Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (65)

15

— Панда, толкова ми се иска поне да изглеждам неуязвима. Да изключа сърцето си и да живея, без да мисля за загубите. А вместо това аз, като недодялан тийнейджър, се разяждам отвътре…

— Приятелко, винаги е така, когато обичаш. Ставаш уязвима, в очите се появява някаква трогателна измъченост и страх. Страх да не загубиш човека, за когото живееш, макар с разума си да разбираш, че не трябва.

— Ето, Начо ми доказва, че Ре не съществува, че съм измислила всичко това, за да се справя с отчаянието.

— Какво значение има дали е съществувал или не. Важното е, че си обичала! Че сърцето ти е живяло, че отново си обикнала живота. Я виж колко добре изглеждаш сега, дори през камерата на скайпа. През нея аз винаги съм тройно по-широка и с торбички под очите.

— Панда, болката вече не ме мъчи. Не вдигам температура, не повръщам сутрин. Дори за известно време бях забравила за болестта си.

— Слушай, иди да се изследваш! Трябва да знаеш какво става в тялото ти. От друга страна, сега си мисля… ами ако тази любов те е излекувала не само душевно, но и физически! Чуй, това би било истинско чудо! И защо не сюжет за холивудска мелодрама!

— Не става за Холивуд. Срещнах любовта, но пак я загубих. А това вече не е хепиенд.

— Север, само не се разкисвай…

— Панда, мила, толкова ми е мъчно… Ту за едно, ту за друго… И сега какво, луда ли съм? Не трябваше да става така. Не знам как точно, но със сигурност не така.

— И все пак…

— Да, знам какво ще кажеш сега! „Трябва да продължиш напред.“ Да, трябва. Дори да не искам, нямам избор. Нямам алтернатива, освен да се примиря.

— Север, понякога ми се струва, че ако не чувстваме болка, не ни е интересно.

— Уморих се от тази болка, просто се уморих да боледувам! Може пък това да е нормалното състояние… Човек не може винаги да бъде силен.

— Точно така! Изобщо ти извади късмет, че го имаше този твой Ре. Той ти даде много. Вдигна те на крака, убеди те, че вече се движиш самостоятелно…

— Но все пак не е бил в „жълтата“ къща, така ли е? И ти не си го виждала, нали? Той не е съществувал, а аз плача за психиатрията!

— Затова пък съм виждала щастието в очите ти. Между другото, не се безпокой за Пако, прибрах този лакомник при мен.

— Пако… Домъчня ми за него. Нищо, вече си купих билет за автобуса, утре вечер ще съм при вас.

— Север…

— Да?

— Иска ми се пак да видя щастието в очите ти.

— Знаеш ли, Панда, колкото и да ми е тежко, дълбоко в душата си пак съм щастлива. Щастлива съм, че изживях толкова прекрасни чувства през тези толкова прекрасни дни.

— И правилно! Аз например почти винаги казвам, че съм щастлива, дори когато съм ядосана от нещо и външно изглежда, че не съм в настроение. Мога да бъда и щастлива, и съкрушена едновременно. Но щастието винаги надделява… Хайде, връщай се и ще се запишем на йога.

— Честно казано, още не ми е много ясно какво ще правя в Жълтото село. Дарих всичките си пари на детския фонд, нямам жилище… сигурно ще си търся работа, за да плащам наема за квартирата.

— Я ела при мен, искаш ли? И без това ми е скучно сама. Ще си делим наема за моята кутийка…

— Хайде по-добре да сме в къщичката ни с Ревес. Там наистина беше хубаво.

— Стига си живяла със спомени!

— Това са щастливи спомени, които ми помагат да продължавам да живея. Топлят ме. Помня как ние… как аз се нанесох там. Препълненото с багаж такси, недоволният от претоварването шофьор и като капак, спуканата гума на колата, за щастие, на метри от къщата. А после ние… ние много време оправяхме стаите. Тупахме килимите, чистихме, размествахме мебели, подреждахме си нещата… и си правехме почивки, в които се търкаляхме на леглото и слушахме Челентано.

— Виждаш ли, Север! А още колко хубави неща може да има! И това късче щастие ще остане завинаги в теб. Ти често ще се връщаш към него, ще се усмихваш и ще благодариш на Вселената за този подарък. Да, това е точно подарък! Да не мислиш, че всеки човек е имал щастието да обича? Така че, стягай се, миличка. Знаме в ръката, барабан за равновесие и — напред, към живота.

— Какво? Барабан ли?! Ох, ще падна от смях!

— Ами смей се! Винаги се смей! Между другото, вчера от носталгия по лятото си купих жълт лак. Сещаш ли се, с цвят на куркума, може би малко по-светъл. Бях сигурна, че няма да си подхожда с нищо, но толкова се затъжих за слънцето, че го взех. Ето, виж, току-що се лакирах, полюбувай му се! Нали е красив? А, за малко да забравя! Новината на деня: днес в Жълтото село валя сняг. Сутринта ми се наложи да разчистя пътечката пред вратата. И май че настинах. Гърлото ме боли, краката ми са ледени. Та така, зимата дойде… Север, хайде, идвай, ще си направим греяно вино и ще си ближем раните.

— Скоро ще се видим, Панда. Много скоро.