. Забелязах, че откакто живея в Овалния град, не се страхувам да отпускам ръце. Нека бъдат в естественото за момента положение. Сигурно точно в това е истинската сила, която придобиваш, позволявайки си да си слаб.

Няма как да се събудя една сутрин и вече да съм силна — бих искала да е така, но е невъзможно. Затова пък мога да престана да удрям главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на движение. Ако няма път на запад, тогава по-добре да тръгна на изток. Земята при всички случаи е кръгла — рано или късно всеки ще стигне там, където трябва да стигне. Само че все още не знам къде е моята последна спирка.

Затова пък знам какво искам — може би точно това е и главната ми цел, обобщението, точката в края на сложно подчиненото изречение. Да се освободя. От пропуснатото, несподеленото, недоизказаното и, както ми се е струвало, непреодолимото. Това е моето лекарство срещу най-истинската болест, която нито един лекар не може да излекува. Никой, освен самата аз.

Разбира се, експериментите със себе си имат висока цена. Та нали никой не знае какъв ще е резултатът. Но лично аз нямам какво да губя…

Винаги съм била весела. Казвам го, защото само преди някакви си десетина години подобни мисли не ме затискаха с тежестта си. Но не бях лекомислена и не бягах от тъгата с помощта на празно бъбрене в компания и слушане на въодушевяващи песни. Замислях се какво става покрай мен, но не зациклях на това. Храбро плувах по течението, без да се опитвам да променям курса. Решавах в движение дребните си ежедневни задачи, а всички по-мащабни постепенно се разрешаваха от само себе си.

Сякаш половината от мен се разпадна, когато загубих баба и дядо, след тях и мама. По-късно обикнах и се разделих, още по-късно — обикнах и си тръгнах. И още една четвърт от мен се разпадна. Така и си живея с останалата четвъртинка, изгубила почти напълно лекотата на битието.

Сега, като гледам снимката си от миналото — усмихнато рижо момиче, прегърнало дакела на дядо си — не мога да си спомня какво ми е било тогава. Сякаш дълго време е съществувал някакъв паралелен свят, хармонично вплетен в реалния. И ето че един ден отворих очи, станах от леглото, отидох да се измия и когато се погледнах в огледалото, разбрах, че другият, паралелният свят вече го няма. И може би никога не е съществувал.

Сигурно това е хубаво. И така е трябвало да стане, за да може, когато се срещна лице в лице с тежката диагноза, да я приема достойно, без крайности, без опити — винаги напразни — да намеря утеха в чуждото съчувствие.

* * *

Сутрин в Овалния град звучат грамофони. Звуците на стари песни се търкалят по тесните улички с колелата на плочите, леко издраскани от иглите на времето. Възрастната дама от отсрещната сграда започва деня си с баладите на Ламинса — мургава певица със златист гердан на тънката шия, пееща за „радостната тъга“. Когато Начо ми разказа за Ламинса, си помислих: как може да се радваш на тъгата? С нея или се примиряваш, или се бориш. Но да се радваш! Не, още не бях чувала такова нещо!

А после я чух и се съгласих, че тъгата може и да радва. Ламинса има една песен „Saria ilorando“^[1]. Тя е моя, сякаш е написана за мен. Начо също я обича повече от другите. В нея се пее за съдбата на тъкачката Сария, която с много труд е отгледала дъщеря си и иска за нея друга съдба, различна от нейната. Да не бъде изоставяна, да не вижда войни и убити слонове.

Но дъщерята на Сария повтаря съдбата й. Загубва мъжа си по време на вълненията в Чили, остава сама с детето си и започва да работи при майка си, защото в страната има война, глад и никому не трябват сладкари — в града отдавна няма празници. И възрастната Сария плаче и се моли дъщеря й да има силите, които ще са й нужни в живота, толкова подобен на майчиния.

„Понякога просто не ти се вярва, че всичко, преживяно така болезнено от теб, може да се повтори и в нечий друг живот… Това пее Ламинса в «Saria Ilorando», разбираш ли го, Север? Винаги сме убедени в изключителността на собствените си чувства и опит. Струва ни се, че само на нас не ни върви, че само ние понасяме такива неща и само при нас те продължават толкова дълго. А в живота всичко е поравно. Ако се сдобиеш с любов, значи някой някъде я е загубил. Когато я губиш, значи тя отново е отишла при някого другиго. Затова не вярвам в дългата любов, да кажем, на шестата година от съвместния живот. Това вече отдавна не е любов. Тя се е превърнала в нещо друго. В уважение, близост, съпреживяване.“

Начо ми прави кафе, а аз си мисля, че последната ми любов не успя да се превърне в нещо друго. Остана си в мен. Завинаги. Пожизнено.