Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (73)

Аз

Не е необходимо да придаваме такова огромно значение на всички ежедневни събития, дори и на тези, които ни се струват от изключителна важност. Те идват отвън и съвсем не е задължително да ни оказват дълбоко влияние. В същото време събитията, случващи се вътре в нас, в нашия вътрешен живот, са много по-истинската реалност от онази, която по навик наричаме „обективна“. И точно те определят съдбата ни.

Та нали можем да се изпълним с радост само от един спомен, от едно очакване. Дали вътре в нас съществува невидим вътрешен орган на чувствата? Неговата работа ме интересува повече от всичко друго. Често сме чували, че вътрешните бури и безпокойства могат да намерят своето външно проявление, да предизвикат проблеми в бита и общуването, да провокират болести и да ограничат възможностите за лечение. А от друга страна, умението да постигнем хармония и вътрешно равновесие, да изпитваме постоянна радост от живота, се превръщат в основа и причина за проявата на различни чудеса.

А чудесата не могат да бъдат добри или лоши — затова са и чудеса, защото нарушават законите на реалността, която сме свикнали да приемаме като единствена, добре позната. Да изучаваме природата на чудесата е същото, както да излезем в открития космос — това е неизследвана територия и никога не знаеш какво ще ти се случи в следващия момент. Но да игнорираме чудесата, значи да се обречем на сив и унил живот, който протича по предварително написан сценарий, без нито една импровизация. Нима това е живот, достоен за човека?

Дълбоко съм уверен, че човекът може всичко. Но въпросът е в това, дали самият той го знае. Боя се, че страшно много хора живеят скучно, следват рутината и дори не се досещат за необятните сили, които напират в гърдите им. Как могат да бъдат събудени тези сили?

Тук истински решаващо е умението да влезеш в контакт със същността си, със самата сърцевина на усещанията си. Не се наемам да твърдя, че този път е лек, дори напротив — сигурен съм, че по него се срещат изпитания и загадки, от чието решение зависи целият живот, неговата насоченост и ценност. Самият аз едва започвам да крача по този път, но се радвам, че вървя по него, а не се лутам в безпътица.

Освен това искам да се науча да измислям истории, а не да ги изживявам. Да стана обикновен разказвач. Иска ми се да седна над новата книга с радостното предвкусване на ново приключение, а не със задушаващата тъга по нещо или по някого. Бих искал да избегна болезнената откровеност, с която пиша, но по друг начин не ми се удава. Да напиша, да разкажа, да споделя и да се освободя. Може би това просто е илюзията на освобождението?

На Изток казват, че раните не зарастват — те умират заедно с нас. Сигурно наистина е така. Опитвам се да се освободя от Време. Моето второ име. Дори в предишната си книга се опитах да го убия в буквалния смисъл на думата. Но той и досега е в мен. И досега съм Време. В началото на работата над „Ако ти знаеше…“ се стараех да не го показвам, да се маскирам зад ливанското име, но към средата истината се отскубна от мен и отново стана част от онова, което пиша.

Когато пиша съм щастлив. Това е такова абсолютно щастие, в чист вид, което няма да изчезне и няма да отиде при друг. То е изцяло мое, зависещо само от мен — не от нещо външно, което може да си отиде във всеки един момент. Защото често се случва точно това — тъкмо привикнеш с нещо хубаво, а то изведнъж свършва. И започваш да си мислиш: „Може би изобщо не трябваше да го започвам?“. С хубавото лесно се свиква, но трудно се отвиква.

Творчеството никога няма да те предаде. Разбира се, ако сам не се откажеш от него. А ако му обърнеш гръб и го забравиш, значи то не е било в природата ти. Не е възможно да се откажеш от делото на живота си, защото то — това си ти. Наскоро една журналистка ме попита: „Защо разказваш всичко в книгите? Може би е за предпочитане да споделиш с приятели, вместо с непознати хора, каквито са читателите?“ И аз се замислих дали ще е по-добре.

