Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (66)

16

Ако ме питаш как живея без теб, просто не знам какво да отговоря. Да, дишам, ходя и дори прескачам препятствия. Режа зеленчуци за салата, освобождавам се от ненужните дрехи, може да се скарам с продавача от отсрещния магазин, ако ми пробута вкиснато мляко. Старая се да посрещам всеки нов ден без мисли, които ме дърпат обратно, към вчерашния. Опитвам се да живея нормално, но засега не ми се удава особено добре.

Какво значи „не ми се удава“ ли? Трудно ми е да го обясня, но под черупката, която на околните може да изглежда дори жизнерадостна, имам усещането за неуспех. И само малцина, най-близките (съвсем не е задължително да са роднини), могат да го прочетат в очите ми. А очите още не са се научили да лъжат. Щом тъмните очила продължават да са на мода, значи всички ние, както винаги имаме какво да крием.

Имам такъв близък човек — Начо. Дори да не споделяме общи интереси, тя ми е близка. Тя няма да ме остави нито в мъка, нито в радост, ще ме държи за ръката. Начо ме гледа в очите и те й разказват това, което рядко изричам на глас.

Това, че вечер минавам по същите улици, по които сме ходили с теб. Ти винаги се притесняваше, когато те целувах по носа — толкова по детски и толкова мило. Свеждаше очи и виждах съвсем отблизо красивите ти мигли, тъмните вежди и гърбавия нос, и бързичко ти прошепвах: „Колко много те обичамобичамобичам“.

Очите ми говорят и за това, че съм вглъбена в себе си. Околният свят дори не ми е нужен. Не са ми нужни тези крайбрежни улици, тези падащи звезди, тази уютна кухня с бежови тапети и перденца в бяло-жълто каре. Не ми е нужна и любимата ни есен с оранжевите багри, с ранното мръкване и приглушените звуци. В мен винаги е едно и също време. В мен винаги сме аз и ти. Всичко е както е било, както преди. Там се докосвам до теб, вдишвам мириса ти. Там сме ние. И всичко би било добре, ако го нямаше чувството за самоизмама, което ме залива със сива пелена от тъга…

Начо разбира всичко, прочита го в очите ми и не казва нищо. Слагам глава на коленете й, тайно попивам пробягващите на моменти сълзи, а тя заравя пръсти в косата ми и пее с дрезгавия си дълбок глас: Ей, момиче, припознала си се, това не сте вие. Те са прекалено щастливи, за да сте вие. Те се крият в прегръдките си от студения вятър на миналото, което са оставили зад себе си. Те не режат бамбука, той е тяхната ограда от света, в който няма място за щастлива любов… Ей, момиче, не плачи, това не сте вие. Сълзите, като сок от захарна тръстика, оставят лепкави, но невидими следи по сърцето. Не бива. По-добре е да се виждат, за да напомнят колко много сълзи са пролети. Стига вече! По-добре попей с мен. Пей и плачи с думи. На глас. За тези, които продължават да плачат…

Начо, приятелко, честна дума, опитвам се да не плача. Неведнъж съм писала в дневника си за това, че ми беше дадено огромно щастие. Тогава защо плача отново? Защото всичко свърши така внезапно, така неочаквано и глупаво. Не се ядосвам на живота, който всички упрекват, че нещо не е добавил или не е осъществил. Това е просто… любов, която не намира предишния изход. Която е била, е, и ще бъде цялата вселена за всеки от нас. Моята вселена сега е забулена в облаци. Страх ме е, че през тях никога няма да различа нищо повече. Но въпреки всичко продължавам напред. Благодарение на онзи мъничък свят вътре в мен, където времето е винаги едно и също, където ме прегръщаш на верандата по залез-слънце и ми казваш: „Ти си нещо много мое.“

Именно, „нещо мое“, а не „моята жена“. И в това е най-важното послание на любовта — когато човекът до теб те допълва, а не те взема за себе си.