Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (67)

17

Автобусът се провира през дъжда, навън е мокра нощ, до Жълтото село остава половин час път, а аз съм съвсем спокойна. Сякаш съм оставила всички вълнения покрай изчезването на Ре там, в града, където започна нашата история.

Сега не мисля какво ме очаква в Жълтото село. Може би ще отида в нашата къщичка и ще го видя, надвесен над своя лаптоп. Той ще ме прегърне и ще каже: „Домъчня ми за теб“. А може би ще срещна само студена тишина в топлите някога стаи, където само преди броени седмици неговите докосвания ме лекуваха от тревогите и вълненията, а времето течеше стремително и същевременно спокойно.

Може би ще отворя широко вратите на празната къща и едва пристъпила прага, ще видя белия заек, който ще извади часовник от джоба на жилетката си и ще ме осведоми, че Ре закъснява. Може би ще се превърна за малко в Алиса?

Пиша с неравен почерк в дневника си тези редове, остават ми само шест празни страници. Последните. Значи завършвам един голям етап от живота си, след който следва… още нещо.

Тази сутрин, след като предадох малката Сия на майка й, отидох в клиниката. Направих изследвания, поговорих с лекаря. Той беше напрегнат, но се опитваше да не го покаже. Резултатите ще са готови утре. Честно казано, дори не се тревожа. За първи път през последната година ме е обхванало непоклатимо спокойствие.

Прелитащи коли, бързащи по задачи хора, малко момиченце до мен прави гримаси, на екрана на телевизора се мяркат ярки картинки. Сега всичко това се е превърнало в безкрайно редуване на беззвучни слайдове. Аз съм само наблюдател. Вече не се страхувам от нищо.

* * *

— Панда, направих си изследванията. Утре сутринта ще знам колко ми остава. Прогнозата ми за бъдещето.

— Всичко ще е наред, не се паникьосвай!

— Не се паникьосвам. Толкова съм спокойна и това започва да ме безпокои… Може да е някаква форма на депресия или на примирение.

— Не, Север, само не примирение. Не обичам това чувство, то е толкова близко до признаването на поражение…

— В живота има толкова много поражения, които се превръщат в стимул за следващи победи! Ако тогава, в Града на лошото време, аз не бях отблъсната, сега нямаше да бъда тук. Нямаше да съм срещнала толкова страхотни хора. Нямаше да съм срещнала своя Ревес… Нямаше да започна отново да обичам живота.

— Съгласна съм, но само донякъде. Знаеш ли, аз лично понасям пораженията прекалено тежко. Да, с разума си разбирам, че те много често са ни от полза. Но се измъчвам от самия факт, че не съм постигнала, не съм отвоювала, не съм получила.

— Панда, аз съм изпитала поражението в любовта. Мисля, че това е най-болезненото нещо за една жена. Но със сигурност, въпреки всичко в сърцето ми не е останала никаква горчивина. В него може би има тъга, съмнения, съжаление — всичко, каквото поискаш, но не и горчивина.

— Наскоро четох, че човешкото сърце изпомпва около девет хиляди литра кръв на ден. Представяш ли си, девет хиляди всеки ден?! И ми стана жал… за сърцето. Има толкова работа, а ние, на всичко отгоре, го изтезаваме със собствените си страдания…

— Именно! Не искам повече да се обръщам към сърцето си за всеки един въпрос. Ще го пазя. Нека сега работи разумът. Още от дете за всичко тичам при сърцето, никога не съм му давала покой. И накрая то се превърна в една вечно отворена рана, която никога не зараства.

— Ще зарасне, къде ще ходи?! Аз винаги разчитам на времето, макар да казват, че то всъщност не лекувало. Не, лекува! Бавно, но все пак лекува. И лекува посвоему. Ето, изпраща ни хора, които в някакъв етап стават нашето лекарство. Или ни отдалечава от местата, където спомените ни прожектират документални филми на всяка улица, във всяка пряка.

— Както се случи при мен — и двата пъти. Аз също разчитам на времето. Нали то никога не спи, постоянно работи. По-често против нас, но точно сега — за нас. Вярвам на времето. Със сигурност то ще ми върне това, което трябва да бъде мое или да бъде с мен.

— Слушай, Север, вероятно отстрани изглеждаме като някакви „хем мъдри, хем побъркани“…

— … макар че всъщност очите ни са все насълзени, а носовете ни не могат без кърпичка.

— Все тези женски крайности. Уж се примирихме, уж станахме по-силни, по-отворени към новото, а продължаваме суеверно да заобикаляме предметите от миналия си живот и дори подобните на тях.

— Така е, приятелко!