Книгите не задават въпроси. Освен това книгата е по-предана, по-постоянна. Естествено, мога да се срещна с приятел и да му разкажа за преживяното: „Знаеш ли, така се случи, разделихме се…“. Човекът срещу мен също ще ми разкаже за своите загуби. Една вечер ще си поговорим и ще се разотидем по къщите си. И с това разговорът ще приключи във времето. Но раздялата и загубата те разяждат всеки ден, ти всеки ден се нуждаеш от лечение. И ето я книгата — триста хиляди букви за онова, което искаш да кажеш. Тя ще разказва историята на всеки, който поиска да я слуша. Дори нещо повече — ще изслушва и чуждите истории, ще си взаимодейства по някакъв начин с тях, може би дори ще им дава съвети… Аз не бих могъл, но книгата ми ще може. Това тайнство ме очарова.

Героинята от последната ми книга се появи пред мен напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и най-вече — с натежало сърце. В това е изворът на всичките ни нещастия. Беше трудно да бъда до нея през тези месеци на изпитания, да попивам от нейната мъка. Но постепенно сърцето й започна да се успокоява, да приема промените — едва-едва, ден след ден. Аз, заедно с нея, също почувствах облекчението, след това — събудените надежди и увереността, че е възможен и друг изход, освен този, който логиката на живота й диктуваше от самото начало…

Свикнах да я виждам във въображението си всеки ден. И бях поразен, когато изведнъж я видях напълно преобразена. От нея струеше енергията на умиротворението и приемането. Така разбрах, че тя вече е излекувана.

В историята, случила се със Север (а следователно и с мен), най-важното е тази вътрешна трансформация. Обстоятелствата, помогнали тя да се случи, са чудо, но най-голямото чудо е друго — могъществото на човека, който променя своята съдба. Ако истински желаеш нещо, ще го получиш. Важно е само едно — колко силно е желанието ти.

Времето — това е начинът, по който Вселената проверява искреността на нашите желания. Сигурно затова почти никога не получаваме всичко наведнъж.

Така е…

Иска ми се всички ние да можем да казваме „благодаря“ за това, което вече е зад гърба ни. Може би е било неприятно и болезнено. Но то непременно ни е научило на нещо важно. За какво и на кого казвам „благодаря“? Не само на майка ми и на читателите. Днес се разхождах край нощното море, гледах мокрия безлюден град и бях изпълнен с благодарност. На устните ми напираше онова искрено „благодаря“, което казваш не защото така трябва, а защото е искрен душевен порив. На кого благодаря?

На хората, които вече не са с мен. На хората, които се отказваха от мен, затваряха врати пред мен, нанасяха ми удари в гърба и просто… не ми вярваха. По-лесно ми е да простя предателството на един приятел, отколкото липсата му на вяра в мен. Не вяра в популярността и богатството — всичко това е относително. Много по-важна е вярата в това, което можеш да направиш (без значение какво — да отслабнеш, да се върнеш, да започнеш). Те казваха, а някои и досега казват, че НЯМА да мога. Но аз успях. И със сигурност ще мога още. Благодаря им.

Иска ми се всички ние да положим усилия и да направим живота си по-щастлив. Да успеем. В това. Аз се старая. Какво е моето щастие? То може изобщо да не прилича на вашето. Или да прилича. Моето щастие е да се разхождам по брега, с чайките, с морето и мокрия пясък под краката. Тогава дишам толкова леко! Всичко, което ми тежи, сякаш изчезва. После сядам на някой камък, запалвам си цигара. Наслаждавам се на аромата й и едновременно се упреквам, че пуша на този чист въздух. Правят ме щастлив и масите, отрупани с храна, които виждам в чуждите семейства — значи в къщите им има хляб. Щастлив съм и от всичко бяло: белите стени, белите мебели, бялата светлина от небето. Много обичам красивите хора, но не красивите модели, а тези с пламнали очи, пълни с живот, с трапчинки на бузите или брадичката.

