Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (70)

Тя

Външно Север е затворен и студен човек. За такива хора казват, че са трезвомислещи. Тя умее да обича, но иронията в живота й е в това, че няма на кого да даде целия огромен запас от любов, който е в сърцето й. При нея много малко неща са били както трябва, единственото светло чувство предизвиква баба й. Нейният дом е подарил на Север единствената топлота, която познава. Нито майка й, нито баща й са успели да я научат как да пораства, самите те са бягали в своя живот.

И така, след като изживява твърде безрадостно отредения й брой години, Север разбира, че й остават преброени дни. И изведнъж, в края на живота й пред нея се отваря врата… Самата тя смята този завой за свой осъзнат избор, но аз го наричам съдба. Тя получава шанс. И ако се възползва от него, може да преобрази живота си и самата себе си.

Беше много важно как тя ще извърви този път. Без преувеличение мога да кажа, че за мен всяка стъпка на моята героиня беше еднакво непредсказуема. Наблюдавах я със същото внимание, с което наблюдавам почти непознати хора — при тях е трудно да прогнозираш поведението им. Финалът на книгата показва, че се е справила достойно.

Да, тя не е безупречна. В живота не всяка минута може да бъде достойна. В природата на всеки човек е да греши и няма как да не премине през периоди на отчаяние, упадък, безверие. Сложните разговори, които Север води със себе си, са точно този жизнен процес. Само в красивите книжки става по друг начин.

Север е пример за това, че истинската любов изобщо не произтича от личностните качества, а от някакъв неведом източник, общ за всички хора. Какво е безкористната любов? Трудно е да си я представим в ежедневието. Някой от вас със сигурност ще каже, че подобни чувства са за слабите, зависими хора; че любовта изобщо не е любов, ако не получаваш ответните чувства, при това е желателно да са съпоставими по мащаба си. Едно към едно.

Друг ще признае, че не една, а много години обича така — без каквито и да е очаквания. Аз впрочем съм един от тези, другите. Но сега не говорим за това.

Само казвам в какво е изворът и силата на безкористната любов. Такава любов, каквато може просто да ти се случи и да преобърне всичките ти предишни представи. И ако тя остане без отговор, просто я носиш във всяка клетка на тялото си, като вирус или като генетична информация. Заразен си от нея и чакаш мига, в който тя ще породи у теб нещо благородно. Светъл, хубав спомен. Защото природата на любовта не е да разрушава и да убива.

Може би Север е щяла да прояви точно тази своя същност още по времето на първата си любов. Още преди да се премести в Овалния град, преди да е научила за болестта си. Но ако по-рано житейските обстоятелства, традиционните възгледи, обкръжението и обстановката не са й позволявали да се разкрие напълно, то чувствата, с които се сблъсква в Овалния град, я разтварят за света, за хората, за радостта. Връщат я към живота, възраждат я и дори успяват да я излекуват.

Писателят Джером К. Джером, който знае много за пътешествията, казва така: „Безцелният път, независимо дали е дълъг или кратък, се определя само от известен период от време, след който ние сме длъжни да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Понякога този път минава по шумни улици, понякога през поля и тихи пътечки; понякога вървим по него само няколко часа, а друг път — дълго време; но откъдето и да минава той, колкото и да продължава, мисълта ни се вие по него като струйка от стичащ се пясък. Мимоходом се усмихваме и кимаме с глава на спътниците си, с някои от тях поспираме да си побъбрим, с други изминаваме няколко крачки заедно. По пътя си срещаме много привлекателни неща, доста често се уморяваме. Но общо взето ни е интересно да извървим този път и съжаляваме, когато той свърши!“

Какъвто и да е пътят, важни са началото и краят му. Важно е да се решим на пътешествието, а оттам нататък имат значение само онези вътрешни преобразувания, които то ще ни донесе. Север пристига в чужда, далечна, неизвестна страна. При не дотам приятни обстоятелства тя се запознава с един мъж, нейният спасител. Нейният съсед.