Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (68)

Епилог

Знаеш ли защо е хубаво тук? Виж: вървим и оставяме следите си по пясъка, отчетливи, дълбоки. А утре ще станеш, ще погледнеш към брега и няма да откриеш нищо, никакви следи, дори най-дребни знаци. През нощта морето ще изтрие всичко, а прибоят ще го оближе.

Сякаш никой не е минавал. Сякаш не сме съществували.

Алесандро Барико

След седем месеца

Отварям очи и оглеждам бялата си стая. Още не е обзаведена, но поне ремонтът е приключил. Моята къщичка в Жълтото село сега е още по-светла и по-уютна. Наехме я двете с Панда. С нас живеят Пако и малката Сия, която Сома често ни води на гости. Тя сякаш е и мое дете, дарявам й цялата любов, която живее в мен.

Скоро в дома ни ще се появят нови бели мебели и всички останали дреболии. Ще има кръгла маса с бяла покривка, много цветя на прозорците и глинени гърненца за продукти по кухненските полици. Някога тук, между тези стени, отново повярвах в щастието. И сега продължавам да вярвам в него. Днес то е мой постоянен спътник, понякога спокойно до мен, понякога с ярки припламвания — но все по-често и по-често. Днес аз живея, а не чакам живота.

* * *

Отварям очи и се чувствам препълнена със сила и с радост от новия ден. Нищо не ме боли. Преди половин година лекарят, изумен потвърди, че съм напълно здрава и няма дори следа от предишната болест. Учуди се, когато му казах, че съм пристигнала в тази страна със страшна диагноза, готвейки се за смъртта. Изгледа ме, сякаш съм побъркана, и ме изпрати в друга клиника. Отново ме прегледаха и потвърдиха, че съм съвсем здрава.

Сега разбирам, че болестта ми си е отишла заедно с миналото, което пуснах да си отиде. С помощта на Ревес. Мъжът, когото измислих. Но той съществуваше! И няма значение дали в мен или извън мен. Той ми помогна много. Просто ми подари утре и това утре ми донесе изцелението. Вътре в мен е един удивителен свят: безкрайни зелени поля и много слънце, и небе.

И ако е вярно, че всяка болест е болест на душата, то душата ми очевидно е оздравяла. За мен това е ясно. А докторите ако искат, нека да потърсят друго обяснение.

* * *

Отварям очи и разбирам, че отдавна вече не ходя при него в съня си. Сега Ревес е светъл спомен, към който се обръщам, когато съм будна. Помня всичко, не забравям, но вече я няма тъгата — със съсипващото и изтощително желание да се скрия в миналото. В сърцето ми, както и преди, живее любовта ми към него, но сега тя е различна… спокойна. А миналото си остана в миналото, то вече няма власт над настоящето.

Любовта ми е изпълнена с благодарност към Ре. За това, че ме сдобри с времето — сега съм изцяло в настоящия момент, а плановете ми засягат само днес, и… наближаващите почивни дни. За това, че ми помогна да повярвам, да се убедя, че винаги можеш да започнеш живота си отново, независимо колко и какви руини от миналото си оставил зад гърба си.

Сега двете с Панда сме доброволки в Центъра за помощ на жени, болни от рак. Всяка от нас работи по две седмици в месеца, грижим се на смени за самотните болни, и не само като медицински сестри — стараем се да им вдъхнем надежда и да успокоим сърцата им… Това всъщност е най-ценното, което можем да направим за близките си.

В деня, когато потеглих от Овалния град за Жълтото село, разтревожена от изчезването на Ревес, дълбоко в душата си все още чувствах спокойствие. Но в мига, когато през прозореца на автобуса видях есенните горички с голите прасковени дървета, разбрах: той си е отишъл и ми е оставил всичките си сили, до последната капка. Тогава вече бях силна, но ми трябваха още и още сили, за да продължа пътя си. Веднъж Ре ми беше казал: Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.

Отварям очи и виждам прекрасното пролетно утро. От кухнята се носи топъл аромат на сладкиш. Панда отново го приготвя, а се бяхме разбрали, че започваме строга диета. Ах, да, днес е неделя, последният ден от „свободата“ преди понеделник — началото на супер здравословния режим на хранене. В неделните дни моята вярна приятелка традиционно приготвя страхотния си сладкиш, на който е невъзможно да се устои. Усмихвам се на нежния мирис на домашен кекс с ябълки и тичам по пижама към кухнята. На масата е още топлият сладкиш. Панда може би е в градината. Не издържам, отрязвам си парченце и с пълна уста се навеждам през прозореца. Здравей, свят!

Щастлива съм. А вие?