Щастие за мен е и умението да си в мир с всяко свое състояние. Ако се смееш, смей се и бъди благодарен на живота за този смях. Ако плачеш — значи така е трябвало да бъде: това ще те научи на нещо. Да, в живота много неща ни огорчават и потискат. Но да останеш себе си в този свят — това е истинското предизвикателство. И единственото, което наистина си струва да направиш. А ако вдъхновиш и останалите — това вече наистина е мисия на свръхчовек.

Хората, които се стремят към подобрения — строят сгради, садят дървета, усмихват се на ближните, споделят и се прегръщат един друг — това са истинските герои. Те трябва да бъдат награждавани за куража им да бъдат щастливи, за противопоставянето им на сивотата и безразличието.

Желая на вас, и на себе си, винаги да сме в редиците на тези хора. Нека не чакаме чудеса от живота, а самите ние да станем вълшебници!

 

 

P.S.

… искам да ти се обадя и да ти кажа: „Скъпа, аз писах за теб, за нас“. Искам да чуя усмивката ти по телефона, след това да те попитам за новия ти адрес, за да изпратя по куриер книгата, когато излезе. Или да пристигна в твоя град, да постоя под прозореца ти, да погледам как светлината угасва в него и да си тръгна, изпълнен с неугасващи чувства. Не знам.

Вероятно аз… няма да ти се обадя. Не искам да те връщам обратно в нашата история. Тя беше. И свърши. Свърши за „нас“, не за теб и не за мен поотделно. Но няма да говоря за теб. Ще говоря за себе си — аз все още ходя на същия кей, на брега, там, където ти, а после и двамата заедно често се разхождахме.

Сега отивам сам. Без теб и сякаш за теб. Морето ме пита: „Тя защо не идва вече?“ Не знам какво да отговоря, но след това изричам предположението си: „Море, тя идва, но от другата страна, на друго място. Огледай се внимателно и ще я видиш.“ Докато пишех тази книга, всеки ден идвах „без теб и за теб“, ние с морето тъгувахме за теб, и двамата безмълвни, под нощния вятър, пред погледа на дъждовете, ветровете и студовете. После се прибирах, сядах над буквите и се връщах в нашата история, която написах от твое име.

Защо от твое име? Защото исках да вярвам, че точно така си се чувствала, че точно така си ме обичала. Че точно така аз съм успял да ти помогна. Последното е най-важно. Толкова искам да вярвам, че съм успял да ти дам нещо. Топлина, подкрепа, разбиране. Ти ме нарече Време. И ми се иска да вярвам, че моето време за теб е било… слънчево. Това не е желание да се оправдая за грешките си и да кажа на читателя: вижте ме какъв съм сърдечен и недооценен. Не. Просто… аз те чаках до последната глава. Чаках твоето завръщане. Ти не се върна и сега, когато дописах нашата история, мога да кажа, че вече съм пуснал на свобода „нас“.

Няма да идвам повече на този кей, няма да гледам толкова дълго снимката ти във вестника. Ти и Панда получавате награда за плодотворната си работа във вашия Фонд за подпомагане на жени, болни от рак. Повече няма да пиша за теб — сега аз и ти, тогавашните, ще останем завинаги в тази книга.

Ако някой приятел ме попита дали тя е за теб, ще излъжа и ще кажа, че историята е измислена, макар че едва ли ще ми повярва. Ако на поредната среща с читатели ме попитат измислена ли е героинята, пак ще излъжа и ще кажа: „Да“. За да те пусна завинаги, съм готов да излъжа и своя читател.

Утре ще изпратя ръкописа в издателството, след два месеца той ще се превърне в книга, след още два ще бъде в ръцете на непознати за мен хора. На всеки от тези етапи любовта ми ще се преражда в нещо по-спокойно и в края на краищата ще се превърне в светла тишина. Ще пусна на свобода нас, теб. Ще обикна отново. Не така, както обичах теб. По друг начин. Ще ми се роди дъщеря. Ще напиша още много книги, ще получа награди за тях.

Но ако някога те срещна, непременно ще отвърна очи, за да не прочетеш в тях едно: „Всички тези книги всъщност са за теб“.

Пази се.